Още на втория ден в Триград се затвърди първоначалното ми впечатление – че съм попаднала на най-странното място на света.

Били ли сте някъде, където слънцето, както прижуря, и се скрива зад гигантски скали, а от подножието им забрулва студен вятър при 40-градусовия пек минути преди това? Където улиците и къщите не изглеждат богати; пред селските врати бабички плетат плетките си; още работи хоремака с талашитените маси; всичко е пасторално, спокойно, обвито в сънна омала; дупките по улиците събират опадала слама и кравешка пикоч и лайна, а в картината на обикновеното българско село се врязват и отфучават колона рокери на красиви лъскави мотори? Където към десет вечерта дояждате вече зъзнещи от студ вечерята си, а празното заведение се оживява от полякини и стоварващи спални чували направо отпред весели американци? Резките контрасти на Триград са достойни за Дейвид Линч, а като добавим грандиозната и доста злокобна гледка на скалите и зеещите отвори на пещери, направо се питам кой ще го покани да снима продължение на „Туийн Пийкс” тук.

Сутринта се облякох в поло – единствената дебела дреха, която носех. Седнах в градината край масата, където вече се бе събрало порядъчно количество гостуващи в момента в къщата. Всички нагъваха грамадни мекици и топяха в купички мед. Леля Теменуга ме пита искам ли да пробвам прясно издоено мляко. Пих, че кога пак ще ми се удаде случай. После пих и кафе, след това проядох и мекици – по принцип мисълта да ям пържено, и то рано сутринта, ме изпълва с отвращение, но Ванко срещу мен си хапваше и се облизваше, така че се престраших.

В това време мъжът на бургазлийката Нуша пита къде ще ходим днес и Сони е убедена, че ще ходим на поход до Ягодинската пещера. С махане, чао и други подобни начини на прощаване към 10 и половина успяхме да тръгнем. Разбира се, носехме вода, бисквити и в магазина награбихме още сушени плодове и ядки. Напълнили торбите, кривнахме да видим някакво въжено мостче. Ванко ни накара да пищим от ужас, като го разклати – откъде да знае, че викаме само да му доставим удоволствие. Докато се люлеехме и пречехме на хората да минат, съзряхме интересен римски път, стръмен колкото си иска, и решихме да го излазим. Камъните бяха речни, обли и загладени, пързаляхме се, макар и с маратонки, но накрая се озовахме горе и в краката ни се оказа целият Триград, а отсреща – белите му скали, оголените скатове с радиоантени на върха и горите в посока Гърция.

От тук започваше друг, каменист, широк към три метра път и тъй като 11 часа ни се стори неистово рано, решихме да се разходим и по него. Съдбата ни се яви в образа на 42-ма представители на русенско туристическо дружество и ни отклони окончателно от намерението да отидем до Ягодинската пещера. Те се спуснаха от горната страна на завоя край скалите, загорели, ухилени и засилени от тежестта на огромните си раници. На техния фон аз не изглеждах никак странно с облеклото си. Забравих да уточня, че за да спра да изгарям по ръцете и раменете, си облякох под фланелката с къс ръкав друга – с дълъг. В резултат на това в средата на този дълъг ден и поход щях да получа топлинен удар, а в края открих, че ми е изгоряла горната част на китките между пръстите и кокалчето, и то жестоко. Русенските туристи обаче бяха още по-живописни от моето етажирано навличане. Някои от тях изглеждаха като минали през ураган, с избелели, изпокъсани дрехи, а когато сведох поглед към краката им, се смаях как не откачат с тия боти, пък ако ще и планинарски да са, и как може да са толкова изподрани и прашолясали. Питахме ги откъде идват и те казаха, че били в село Гела и после на Чаирските езера. Там имало хижа и пътят бил около 4-5 часа. Явно бяха тръгнали към 7 сутринта, разправяха, че хижарките имали истинско кисело мляко и щели да готвят за днес леща. Това възхити Сони, която страдаше от липсата на вегетариански ястия в менюто и се принуди да яде яйца няколко дни. Казаха, че Чаирските езера били красиви, а и село Гела си струвало да се види, но за един ден нямало как да отидем и да се върнем. Трябвало да останем да спим там, а на другия ден – наобратно до Триград. Не бяхме подготвени за такъв вариант, но пък те бяха толкова запалени, че ни се прищя да видим и ние езерата. В края на краищата – ще останем няколко дни в Триград и ще видим пещерите, те няма да ни избягат! Пък и Сони си признава, че много не ù се вре в дупки, защото затворените пространства ù се отразяват зле. Отиваме ли до езерата тогава? До довечера ще се върнем, няма как да не успеем! Значи – решено! Отиваме.

