Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини


Календар Картички

Александруполис / Част пета

02 Юни 09, 13:40 / Автор: Светлана Янева
Най-сетне в града

Слънцето печеше жизнерадостно и сигурно бе към 33 градуса. Вече отдавна бе минал обяд, скоро щеше да стане два и хората искаха да отиваме най-сетне в тоя град и да се нахраним в някоя кръчма. Това условно казано, защото повечето си носеха разни работи от къщи, включително и аз, предупредена от баща си, че яденето е около 30 евро.

 

Оказа се, че Александруполис е съвсем близо, минахме бавно през града и това, което единствено зяпах в този момент с голям интерес, бе морето. Водите на Егейско море ми се сториха по-сивкави и някак безцветни в сравнение с тези на Черно, може би защото внезапно се бяха появили облаци и ярката светлина отслабна или защото в тоя час на деня все още слънчевите лъчи са почти под прав ъгъл с предметите. От опита с фотоапарата зная, че колкото и да ми харесват цветовете около обяд, снимките накрая излизат като измити, затова пък в ранните утринни часове между 7 и 10 и следобед след 4-5 часа снимките винаги дават изненадващи плътни нюанси и багри. Вероятно причината са и сенките, не съм професионален фотограф и не зная. Другото, което всички се опитвахме да видим и не успявахме, бе остров Самотраки, за който вече писах, но нещо стана с файла ми и сега ще ви го разкажа пак.

 


Много от нас помнят, че когато стане въпрос за Орфей и орфическите мистерии, описанията на древногръцките историци са, че приличали на елевзинските и на тези, извършвани на остров Самотраки.



За него се знае, че е бил религиозен център и е имал красиви светилища, а археолозите са открили сред колоните и останките на храмовете прочутата статуя на богинята Нике, която се съхранява понастоящем в Лувъра.



Предполага се, че магическите ритуали, свързани с култа към богинята на плодородието, вероятно Деметра, се изпълнявали и предавали в затворения кръг на женското жреческо съсловие, обитавало острова. Доколкото се правят паралели между тези и орфическите мистерии, задължително се споменава и пикантният момент на еднополовата любов. Това е и вероятната причина Орфей да бъде разкъсан от вакханките и тракийките, разгневени, че мъжете им ги забравили заради религиозните празници, които той установил и които продължавали седмици, без жените да бъдат допускани до тях.




 

За Орфей стана дума още преди да преминем границата – екскурзоводът ни зачекна темата как с гърците все нещо делим, защото ако ги слуша човек, всичко е тяхно или произлязло от тях.



Една от най-красивите гледки преди границата са склоновете на Сакар и Странджа, най-източните дялове на Родопите. Тук могат да се видят живописните криволичения на Тунджа, широкото корито на буйната Марица и Арда, която се присъединява към тях, за да се влеят заедно в Егейско море в широка делта. Естествено, на гръцка територия всяка река бе с погърчено име. Още обаче може да си представи човек как е изглеждала величествената Марица в онези времена с плаващи кораби по нея. Когато ние минавахме, тя бе пълноводна и не бе трудно въображението ми да сведе до днешни дни възможността да се превозват трупи и товари по реката. Струма също се влива в Бяло/Егейско море и също си има гръцко название. Според легендите именно в Марица (Хебър) вакханките изхвърлили разкъсаното на части тяло на Орфей.



Гърците и досега спорят, че той бил роден и живял на тяхна територия. Антидоводите на екскурзовода, безспорни, както ще видите, бяха, че ние си знаем прекрасно, че не е така. Ходили сме из Родопите, до пещерата, където е слязъл в подземното царство според легендите (визираше „Дяволското гърло” до Триград), до светилищата на Перперикон и Татул, където са се извършвали религиозните обреди, били сме и по поляните, където той е водел щастливия си живот с Евридика.





