По предварителен план в пет трябваше да тръгнем за Перперикон. Окъпахме се набързо, взехме вода и сандвичите, направени сутринта и престояващи в хладилния шкаф, и потеглихме за там. В Кърджали доста бързо намерихме с помощта на само двама души пътя. Предния ден бяхме видели впечатляващо количество указателни знаци в кафяво, бележещи туристическите пътеки и обекти, а ако бяхме по-обръгнали щяхме да се зачудим на гъстотата и разнопосочността им, но си бяхме ние – Сони, смело шофираща и готова да превземе всички баири в дъжд, пек и вятър, Иван – готов да докаже, че децата не отстъпват на възрастните и може да направи всичко като майка си, и аз – решена да разбера докъде мога да стигна и любопитна какво ще видя там.

Е, стори ни се по-дълъг от очакваното пътят. Това си изглеждаше съмнително, но ние не се поддадохме на първото впечатление. Табелата в началото беше кафява и голяма, но после прекосихме доста селца, докато стигнем до идеалното шосе с чиста маркировка, завой надясно и голям паркинг с беседка за рекламни материали. Докато карахме, питахме на няколко площадни хоремака (мисля, че така наричаха на село ония местенца с почитатели на мастиката, картите и обсъждането на местната и международната политика сред валма цигарен дим). „Направо, направо!” – махат те с ръце и ни се хилят. Това звучи успокояващо. Със Сони се споглеждаме и се смеем – щеше да е тревожно само ако са казали „наляво” или „надясно”.

От продавача на сувенири и дъщеря му научаваме, че има цели три пътя, по които се стига до Перперикон, по най-краткия и хубав се връщаме до Кърджали по-късно, а на идване сме използвали средния като качество и дължина. На паркинга има химически тоалетни, голям туристически автобус и три коли. На първата сергия под беседката има книжки, дипляни, картички, по-нататък са се заредили още търговци, сред чиито артикули свързаните с Перперикон неща са една малка част, а останалото са дрънкулки и украшения от полускъпоценни камъни, амулети, сред които доста апетитни като вид и солени като цена.

Ние си купуваме от рекламните книжки и картички, но най-очарователни са фосилите – каменни охлювчета, във формата на които се е отлагала скалата около черупките им. Аз си взех и от ония разгъващи се като хармоника миниатюрни албуми със снимки, които не бях виждала от детството си – майка носеше от екскурзиите с ученици. Сони си взе книжката, а аз се въздържах, защото нямаше да мога да я гледам, без да се ядосвам.  

Ще се опитам накратко да обясня – книжката, която трябва да рекламира този културен уникат Перперикон, е сама по себе си паметник на полиграфическото невежество. Снимките са с лошо качество, оформлението на страниците е грозно – големи растерни сиви полета във вътрешната страна на страниците, а текстът е наврян в тях без отстояние до началото на редовете. Шрифтът е много едър, иначе четивен и сам по себе си подходящ за подобни издания, но като за кьорави. Най-ужасното е, че текстът е непренесен, все едно страниран в някоя стара версия на CorelDraw или някоя от ранните на Word. Тъй като почнах да се възмущавам още пред хората как е възможна подобна немарлива работа, Сони учудено попита какво става. Показах ù – на някои страници имаше такива дупки между думите, че можех да си сложа и двата пръста между тях. Имаше редове само с по три-четири думи. А хартията и печатът си бяха добри, просто недоумявам няма ли кой да им каже да оттеглят тоя тираж и да не се излагат пред туристите, че това е антиреклама! Отделно после прочетох текста и бе пълен с правописни грешки, отнесен към 2002-2003 година и очевидно остарял. Като пишете такива работи, направете го така, че да са валидни за неопределен период от време бе, хора! Не зная колко им е струвало, но още не съм се отказала от идеята да направя проект за по-ново издание и да го подаря на някой от археолозите, ръководещи разкопките. Защото Перперикон заслужава нещо по-добро.

Поглеждаме нагоре. Хълмът блести с широколистните корони на дърветата, отдолу не виждам никакви постройки, само пътечки, навлизащи в гората. Мъжът с брошурите и сувенирите и дъщеря му ни казват да поемем по пътя зад бунгалата, че е по-кратък. Тръгваме нагоре. Изкачването е кратко, пътеката е насипана с бели натрошени камъни, може би 200-300 метра се движим по нея, а от едната ни страна равнината между планинските склонове остава все по-надолу. Приятно е, макар вече да е шест следобед и все още да е горещо. Почти не полъхва. Стигаме до първите разкопки. Тук има следи от крепостна стена, но вниманието на Иван е привлечено от следите от огън и хамакът, опънат между дърветата. Сигурно е на Овчаров, а другият, по-нататък, може да е на Китов. След такива подмятания естествено на Иван трябва да се обясни кои са Овчаров и Китов и че в последните години те успяха да открият няколко тракийски светилища и града и да ги направят известни в света – най-вече тия при Старосел, Перперикон и Татул.  