Туристическата пътека е маркирана в червено и бяло, навсякъде има чисто нови табели на МОСВ (вече зная, че това е абревиатурата на Министерството на околната среда и водите, поне нещо е свършило в тая държава). Пътят за Чаирските езера е същият като този за село Гела. В началото има няколко хубави беседки и чешми с корита за животни. По пътя ни задминават два камиона ЗИЛ и Ванко ми обяснява, че се наричат виетнамки. Учудена съм от кого е научил това. Установявам, че дядовците са извор на неочаквано познание. Пътят е много стръмен и чакълест, няма никакви предпазни ограждения от едната страна, а зад воланите на камионите ни се хилят дядовци без зъби и бодри баби висят прави над пропастта, хванати с две ръце за прозорците на вратите и стъпили отвън на малките стъпала за качване в кабината. Казах ви, адски шантаво място. Къде другаде ще видиш подобно нещо?

Улучили сме времето за сенокос и минаваме покрай красиво оформени купи сено. Полетата са вълнисти, жлътнали са се на преден план, а зад тях се възправя мракът на боровете, сред които се впускаме с облекчение в търсене на хладина. Дори от кеф с Ванко се разпяваме, правим кратко съвещание по съгласуване на наличния репертоар и се спираме на Тоника СВ и известната и на малките деца „Здравей, как си, приятелю”. Извъртаме я два-три пъти, после имаме опити за „Ах, морето”, но никой не знае текста ù, пък и не е удобна за крачене, сещаме се и за „Пред нас са блеснали житата”, което беше по-правилно с „пред нас е блеснала тревата”… И се умаряме.

Ту се изкачваме, ту слизаме и походът ни разкрива една след друга красиви гледки. Тук обаче към нас се присъединяват и не ни изоставят до самата хижа при Чаирските езера страшно досадните конски мухи. Може и да не са конски, но бръмчат яко и дори Ванко не смее да говори, за да не лапне някоя. Майка му така изяде един паяк, докато говореше по мобилния телефон по време на разходката в местността Белите брези. Сещам се да разкажа историята на съпругата на един известен френски художник – Морис Дюшамп. Когато се запознали, тя била съвсем младо момиче, седяла стеснително, събрала кльощавите си колена и го слушала очаровано. А той бил добър оратор и красноречието му набъбнало в присъствието на девойката, дошла току-що от скъпия буржоазен колеж. Без да се усети, бъдещата госпожа Дюшамп отворила захласнато уста и усетила как вътре влетяла огромна и шумна муха. Какво можела да направи при доброто си възпитание? Затворила уста и си дала вид, че нищо не е станало, докато преглъщала мухата.

„Бла-а-а-а-а, че гадно” – реагират Соня и Иван. Но през смях. А слънцето се е разпекло дори през дърветата. На едно място, чули вече рекичка, си казваме, че езерата навярно са наблизо. Стигаме до разклон и се колебаем, а в този момент отсреща се задава семейна двойка на около 50, с огромни раници и кърпи на главите. Отново чудото на планината – да срещнеш друг човек точно когато се нуждаеш от него и той да може да помогне.

