Да изтървеш жена в магазин с пари в джоба е все едно да пуснеш луда крава между витрините. Тук вероятно много жени ще ми се обидят, е – добре. Аз се чувствам в големите магазини така, вие – вероятно не. Но признайте си – не ви ли става готино да гледате, взимате, оставяте, преценяте, мерите, да си представяте кое на кого би харесало и на вас дали ще ви пасне, как ще изглежда на определено място в дома ви и да откривате, че сте имали нужда, ама истинска нужда, от точно тази възглавница или поставка за чаши, а после просто да си ги купите? Възбудата от шопинга не може да се сравни с нищо друго, това е много специфично удоволствие. И да не мрънкат мъжете колко не разбирали жените с тяхната страст по пазаруването. Забелязала съм, че те проявяват същите симптоми, просто в по-друг тип магазини: ловно-рибарски и оръжейни, такива за техника, електроника, авто-аксесоари. И обикновено пръскат много повече пари с едно влизане, отколкото която и да е домакиня на едно пазаруване в хипермаркет.

Опитвам се да намеря думи, за да ви опиша уплашения вид на един от колегите кротушковци в момента, когато се хвърлих отчаяно към него в хипермаркета Jumbo и тикнах в ръцете му три панерчета, две кутии за подреждане на видии и няколко крема и маски за лице, напиращи да изпаднат по земята. Той едва удържа и тях, и напора ми, дори зад очилата му проблесна искрено съчувствие, омесено от съжаление към нездравата ми страст и човешка реакция на проплакването ми, че не съм си взела количка, защото не съм предполагала, че ще има толкова интересни неща.

А не предположих, защото преди това автобусът ни спря в Lidl. Там единственото нещо, привлякло вниманието ми, бе зехтинът. Но иначе тиках огромна количка, с която услужих на колегите, решили да пазаруват бира и омекотители в огромни бутилки, които вероятно ще ароматизират прането им години наред. Имам предвид омекотителите, не бирите. Беше пълно и със сладкиши, шоколади, бонбони, аз си харесах грамадните сусамки, но иначе гореизброените изделия не са нещо, от което организмът ми се нуждае и обича, затова си взех сусамката и зехтинът и си насиних хълбока в тежката количка поне три пъти, докато мина през касите. Така изпълних половината от дълга към майка си, която предния ден ми звъня няколко пъти: а) да ме пита как съм; б) да ми напомни да не забравя да ù купя зехтин за салатите на татко и в) магнитче – на всяка цена – за хладилника. Впоследствие се оказа, че цената на един сувенир, прекрачващ границата на кича и служещ да си закрепяте бележките на хладилника, струва колкото литър от салатния зехтин. Но затова пък как умилява след време.

Ако се питате откъде имах пари за шопинг – дадоха ми родителите ми. Преди се срамувах да взимам предлаганото от тях, но сега го правя и харча с удоволствие, защото животът е действително кратък и ако чакам шефът да ми увеличи заплатата, за да мога да си купя евро с хипотетичните спестявания в края на месеца, просто ще трябва само да стоя и да гледам. Но и така да беше, щях да се опитам да извлека максималното от тази екскурзия като източник на хубави емоции.

Lidl се оказа по-малък и смотан от Kaufland. Затова пък Jumbo ми хареса много. Магазинът бе на два етажа, и ето ме мен, още на първия, с много прелестни нещица и нуждаща се от количка. Спешно. Но къде е изходът? Опитвам се да се ориентирам по стрелките и попадам на една служителка, която заговарям на английски, а тя се оказва рускиня. Обяснява, че първо ще слезем в склада, закъдето тя е натиснала копчето, а след това ни е натиснала да отидем на долното ниво, там били касите и се излизало, обикаляло се покрай цялата сграда и тогава се стигало пак до количките. Около един километър. Мисля, че именно в този момент друг колега, измъкнал се отегчен от хипермаркета, видя в мен лудата крава, трополяща към изхода да направи една обиколка и да докопа количка.



Бързането бе и поради малкото от моя гледна точка време, което ни предоставиха организаторите на екскурзията. На мен и два часа нямаше да ми стигнат да разгледам всичко и да реша кое искам да взема за подарък на роднините и приятелите си, а разполагах само с един. Намерих Тошко побит като стълб там, където го бях оставила с тикнатите в ръцете му вещи – един символ на верността към женската лудост. Благодарих му и вече доволна се шмугнах между рафтовете на Jumbo. Половината от надземния входен етаж бе заета от бебешки принадлежности и това много ме облекчи. Останалата половина обаче изобилстваше със стоки за домакинството и бях сразена от ниската цена на покривките, възглавниците за столове, гореспоменатите панерчета... При козметиката нещата бяха долу-горе с българските цени, само че отзад пишеше евро.

Изненада. Етикетите в Jumbo бяха на гръцки и български език – вносителят е един и същ за двете страни, а че евтините стоки са китайски мога само да предполагам, но информация по въпроса липсваше. Това компенсира раздразнението ми от Lidl, където абсолютно всички надписи бяха само и единствено на гръцки език. Всички чужди марки Head&Shoulders, Nivea, Garnie, Johnson&Johnson, Elseve и пр. бяха преведени и изписани почти до неузнаваемост с елинската азбука. Добре че дизайнът и моите спомени от старогръцкия в университета помогнаха да се ориентираме точно кое какво е, но не разбирам от какъв зор национализмът им на тия хора трябва да стига до подобни крайности. С оглед бъдещото развитие на проекта „Бургас – Александруполис” и вероятността все повече чужденци да пазаруват в магазините им, гърците може би ще преразгледат крайните си позиции в етикетирането на стоките в големите магазини.

Долният етаж, до който слязохме с асансьора, се оказа още по-интересен за мен – тук имаше и саксии, и свещници, и спортни облекла, и всичко, с което може да отидете на плаж. Плюс десетки други джунджурии, които нямах време да разгледам. Вследствие изкушенията купих на себе си и сестра си по една плажна чанта с вид на кошница с цветя и това бе доста странно, защото аз не обичам да ходя на плаж, за разлика от сестра си. Но сега, като имам подобен аксесоар, трябва да преразгледам позицията си относно морските курорти. Часовникът безжалостно показваше, че вече съм закъсняла с пет минути. Докато мина през касите и обиколя с количката магазина, докато стигна до паркинга с очакващата ме в автобуса група, ми се събраха над 15 минути закъснение. Добре де, бяха 20. Шофьорът ми отвори багажника под автобуса да си оставя торбите и нещо промърмори под нос, но изобщо не ми пука какво е било. Колегите бяха твърде толерантни – може би защото климатикът си работеше и не усещаха жегата навън.