При един завой между шубраците чуваме доста човешки гласове. Явно ни предстои да видим групата, чиито автобус бе спрян на паркинга. Но не виждаме никой. Чуваме само шумотевица от дясно и гласа на екскурзоводката да се извисява – нали знаете пробивната им сила на бормашини. Усещането е странно – очакваш между дърветата да съзреш хората, виждаш останки от колони или части от плочи и постройки, но самите собственици на гласовете не се появяват. Сякаш в пъстрите сенки под дърветата си говорят духове. После гласовете заглъхват, ние вървим още малко и след един завой, на фона на небе с цвят на море от географска карта, пред очите ни се възправя огромна кула. Тя е висока 15 метра в реставрираната си част, поне така пишеше в книжката. Но тъй като идваме от долу, се извисява още повече над нас, огряна от предвечерното слънце – бяло, жълто и оранж, все едно лицева маска с два правоъгълни отвора за очи. Ако тук е било светилище, богът на траките навярно е надничал първо от тук, като са го викали. На снимките изглеждаме толкова мънички до тоя градеж.

Оттук е минавала крепостната стена, мястото е било резиденция на римски консул в един по-късен етап от съществуването си. Няколко метра по-нататък пред очите ни се разстила и градът – площта му е по-голяма от очакванията ми (10 000 кв. м. е площта само на двореца), макар да имам известна представа докъде могат да се разпрострат тракийските поселища от разкопките на 12 км. от Ямбол, където се намира Кабиле и също има орфическо скално светилище, град от 3-4 хиляди години преди Христа и по-късен римски лагер с крепостна стена.  

Най-старите, открити при археологическите разкопки, находки от Перперикон са датирани още по-назад във времето – 5000 години преди Христа. Самият град впечатлява с това, че предлага добре запазени свидетелства за живота в древността през съвсем различни епохи. Тук съжителстват изсечени в скалите проходи, идеално загладени и оформени кръгли олтари – все едно някой е разтопил скалата с нажежена тава и после е махнал калъпа, почти недокоснати от времето дялани в камъните стълбища, градежи от тъй наречения „циклопски” тип, а редом с тях – множество следи от постройки с по-малки и не така съвършено правоъгълни камъни от римско време, свързвани с мазилка.

Какво ме впечатли най-силно в Перперикон?  

І. Пътеката, преминаваща в истинска каменна улица между ограждащи я стени. Сигурно това е било древното шосе. Има си две платна, всяко – с големи бели плочи, с улей между тях, дълбок към половин метър. Тук водата се е оттичала, а вероятно и по-лесно се е пазел строят при вървенето на войска или жречески процесии. Смея се наум, защото си казвам, че ако днес шосетата се строяха с такива, врязани на 50 см. и повече между двете платна, ивици, шофьорите нямаше да навлизат в насрещното движение с такова кретенско безгрижие. Ха-ха, ето ти едно old know haw. Приятно е да се крачи по тая улица и въпреки, че от двете ви страни има стени от бели скали (леле, как са вдълбали тоя проход, толкова дълъг и дълбок към 3-4 метра!!!), е някак просторно и разведряващо. Не ми се вярва това да е полъхът на древността, макар да съм убедена, че такъв съществува, защото го усетих на следващия ден на Татул. Между другото, местността, където е построен Перперикон, се нарича Джин тепеси, което в превод от турски означава Планината на духовете.  

ІІ. Стълбищата, запазени добре и отвеждащи от едно до друго ниво и свързващи различните по функция места в града. Както тук, така и за постройките са използвани дялани каменни блокове, чиито размер достига на ширина, височина и дълбочина до три съвременни тухли, а и огладеността е почти същата, което наистина стъписва. Как са местени и напасвани тия добре обработени скални отломъци? Между тях липсва свързваща мазилка, те просто са идеално напаснати (това е именно „циклопският градеж” – суха зидария от грамадни блокове с форма на правоъгълни паралелепипеди; открита е на пловдивското Небет тепе, на остров Крит, в Микена, Тиринт, Мексико, Перу и др.).

ІІІ. Между съборените стени на сгради има запазени скали с вдълбани в тях кръгове, които приличат на нещо средно между ролетка и слънчев часовник. В центъра им има дупка. От нея излизат два улея, един по-дълъг и един по-къс, по които се е стичало виното по всяка вероятност, в по-лошия случай – кръв, но се смята, че жертвоприношенията в чест на Дионис са били растителни и символни и в тях кръвта се е замествала от вино. Или тук, или на отстоящия на около 20 км. южно по права линия Татул, е било едно от най-известните прорицалища на древния свят, където предсказанията били толкова верни и точни, че съперничели и не отстъпвали по нищо на Делфийския оракул. Много царе са идвали лично да научат своята и на царствата си съдба. Според древните историци именно в храма на Дионис, където се извършвали гаданията, бащата на Александър Македонски научил за предстоящото раждане на наследника си и че той ще завладее почти целия свят и ще опознае неизвестни на тогавашните хора земи и континенти. В това все още нелокализирано със сигурност, прочуто през древността светилище жреците предсказали създаването на Римската империя.  