Вървим неизвестно за мен колко време. Изобщо не нося часовника си този ден, забравила съм го. Отново. Усещам, че кецовете ми правят все по-големи пришки и че ръцете и краката ми натежават и започват да се подуват. Гледам китките си – като тъмночервени възглавнички са, до бялото на ръкавите от памучната фланелка, мокра по мен. Тъй като от време на време получавам алергични реакции, най-често на прахоляк, се питам дали не ме е ужилило насекомо някакво, щото майка така се беше подула от една оса, а мен през живота ми не е ме е хапало ципокрило и не зная как би понесъл организмът ми тяхната отрова. После обаче се сещам, че от височината също може да ми става така. В хижата правя справка – двете жени, оставени да я стопанисват, твърдят, че сме се изкачили над 1200 метра надморска височина. Вие ми се свят все повече и вадя бисквитите с много сол и подправки, дано живна от тях. Спираме на беседка пред поредния хълм, за който са ни осведомили семейството туристи, че е последен. Хапваме, допиваме почти всичката вода и отново се закатерваме. Тук става изключително стръмно и аз с мъка местя краката си. Вече ми е много зле, а Сони открива, че маркировката е стара и сме тръгнали по друга пътека, забиваща ни все повече сред гъсти папрати и трънаци. Връщаме се и започваме изкачването отново. Аз традиционно съм отзад, помня слънцето, Ванко, който се обръща да ме пита как съм и моите кимания с глава и ръка, че продължаваме. Детето не изглежда изтощено, Сони – малко и това много ме учудва и ме държи да продължавам. Изостанала съм от тях с поне 10 метра, после виждам върха, последен плонж на вече напълно треперещите мускули на краката ми и излизам на поляна, в чието дъно виждам заветната хижа, Ванко подскача натам, Сони ми маха щастлива и горда, вдясно един гьол с папури бележи началото на Чаирските езера и аз се пльосвам сред жълтите треви, дишайки като помпа и слушайки свистенето на въздуха в дробовете си. Поливам се с предпоследната вода, последната жабуря в устата си и ставам, за да се добера до хижата. Там се вие дим от скара – няколко джипа на пловдивчани със съпругите си. Мъжете си пийват под беседката и ядат, черпят с шишчета Ванко, ние искаме нещо освежаващо и аз откривам къде е столовата – прохладна и огромна, с мозайка по пода. Леща и кисело мляко има, също и хляб. Мия лицето и врата си и се настаняваме да хапнем. Млякото е доста кисело, но ме съвзема постепенно. Леща не обичам, дори в това състояние.

Има цяла библиотека с книги за природосъобразния начин на живот, храненето, отслабването, хипертонията и какво ли още не. Жените разказват, че тук обикновено няма електричество – пускат агрегата, ако чакат групи, иначе се осветяват с петромаксови лампи и готвят на огън. Все още е чисто и поддържано, макар да не влизаме да разглеждаме стаите. Общата баня, умивалните и тоалетните са с плочки и също правят добро впечатление. Отвън чуваме стрелба, жените се споглеждат стреснато. Групата от Пловдив е в приповдигнато настроение и след пийването мъжете с джиповете са извадили въздушни пушки и стрелят по бутилки. Вече е към четири следобяд и разбираме, че има още езера 15-20 минути нагоре. Самите хижарки отдавна не са ходили до там, в момента изглеждат стреснати и си мисля какво ли им е на тия две женици сред дивотата, романтиката и непрекъснатото посрещане на неочаквани гости, всеки със своите приумици.

Питаме край пътеката ли са другите езера, едната казва да, другата – че били малко встрани. Вън все още трещят счупени бутилки, домакините се чудят дали пък тия луди глави не са счупили някой прозорец и се молят да не е станало така, Сони ги успокоява, че няма страшно, това са само въздушни пушки. Пък и тия мъже може да са подпийнали, но жените им са с тях и няма да им дадат да прекаляват, добавям аз. Трябва да тръгваме, защото пътят се е оказал малко над 4 часа за нас и се надяваме да се върнем в Триград преди да се е стъмнило. Питам се наум как ще извървя всичко това отново, но си казвам Усмихни се, можеш и ще го направиш, щом детето издържа.  Представям си усмихнатото лице на един стар приятел, който ме водеше сред горите край Пловдив и ухилена поемам след Сони и Ванко.