Тук гидът ни вметна, че агенцията организира екскурзии и до там, така че ще е удоволствие и възможност за тези, които не са виждали изброените места, да им се насладят. Но едно е ясно – и Орфей, и Евридика, са си наши. Лично аз съм склонна да дам на гърците Евридика, стига те да ни оставят Орфей и така да се разберем и да приключим спора.

 

Та взирайки се през автобуса към загадъчния остров Самотраки всичко това отново се извъртя през главата ми и искрено съжалих, че в тази екскурзия не влиза отиване до там с корабче. Очертанията му се провиждаха през мъгли, дошли незнайно откъде, като магическия остров Авалон, на който е живял Мерлин. Тук магьосниците и гадателите не са падали по-долу от последния, дори според сведенията пророчествата в светилището на Самотраки, тези в Делфи и тези, извършвани в Родопите (вероятно в храма, открит до с. Татул или този, върху който е построена крепостта „Перперикон”) били най-точните в света. А и Мерлин все пак има късмета да е живял доста по-късно, та да се запазят повече предания за чудесата му. Най-интересното за мен бе, че облаците, които закриха слънцето и ни облекчиха в разходката из горещините на Гърция, се съчетаха и с приятен бриз, но стояха над града, а над остров Самотраки сякаш нямаше облаци, и въпреки това не можехме да го видим ясно. Трудно ми е да определя разстоянието от крайморския булевард до там, но вероятно бе около 20-тина километра, не повече.


 

Улицата, която се вие около бреговата ивица на Александруполис, е с формата на лека дъга, някои по-поетични натури могат да я сравнят с необтегнат лък, някои по-хедонистични – с женска вежда, по-старомодните – с гайтан. В края завършва със завой и доста голям паркинг, от който се виждат градската градина и потънал в зеленина гранд-хотел, който аз помислих за полицейско управление, защото в този момент влизаха и излизаха такива коли от него. Впоследствие, до входа на парка, отивайки да се нахраним по каменните амфитеатрални пейки, прочетох табелата и се коригирах.



Градината май не е любимото място за почивка на гърците, а и тази имаше миниатюрен детски кът, почти до шосето, където две-три майки забавляваха децата си. Не бе идеално чисто, но си личеше, че мястото е поддържано. Вероятно е било по-оживено, когато големият ресторант е работел, но сега бе в ремонт. Затворен изглеждаше и амфитеатралният летен театър, но всички седалки бяха по местата си и в отлично състояние. Просто отвън павилионите и огражденията бяха много ръждясали и нищо не бе боядисвано скоро.

 

Повечето колеги се впуснаха веднага да видят търговската част и да накацат по ресторантчетата, които бяха наредени плътно едно до друго по цялата улица край морето. На самия плаж заведения не видях, но и пясъчната ивица не е широка, има камъни и в по-голямата си част е превърната в увеселителен парк и бетонирани паркинги, яхтени кейове, корабно пристанище и ферибот.


 

Нашата групичка от парка се наобядва и се пръсна, така че в един момент се оказа, че тръгваме да разглеждаме аз, Маги, новият Тошко и фотографът Величко, който по стечение на обстоятелствата направи сесия от пребиваването на колектива в Гърция, включваща само две манекенки и един манекен. Което мен и Маги напълно ни задоволява, но останалите колеги доста роптаха, като видяха какво има във фотоапарата му и че е снимал единствено нас. 

* * *

Първият обект, който съзряхме в далечината, бе красива църква.



Запътихме се натам и още на първото кръстовище усетих, че кракът ми джвакна в нещо, но тъй като пресичах, нямаше как да спра. Стигнах до отсрещния тротоар с бързо оформящото се лепкаво усещане, че съм настъпила дъвка. Огромна дъвка. Молех се наум да е още по-чисто по улиците на Александруполис, та да не се добавят и какви ли не листенца и прахоляци бързо по подметката ми, но 100 метра по-нататък, вече до църквата с параклисчето, дъвката съвсем се бе размазала и добавила към два сантиметра към ръста ми. Винаги съм си мечтала да съм поне малко по-височка, но никога не съм предполагала, че това ще е начинът. И така най-неблагопристойно аз се надупих пред храма, с лице към духовната обител все пак, и застъргах подметка с камъчета и мокри кърпички, които благоразумно си бях купила в онзи прекрасен и полезен магазин
Jumbo.



