Показани ни бяха планинските вериги на България и Гърция, които се виждаха по пътя, както и реките Тунджа, Марица, Струма, подготовката и знанията на нашия екскурзовод очевидно бяха солидни.



А аз се любувах на българските гори и Сакар планина, която колкото повече приближавахме границата, особено след Тополовград, толкова по-пищна и красива ставаше. Късно вечерта, докато слънцето залязваше, с Магдалена, колежката, която бе до мен на седалката и с която се разхождахме в Гърция си говорим, че не защото сме българки и от някакво родолюбие, но наистина нашата природа притежава необяснимо очарование и съвсем различна красота от планините и горите, които сме виждали в чужбина. Въпросът не е в гъстотата на дърветата, нито в сочността на зеленината, не е дори във въздуха, а може би в излъчването на някаква дивота, неподреденост и природна естественост, първичност на горите и планините ни. Отвъд границата – и в Гърция, и в Германия, и по картичките и филмите, които сме гледали, всичко изглежда някак дресирано и фризирано, имаш чувството, че дърветата са расли еднакво, за да направят тази и тази форма, че храсталаците са изчезнали не сами, а защото на някого са пречели да минава, че почти няма изпопадали и нахвърляни от неизвестна гигантска ръка камъни и скали като българските – сякаш омесени от земната глина и служили да се замерят с тях великани, докато са били малки и са си играели, оставяйки с тежките си стъпки гигантски пропасти сред гористите склонове.

Обожавам да пътувам и да гледам през прозореца. Съвременните автобуси предлагат големи удобства в това отношение и най-хубавото е, че почти липсва миризмата на автобус, която вероятно помните от миналото. Пътят наистина е лош,



но шофьорът е много добър, а повярвайте ми, аз правя разлика между това как возят едни и други шофьори както на автобуси, така и на коли. Минаваме през няколко села, които дори и през лятото събуждат в мен единствено горестна мъка. Самият Тополовград, както и Свиленград, въпреки опитите да се обновят някои сгради, като цяло са запуснати и представляват жалка гледка с окъртените навсякъде мазилки, прахоляците, мръсните прозорци на много къщи, често оставени на тухлен градеж, без покривна мазилка… Вечерта късно разговарям с баща си, който е ходил няколко пъти до Солун – той също е впечатлен от контраста между българските и гръцките села и градове. Да допълня – строител е. За него архитектурата на гръцките домове – едно- и двуетажни в селата, най-много 5-етажни в градовете, с големи веранди или обхождащи цялата сграда тераси,



е много приятна и човешка, създава усещане за простор. Но и двамата сме шокирани от факта, че повечето сгради – и в селцата с по 200 къщи, и в градовете – обикновено с население, непревишаващо 10-12 000 души (по данни на екскурзовода) са като че ли съвсем наскоро санирани, измазани с приятни цветове, прозорците са покрити с решетести кепенци или ролетни щори в отлично състояние. Сега като се замисля – повече запуснати къщи с оронена на някои места мазилка видях в Александруполис, в селата имаше по две-три очевидно необитаеми, но всички други бяха перфектно поддържани. Цветята през месец май бяха като нашите мушката и рози.



Рози в най-различни цветове и видове, някои от които невиждани от мен досега. Но всяка къща имаше поне по десет саксии по двора, верандите и прозорците. Не просто плакнех очи, а направо плувах в цветното изобилие. Палмови дървета видяхме чак в пристанищния град, но за мен изненадващо по-атрактивни и пленителни се оказаха добре познатите ни рози.

Колегите вчера се шегуваха: „Е как не видяхме една жена нагъзена да пере на двора или да копае, а край Хлябово бяха на полето с мотиките?!” „Че защо да го правят, нали имат българи да им слугуват!” – отговори друг.  

А въпросното Хлябово е село близо до границата, където почвата на разораните между планинските склонове ниви бе тъмночервена, невиждан от мен землисто-керемиден цвят. Именно сред горите тук са разположени едни от най-старите еднокамерни и двукамерни долмени в Европа.



През прозореца на автобуса обаче те не се виждат, затова пък има доста други живописни по форма и разположение скали.

Вече съвсем близо до пункта „Капитан Петко войвода” гората е опожарена, но от земята са поникнали нови клони и дърветата са прораснали отново за живот. От другата страна на границата, на гръцка територия, съществува завод за дървопреработка и екскурзоводът ни саркастично подмята, че именно българите го подхранват с материал, а и е строен очевидно наскоро, в последните 10 години, преди това заводските сгради просто не се правеха с такъв външен вид и цвят. Питах баща си дали е забелязал тая сграда. Той казва, че я бил видял, но по-интересни му се сторили автосалоните в малки населени места, не можел да си представи кога в българско село известни марки като Peugeot, BMW, Citroen, Renault ще направят автосалони. Другото, което го е впечатлило (а може да се случи и в България при безразборното незаконно строителство и неспазване правила на безопасност особено в градска среда), са бензиностанците, разположени на първия етаж на жилищни сгради в Гърция. Гледаш – кооперация, тераси, чадъри и шезлонги за почивка, а отдолу – бензиностанция с автомивка.

Точно преди границата спряхме да ползваме тоалетна. В това отношение организаторите на екскурзията бяха много търпеливи и внимателни, понякога спирахме и за по-малки разстояния. Общо пътят бе 2 часа от България до Гърция и 2 часа от пропусквателния пункт до Александруполис, с почивките. Трябва да отбележа, че навсякъде тоалетните бяха чисти, а в Александруполис ползвахме с една колежка тоалетната на случайно заведение без да сме клиенти, сервитьорките бяха много учтиви и радостта им не помръкна ни на йота когато разбраха, че не сме се отбили, за да поръчаме. Добавям – там това не се заплаща, никъде няма табели както в българските тоалетни, че се ползват за определена сума, особено ако не си клиент на заведението. Вероятно подобна информация представлява интерес най-вече за дамите – можете да нямате притеснения.

Преминаването на граничния контрол бе много любопитна за мен част от екскурзията. Предварително туристичеките агенции искат ксерокопирани лицевите части на личните карти на екскурзиантите и именно по тях митническите служители ви удрят един фейс-контрол. Разликата е, че на българска територия човекът се качи в автобуса и мина между седалките, вглеждайки се в лицето на всекиго, а на гръцка територия ни накараха да слезем, докато автобусът се изнесе напред, да се наредим в колона и като индианци да преминем, стиснали и подаващи с ръка личните си карти. Една от колежките бе доста старателно огледана не само поради цвета на косата си на картата, но и поради факта, че когато я е правила, е била в метъл-период. Опитното гръцко око обаче разпозна жената и без килограмите черно около очите и всички бяхме допуснати да разгледаме южната ни съседка.

Тук за пръв път любимият ми екскурзовод успя да ме удостои с един от „лошите” си погледи, защото след многото обясения и предупреждения за ползване на фотоапарати аз се олепердих на най-видно място да снимам достойната гледка на наредените в колона по един българи, протегнали в ръка личните си карти под строгите погледи на византийците. Контрольорът за миг замръзна, изпогледа ме и си продължи работата, защото в края на краищата и да има табели за забрана на снимането, те са отвъд бариерата, а аз още съм в буферната гранична зона, където мога ако искам с едната ръка да държа фотоапарата, а с другата – да щракам с пръсти. И тъй – деянието ми остана ненаказано, след два кадъра прибрах Samsung-чето в дамската си чанта, чинно се наредих последна и бях допусната без колебание да вляза в Гърция и да видя кое там ще ми хареса и кое – не.