Обратният път не е толкова труден и се изминава сякаш по-бързо. В началото стръмнините бяха по-големи, но не толкова, колкото на отиване, а всичко, което тогава ни е измъчило, сега е нанадолнище. Най-приятно е по мъничката пътека сред боровата гора, после отново стигаме до нивите, където последните мъже товарят последните виетнамки. Бабите се качват върху сеното в каросериите, белите кърпи на главите им блестят на слънцето, вече не прижурящо и канещо се да залезе. Един кон пасе спокойно между купите. В друга нива, вече празна, са накацали много черни врани. Ванко иска да го снимаме като плашило сред купите и птиците, хуква, нарежда се, разперва ръце като клечици и се хили до ушите. Сони се шегува, че отдавна не пеем. Сега детето е уморено и пита непрекъснато кога ще стигнем чешмите и беседките, а когато ги вижда, не иска да тръгва от тях. Срещаме огромно охранено куче, а на шията му – каишка със стърчащи метални шипове по нея. То е добродушно – към нас. Идва, даваме му бисквити, по пътя се задава крехка жена и с нежен глас ни пита далеч ли са Чаирските езера. Казваме ù, че с бърз ход може да стигне някъде за около три часа. Но няма време, освен ако не иска да върви по тъмно и да спи в хижата. Тя решава да повърви още малко сама и да се върне, приятно ù било. Пита наше ли е кучето. Учудени отричаме, смятахме, че е нейно. Вълкоподобният звяр разбира, че говорим за него, спира да се върти около нас и се скрива сред дърветата. Така и не виждаме стопанина му. Крехката дама с глас като тихо звънче ни настига на следващата беседка. Опитваме се да навием Ванко да тръгне с обещания за топла пилешка супа. Успяваме и той се заговаря с новата ни познайница. Когато стигаме до Триград, се разделяме с нея, без на практика да сме научили каквото и да било, освен че преди няколко години пак идвала тук на почивка и ù е харесало. Май тогава е била с мотор. За сега не разбрах, но да се разхожда сама жена из планината при тая оживеност около Триград ми изглежда доста смело. Тук странниици, както е видно, дал Господ.

Сервитьорките искрено се зарадваха на Ванко и го заухаваха с предложения, а когато се появи приятелят на едната, детето чак леко изревнува, че вниманието не е вече само за него. Толкова ми бе уморено, че не успях да доям супата си. Отново навличам фланелката – седем е минало, вече минава и осем и онзи особено пронизващ вятър изпълзя изпод масите и недрата на земята и ни подхвана пак. Плетейки крака се прибираме в квартирата, къпем се в полусън и се пльосваме в леглата. Домакинята е правила пататник и ни носи парчета. Опитваме. Изброявам какво е сложила вътре. Тя кима. Очаквала съм повече неща, но не би. Казва, че го пече, а не го пържи, както съм мислела, че се приготвя това традиционно родопско ястие. Лукът ми идва малко в повече, но е много вкусно, най-вече заради маслото. Сони е доволна – истински планинарски ден с пататник и със студена бира накрая. Аз захапвам дистанционното и решавам да видя все пак за какво се разправя „Бандите на Ню Йорк”, който винаги хващам в началото и гледам до убийството на бащата на Леонардо Ди Каприо. Леля Нуша носи легена с дрехите от пералнята и излизам а простирам в мрака. Мирише на билки – в двора им разте прословутия мурсалски чай, едно пакетче от който в магазина и по сергиите край пътя струва 5 лв. Тук всъщност нищо не е евтино, освен спането. Този път издържах до свалката на синеокия красавец с натруфената крадла, и съм заспала, а телевизорът, който е на самоизключване, е угаснал по някое време.