Не се събра тълпа, и по-добре, защото гърците едва ли щяха да отдадат предпочитания на природните ми форми пред факта, че ги демонстрирам пред православното хранилище на морала им. Всички казват колко са набожни и отдадени на религията те като нация. Знам само, че църквата беше затворена, попът с някаква симпатична дама до него излезе от уличката с нова лъскава кола, а ако вярваме на екскурзовода – нито това място, нито музеят на града щяха да отворят преди 16 часа, най-вероятно – към 18. Между другото, входът за музея бил 18 евро, които ми се сториха доста в сравнение с билета за Лувъра, който е
9-14 евро. Запалихме свещички в параклисчето пред входа на храма, пуснахме монети в касата и поехме към търговската част, която е успоредна на крайморския булевард.



 

Движението между два и четири по обясними причини не бе особено оживено. Уличките бяха живописни, магазините – като нашите, цените – и те, но в евро. С Маги вече приритвахме за сувенири и накрая съзряхме каквото ни трябва. Пресичайки неправилно на 20 метра от пешеходната пътека се шмугнахме в този оазис на антични и съвременни арт-предмети, омесени от търговците с китайски сувенири, дуралекс и тенджери от йенско стъкло. Тук открих нещо, което много исках да имам – поставки за чаши с кръгла форма, които имитират щампована на цветя телешка кожа. Веднага ги купихме, разбирайки се на английски почти членоразделно с продавачката. Това – аз с моите откъслечни познания, защото Маги е завършила английска филология, но е доста срамежлива. Магазинчето бе на два етажа, не много широко и отрупано със стока, хората – много учтиви, но това, което ме впечатли, е че в толкова дребен търговски обект се сканираха баркодовете на стоките и се издаваше доста изобилна откъм хартия фактура.



Харесаха ми много и магазините за мебели, имаше впечатляващи кухни по витрините, но времето течеше неразбираемо бързо и затова трябваше да открием място, където сувенирите да са свързани точно с Александруполис и непременно – магнит за хладилника на майка ми.

 

Как обаче между толкова много ресторанти нямаше едно такова местенце?



Открихме все пак – при малко китно площадче с каменни водоскоци, от които гълъбите пиеха вода.





Тук продаваха и вестници, имаше и супермаркет, но най-важното, магнитите, се виждаше отдалеч. Цената на един такъв гипсово-боядисан сувенир е 3 евро, чашките с рисунки на фара и пристанището на Александруполис почват от 4,50 евро най-мъничките, по 40 гр. Всичко останало е повече. Можехме да избираме между десетки неща, заприказвахме се и с продавача, който се оказа турчин и че обича от градовете, в които е бил, Стара Загора. Обяснихме му къде е Ямбол и му казахме да се отбие и да го разгледа като идва в България.

 

Тук видях много красив храст от непознат вид.



Докато се любувах на цветовете му и възклицавах, чудейки се на какво да го оприлича, се сетих, че всъщност напомня по формата и багрите на съцветията си четката ми за миене на шишета.


 

От площадчето се спуснахме към пристанището.



Виждаше се ясно фериботът,



поснимахме се на яхтите



и погледахме гълъбите до входа, които кълвяха мълчаливо гранули с размера на кучешките, грижливо насипани за тях в отрязани наполовина туби. А може и да са били кучешки, това би обяснило мълчанието, в което ми се стори, че се хранят пернатите. Дали, ако искаха, можеха да залаят?


 

Плажът не можеше да се подмине – мръсен, с цвят на пепел и много камънаци. И ето ни нас, четиримата, пред Егейско море.