ІV. Огромното водохранилище – скалата е като отрязана с остър моментен разрез на дълбочина 6, ширина 12 и дължина 5 метра. Поглеждам надолу от ръба и ме полазват тръпки. Руснаците са по-смели, те и по останките от зидовете край пропастта отляво си крачат безметежно. Над възбудената им глъчка се открояват само високо изнесеният глас на екскурзоводката и пропищяванията на една нагиздена блондинка, която е в екстравагантна асиметрична пола, смъкната под раменете блузка, с къдрички разбира се, и с високи токчета. Камъкът на водохранилището е гладък, надолу се оцветява в кафеникавочервено. Вече сме се смесили с групата руснаци. Иванчо се снима там, където една влюбена двойка се е изкатерила – на някакъв лъскав гранит с красиви резбовани орнаменти. Хората от Общността на независимите държави доказват, че никое тясно и стръмно място не е неподходящо за натискане. Екскурзоводката разказва, че за нуждите на града в каменната щерна се е събирала дъждовна вода. Чудим се как са я пили и не е ли плесенясвала, но Ванко с компетентен вид ни обяснява, че такава вода се преварява.

Пътят наобратно ми се стори по-дълъг от този към този на отиване. А това е рядък случай. Спускахме се по прашна пътека, по-тясна от оная, по която дойдохме, а дамата с токчетата говореше с дъщеря си, която пък се оплакваше, че нейните обувчици били като пантофки и се плъзгали. Майката я съветваше да опишела преживяването си и да кандидатствала с разказа по някой проект. Екскурзоводката се надвикваше някъде отпред, на едно от разклоненията по-ученолюбивите заврънкаха да видели откъде минава и накъде отива другата, разклоняваща се пътека, и жената просто ги пусна да ходят където щат, подозирам, че от горещина вече ù беше призляло. На останалите с нея каза, че и без това всички пътеки водели или нагоре, или надолу, до паркинга, ще изчакат в автобуса с климатик другите и ще потеглят.  

Доволни от видяното, спокойно се отправихме към Кърджали по най-хубавото шосе, вдясно от което се виждаше СКАЛНАТА СВАТБА – причудливо природно образувание, наподобяващо фигури на булка и жених. Дори човек може да си представи носиите им, нейното було от везан кенар, спускащо се пред лицето, венеца от цветя, роклята; той може би е в ямурлук. Аз поне мога да си ги представя. Само едно ме смущава – защо имам чувството, че на неговите рамена стои глава на планински козел и ясно се виждат завитите назад рога, издължената муцуна, очите, носа и ноздрите? Защо пък не? Ако тук са викали често бога на виното, който се е движел в компанията на сатири, а те, както помним, са били именно създания, съчетаващи анатомията на хора и на козли, ако във фолклора ни по-късно има толкова предания за сватби между змейове и моми, що пък да няма и свидетелство за такова едно бракосъчетание? Е, вярно, тук се смята, че човешка ръка не е обработвала белите варовикови камъни и заоблеността на формите им е изваяна от природата, но какво пречи да си пофантазирам, а? Зад двойката скалите са образували полукръг от други фигури, сякаш това са сватбарите, скупчени зад гърбовете на женещите се. Много красиво, купих си специално картичка на тая композиция и ви я сканирам тук.

В Кърджали за пореден път претърпяваме леко объркване, но пък виждаме откъде на другия ден да купим от ония електрикавозелени жилетки за шофьорите, защото си нямаме. Минаваме, разбира се, и край Историческия музей. Надвечер стигаме до убежището и се приготвяме за вечеря и да посрещнем залеза над язовирните води. Иван пита дали ще се возим на водно колело. Опитваме да се направим, че не сме го чули, той поотлага следващото питане и го отправя в момента, в който виждаме паркираните в кейчето поклащащи се корпуси. Отговорът е, че не, ще вечеряме. Докато чакаме да ни сервират – навивам го да ядем пастърва, което никак не е трудно, защото той е с морска кръв (нали Сони е бургазлийка) и обича всякакви рибища. Очевидно е каталясал след такъв ден, провесва се през перилата и брои плуващите във водата около корабчето риби. Сони е бодра и измисля репликата, която ще повтаря всеки ден и ние всеки ден ще посрещаме с усмивка: „Значи, утре ставаме рано, ама много рано, примерно пет и половина, шест, стягаме се набързо и тръгваме”. „Няма проблеми” – съгласявам се, макар да подозирам как точно ще протекат нещата с ранното ставане и приготвяне. После хапваме и снимаме, снимаме, снимаме, докато небето става съвсем черно и на него светят като на турско знаме един полумесец и една звезда до него вдясно. Утре трябва да тръгнем от тук, а толкова ми харесва. Правим кратък план – да открием Татул по възможност не в жаркото пладне и после с колата да се отправим към местността БЕЛИТЕ БРЕЗИ, която е преди Ардино.