Споменах ли, че спя с тапи в ушите? Не може да не съм го казвала, пък и в Триград има кучета, петли, магарета и нормалната менажерия от домашни животни. Събуждам се след непробуден сън, обръщам се и отварям очи, фокусирам и виждам Сони да ми прави знаци. Сигурно детето спи. Вадя от ушите тапите и чувам: „Скъсах си лещата на окото! Ужас, не знам какво ще правим!”

След като се окъпала сутринта, Сони не знае как, но при опитите да си навре заместителя на очилата откъснала едното крайче от лявата леща. Ядосва се и споделя, че така няма да може да кара. питам нищо ли не вижда. Била с над три диоптъра и освен това лещата можела да се сложи, но деряла и дразнела. Решава да пробва да свикне със скъсана леща. Излизаме на двора и споделяме с останалите какво ссе е случило. В това време край масата се насъбират отново много хора и идва една двойка от Пловдив. Маги е имала имен ден и приятелят ù я докарал да се спусне в Харамийската пещера, сега разказва въодушевено колко хубаво е било, как ги вързали с колани и по едно над 10-метрово въже слезли до неолитно жилище, возили ги и в лодки, изобщо – двайсетте лева си стрували. Не разбрах това включвало ли е езда на кон след това, защото тя спомена и някакво подобно продължение на конната база. Сони разказва на Нуша за лещата. В тоя момент идва Захаринка, снахата на Нуша, и обещава да се обади до аптеката в Девин, където познавала собственичката, и да пита продават ли лещи. След петнайсет минути се появява и казва, че за жалост нямало оптика  итакива неща в Девин, нито дори в Смолян имали лещи в момента, а от последното място им казали по телефона, че най-близката оптика с такъв асортимент е в Пловдив. Гаджето на Маги нещо споменава, че те са от Пловдив и добре би било някой да ни води по пътя, ако не сме минавали. Отваряме картата – не сме. Пътят се вие край Девин и нагоре, край язовир Кричим и самия град Кричим. Маги и приятелят ù обаче ще тръгват довечера. Неделя е и всички вероятно ще се изнасят тогава, за да освободят места за следващите търсещи прохлада туристи. Ще видим какво ще правим, бавно-бавно, все някак ще стигнем, успокоява се Сони. Мотаем се порядъчно, пък и не сме сигурни в почивния ден отворени ли са пещерите. Захаринка казва, че работят без почивка и хуква да събира сено от нивите. Приготвяме торбите, решаваме да пробваме какво предлагат на механата и после по шосето да отидем до Дяволското гърло.

На механата предлагат прекалено мазна пилешка супа, вместо наденички ни носят печен кашкав колбас македонка, яйца със загорен пипер в олиото и изобщо всичко е адски аматьорско, включително тоалетната, в която сифонът залива пода и краката на клиентите. Сони започва да посяга все по-често към окото си и да го попива под слънчевите очила с кърпичка. Връщаме се, за да гледа Ванко „Том Сойер” – още от първия ден ни е предупредил, че правим-струваме, в неделя той трябва да има къде да гледа филма, защото книгата му е любима. От новата екранизация му хареса само Беки Татчър. На мен и това не ми хареса. Една руска версия ми бе допаднала, но и тя – не кой знае колко. Това е една от книгите за четене, но човек храни все пак надежди, че ще види адекватно предадени и вълнуващи описанията от романа на екран.

Към два и половина-три потегляме бавно по шосето, пък и мен краката ме болят от вчера и пришките накрая на похода до Чаирските езера са се разкървили, както установих при прибирането снощи. Сега съм с джапанки – не мога да обуя друго. Носим по едно тънко яке и чорапи за пещерата. Представете си как ще обуя чорапи и джапанки с един пръст. Само едно ще ви кажа – няма невъзможни неща.