Аз само натопих крака, но Тошко заяви, че влиза да се къпе, събу дънките, метна фланелката и се плъзна по шорти и шкембе във водата, която се оказа доста топличка. Само дъното било много каменисто, на излизане човекът успя и да се пореже, но му услужих с лепенка – в моята чанта има почти всичко и доста тежи, поради което ми се случват инциденти със скъсани дръжки и съборени закачалки в ресторантите.

 

Фотографът взе да припира, че е време да се отправяме към паркинга. Пътьом посъбрахме някои колеги, ставащи от заведенията с леко поклащане.  Срещаме две журналистки, които разказват, че намерили евтини и страшно вкусни пици на парче по 2 и нещо евро и се нахранили с тях. Мъжете определено бяха наблегнали на пиенето на бира, метакса и узо.

 

Докато вървим забелязвам, че в четири следобед ресторантчетата са се напълнили. Жените са почти без изключение с хубави прически, но под тях не бих казала, че се крие нещо привлекателно. Гъркините са дори възгрознички. Затова пък повечето мъже бяха истински красавци. Докато ги оглеждам, неволно се прехласвам по три субекта на една маса. Когато подминаваме, питам Маги забелязала ли е колко хубави са били мъжете на нея. Веднага добавям и наблюдението си, че изобщо гърците са симпатични, с хармонични фигури, готини прически и дрехи, естествен тен и излъчват добра хигиена, което при доста от жените бе наобратно. Маги промърморва: „Ама тия на масата бяха италианци.”

 

Шефът решава да си направим обща снимка пред прочутия фар на Александруполис. Два кадъра прави фотографът и два – любимият ми екскурзовод. По-късно забелязвам, че и неговият фар е излязъл като тоя по моите снимки, съветвам потърпевшите просто да лъжат, че това е наклонената кула в Пиза. Така и колегите се сдобиха с единствените си снимки от екскурзията, но мнозина от тях трудно се разпознаха поради факта, че фарът бе твърде висок, а ние, скупчени под него, изглеждаме като топлийки. Предвиждайки навика на фотографа да "композира" и да хваща всички мъртви обекти в цялата им грандиозност, често забравяйки, че е важно как ще излязат и живите, аз застанах предвидливо на предна линия. И знаете ли – усмивките са лицата на повечето от колегите, с които работя вече над 10 години в печатницата.

 

Завръщането бе вече по-бързата част. Винаги съм се учудвала как пътят наобратно изглежда по-кратък. Сякаш за секунди се озовахме на границата. Там ни препоръчаха бившия Free shop, в който се продаваше основно алкохол. Купих някакви вакуумирани маслини, сорта бе "нито сме зелени – нито сме кафеви". Харесаха ми, почти ги ометох, но аз обожавам маслини, за разлика от зехтина, по който не си падам и затова донесох само на майка си. Имаше много парфюми, но не се впечатлих от нищо, което да не мога да купя от тук на половин цена. Затова пък се впечатлих от цените на очилата, които бяха от 80 евро нагоре. Преди граничния контрол си починахме в градинките до пункта и се порадвахме на залеза и последния лек приятен нощен вятър. Този път проверката на гръцката служителка стана в автобуса. За отбелязване е, че единият от шефовете, приятно почерпан, накара екскурзоводът да настръхне, защото подметна зад гърба на апетитната униформена дама, че искал много по-подробно да го проверят и много обичал такива проверки. Добави и недвусмислено дебелашкото си хилене и се запитах за момент дали няма да го глобят или арестуват, но тя само се поизвърна и слезе за всеобщо облекчение.

 

На влизане в България вече се любувахме на красивия залез над любимите ни планини и речни долини. Спряхме в Тополовград, вече се бе здрачило, въздухът бе селски и миришеше на обор, макар да се намирахме на автогарата, чуваха се щурци и жегата бе невероятна. Нищо от морския вятър не достигаше дотук, откраднах си едно кралско мушкато от нацъфтелите саксии на прозореца и към 10.30 благополучно се завърнахме в родния град. И за финал – България ми се стори още по-красива в тая гореща майска вечер, може би защото мизерията по-малко се виждаше.

 

 

 


Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.0797