Голяма група срещу нас се отклонява от шосето и слиза по някакви стълби. Ние се включваме на опашката. Металните мостове разкриват великолепна гледка над вода, падаща между скалите и потъваща в мрачната им утроба. От чернотата се вие димна влажна пара, зеленината сочно е покрила извисяващите се над нас канари, между които сме се наврели, и всички възклицават непринудено. Най-красивото място в Триград е това. Особено мъглата, излизаща на кълбета от мрачната скална паст, и стрелкащите се в белотата ù лястовици ме омагьосват и не ми се тръгва никак.

Като пристигна някъде, имам нужда да посъзерцавам. Навярно отстрани имам напълно дебилски вид, вторачена и отнесена, но наистина чувствам, че потъвам в подобни гледки и могат да минат часове в безмълвие и взиране. Чудя се лястовиците дали се разбират с прилепите, които вероятно също живеят вътре, където потъва с грохот водата. Или с шумните си крясъци са ги прогонили? В Дяволското гърло не видях никакви прилепи, между впрочем, а тия стълби, които открих на края на мостчето и табелата над тях – ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО – се оказаха изход от гореспоменатата туристическа атракция. Да бяхме знаели – можехме от тук да влезем и разгледаме, а после пак да се върнем.

Назяпани и наснимани продължаваме по асфалта, мушкащ се под скалите. Невероятно ни се струва, че сме дошли оттам. Соня е шашната, че трябва и да излезем и да взима завоите с едната леща. Окото започва да я боли, но се съгласява да влезем в пещерата, само набързо обаче. Няма проблеми, тя е кратка. Отпред се е насъбрало прилично количество хора. Кой пие бира, кой си купува картички, кой върти ръчките на мотора си, кой гони хлапетата по паркинга пред Дяволското гърло. Входът е с двойни врати, заключени с огромен катинар. Надвесвам се и от дупките, през които е прокарана верига, ме облъхва леден студ. Вътре светят лампи и прилича на пещера. Ванко ми се смее: „Че то си е пещера, àма си и ти!” Питам се дали ме е шубе – никога в живота си не съм влизала в пещера и изобщо нямам представа какво е. Соня е започнала да повтаря, че я е страх, а Ванко – да ù приглася. Успокоявам ги, че ако беше страшно, аз първа щях да съм се уплашила. Ама не е. Много цивилизовано си е даже. Има голям тунел и лампи навсякъде. Екскурзоводката призовава всички да си купят билети и да започва беседата. Тази е най-евтината от пещерите в региона – лев и петдесет беше детският билет, а за възрастни – 3 или 4 лв., не помня вече точно. На гланцираната брошурка пише, че според поверието от тази пещера Орфей се спуснал по реката в подземното царство на Хадес, за да дири своята мъртва съпруга Евридика. Няма да ви разказвам нататък легендата, защото е вече банална, пък и в Родопите я научавате наизуст от преповтаряне. Да не говорим, че следобед четох текста и на Иван, защото не разбрал какво казала екскурзоводката. Аз пък запомних от нейните думи само това, че стръмните стълби на изхода на пещерата, излени от бетон, са високи колкото 18-етажен блок. Това обяснява защо излязохме след около 40 минути от Дяволското гърло потни като окъпани и запъхтени. Снимките нищо не излязоха, макар цялото трасе да бе осеяно с лампи. В началото на пещерата наистина бе като в хладилник и имаше наредени рафтове с бутилки вино, оставено да отлежава.  Малко по-навътре обаче, когато започнахме спускането, с почуда установих, че ми става не просто топло, но и уютно. Разбирам ги праисторическите хора как е можело да живеят в пещери – някак-си се чувстваш защитен отвсякъде. В Дяволското гърло поне.

Пространството на залата е огромно, долу тече и бучи мощно падащата вода и може да се слезе почти по нея, но скалите са загладени и много хлъзгави, като лугави. Скоростта на потока е толкова голяма, че нищо, спуснато от горния край, не излиза през долния – просто се разтрошава на миниатюрни късчета. Експериментите с кубици дървесни трупи, изчезнали сякаш вдън земя и така непоказали се на изхода от пещерата по-надолу, само подхранват легендите, че е като дяволска паст и води към ада. Не зная, на мен не ми бе страшно. Опитвах се да убедя и Ванко, но той просто усещаше това, което чувства майка му, и бе като нейно отражение не само в думите, но и в нервността и искането да излезем по-скоро от тоя мрак. От скалата вляво на бетонираната пътека със стълбите се процежда нещо като ручей и там хората хвърлят стотинки за късмет.

Един чаровен младеж се опита да покаже на мен и детето изображение на дяволска глава отсреща на скалата, но колкото и да се взирах (пък и не си нося очилата за астигматизъм обикновено), нито успях да фокусирам повърхността отпред, нито видях каквото и да било. „Виждате ли, ето там?!!” – сочеше той. „Нищо не виждам!”, „И аз – нищо!” – отговаряме откровено с Ванко. Иначе имаше интелигентно излъчване момчето и ни разказа като екскурзовод отново историята за това, как каквото паднело във водата и влезело вътре, не излизало от пещерата; ние му се порадвахме, благодарихме и продължихме нагоре. Соня вече е нейде напред и се оглежда от една мъничка тераса до стълбите, обърнала гръб на пропастта зад себе си. Около нея сноп светлина се спуска и разтваря в мрака, парата от водата се вие нагоре, а няколко лястовици се стрелкат, колкото да я изнервят допълнително. „Не мога повече, искам да изляза” – проплаква приятелката ми и хуква пак с високо вдигнати колене да катери стръмните стълби. Аз пък не мога по-бързо от това, Ванко и той се дупи в опити да настигне майка си. Представям си какво ù е, даже твърде добре си представям как се чувства. Навън тя въздъхва облекчено и вика тихичко: „Въздух, въздух!”. Толкова е щастлива, че е оцеляла след пещерата, че купува на Ванко възмутително скъпия мед, който се продава навсякъде по пътя от хора, разпънали сергиите си. Медът е стопен, в бурканите има накиснато я стръкче мурсалска билка, я жълт кантарион, риган или мента и това прави цената на 720 милилитра 11-12 лв., а малките буркани са по 4-5 лв. Макар да има пластмасови лъжички и да се предлага дегустация, това не променя супер-раздутата цена на меда в тоя край и моята погнуса от това 100-процентно увеличение, което му е лепнато. Да не говорим, че течният мед прилича на глюкоза и това, че е ароматизиран, се дължи на накиснатата мента в него. Не съм специалист, но под мен живее пчелар и той ми е казвал, че истинските лечебни свойства на меда са в твърдия, който стои на буци, а не в този втечнен и рядък като боза, който се предлага по повечето пазари. Когато си купувам от билкарския магазин в Ямбол, медът също е твърд и дори не предлагат от другия.

Не зная къде сме се шляли толкова, но се прибираме към 6 часа в Триград. Сони отива да си легне, защото окото я боли вече много и е зачервено. Ние с Ванко оставаме да играем на влакчето зад детския дом. Той се изкатерва на покрива, а аз му чета какво пише за Орфей и Евридика. Пристига отнякъде Захаринка и удряме една голяма разговорка, в която тя разказва за пожара в Гърция. Питам я не се ли ужасява от пламъците – тя казва, че се кефела даже, пък и се чувствала полезна, даже снимки си правили. Луда глава е, но и много сръчна. Слабичка, все търчи и някаква работа си намира. Сега май е единственото време, в което посяда, в другите дни не я свърта на едно място. Разказва ми, че водата им е много скъпа, а те са си прокопали и направили канализацията. Възмущаваме се от държавата, че взима пари на хората, а не се грижи за поддръжката на тръбите, които дори не е купила и положила в земята. Добре че е реката, но пречиствателна станция няма. По-късно, като се прибрах, разбрах за страха на хората, че като се построят водноелектрически централи на река Триградска, може и без питейна вода да останат. А сега поне още имат. Разказвам на Захаринка за незаконното копане в коритата, което сме видели. Питам я за сечта, а тя разказва, че откак има жена в лесничейството, вече всичко си е законно и хората са доволни, специалисти маркират дърветата, има за всички и никой не посяга да краде, пък и полицаите помагали, та почти нямало случаи на бракониерска сеч. „Хората си обичат мястото, бедно е, няма какво да се работи, но красотата ни носи приходи през туристическия сезон. Падне ли първият сняг, сме напълно откъснати от света обаче”, разказва Захаринка. Като знам как стигнахме ние през лятото, не се учудвам, че през зимата проходът в ждрелото става непроходим.

Интересно ми е има ли деца в дома. Имало още, а нейният син е вече в гимназия и са го пратили в града да учи. Там бил на пансион през повечето време. Видях го – възпитано, срамежливо, но много приятно момче, послушен е и макар да стърчи две глави над майка си и една над баща си, изпълнява всичко, което му кажат и помага или на родителите си, или на баба си и дядо си да се оправят в двора и с животните. 

А майка му не е родом от Триград, от някакво близко село е и шегаджийски разказва съдбата си. Била е и в София, изкарала е школа и е работила в полицията, после – и в службата за документи, доста неща е видяла и е една много отворена за света млада жена. С мъжа си са се установили тук да помагат в посрещането и изпращането на туристите, имат още една къща, която отдават като хотел. Възхитена е от шефката си в лесничейството, как е намерила начини и пари да ремонтира и измаже сградата, как е разрешила всички кавги и конфликти за нула време. Май иска да стане като нея. Заговаряме се за бъдещите избори за кмет. Питам защо не издигнат началничката на лесничейството, като е толкова кадърна, но тя не била от Триград. Тогава питам Захаринка защо не се пробва. Хили се, не иска. Сочи ми една много красива бяла жена с руси коси, която работила в дома и навили на предните избори да участва, но много се разочаровала и повече нямало да опита.

Ванко през цялото време тропа над главите ни и чат-пат задава въпроси. Захаринка разказва и за учените, които идвали да описват птиците и пеперудите. Момиченцето на приятелката ù с русата коса било много умно и от тях се научило да чете и пише, а от книгите, които оставили у тях, вече разпознавало всички видове пеперуди, че и латинските им наименования. Последно се запалило по растенията и билките, пак от подарена книга. Направило си самò сак за пеперуди от обръча на едно каче за зеле, направо смаяло родителите си. За какво ли не си приказваме. Накрая Захаринка пита разбрала ли съм, че пловдивчанинът решил да останат с приятелката му и да кара пред нас на другата сутрин, за да стигнем безопасно до Пловдив. Направо не мога да повярвам – такъв неочакван жест, направо думи нямам. Питам я със сигурност ли е разбрала това, но по-късно и леля Теменуга ни пресреща да ни каже. Бързаме да съобщим на Сони добрата новина, пък и Ванко припира да гледаме някакъв фантастичен филм. Трябва да си призная, че дори името не запомних, беше адски скучен и едва дочаках края, за да ходим да вечеряме. Нощем никакви лампи почти не светят и си е страшничко, пък и ние тръгнахме чак към 10 вечерта. Някакъв пиян изникна в мрака пред нас, спря се и разкопча панталона си, след това несмущаван се облекчи, без дори да забележи, че не е сам в тъмното.

Уж се облякохме, а пак ни бе студено. На нашето заведение нямаше почти никой, хапнахме набързо, взехме бира за Сони и тичешком, за да се сгреем, се върнахме в квартирата. Тук тя проплака, че как сега ще отворим шишето. Спокойно, аз имам отварачка на шапката си. Сони и Ванко са смаяни – не са знаели, че бейзболката ми крие подобни тайни. Аз пък се радвам, че най-накрая използвам това хитроумно приспособление, приличащо на огледална метална емблема от долната страна на козирката. Маги и приятелят ù са казали да ни предадат, че ще тръгваме в девет. Сони изпива блажено бирата и скоро всички потъваме в сън. Преди това обаче чуваме редовната реплика, че утре ставаме рано, ама много рано.