Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини


Календар Картички

Александруполис / Част първа

21 Май 09, 14:38 / Автор: Светлана Янева
Най-щурият гид

 

Тази екскурзия бе шанс, който в досегашната ми над 10-годишна трудова практика в печатницата не ни се бе предоставял. Подозирам, че част от поводите, довели шефа ми до решението да заведе всички до Гърция за 1 ден, бе подбрана извадка от забележките ми, отправени с тон на горчива откровеност, че наистина трябва да се огледа и да се запита защо никой от служителите му не се усмихва, както и да направи нещо по въпроса. Та така, преди първомайско-гергьовденските празници той ни извика на събрание и докато се чудехме съкращения ли ни очакват или съобщение за още някоя извънредна поръчка, за която всички ще бачкат в цеха, господин директорът (така го нарича секретарката му) ни изненада с новината, че е наел автобус и екскурзовод и на 16-ти всеки, който желае, може да посети Александруполис. Тръгваме рано сутринта и се връщаме късно вечерта. С колежката ми само се спогледахме и в тон си казахме: „Там сме.” Шефът добави, че е решил да направи този жест към всички, които работят за фирмата и се надява да прекараме един хубав ден и да се почувстваме по-добре. Иска се просто да дойдем. Кой знае какви забележителности в градчето нямало, затова пък можем да се освежим, да се разходим и видим непознати места и хора, жените да се отдадат на шопинг. От него транспорта, от нас – пазаруването. „Не може ли обратното” – запита един от шофьорите? Не можело.

 

Бях на 13 години, когато ходих в чужбина – тогава прекарах две седмици във вече несъществуващата Германска демократическа република, т.нар. Източна Германия. И тогава, и сега почти не спах преди пътуването. Хубавото тоя път бе, че не ми трябваше багаж. За да пристигна навреме за автобуса станах в 4, което, както и безсънието, приемем за нещо съвсем нормално, защото ми бе обичайна практика година и два месеца поради второто ми работно място – завода (още тъгувам по него). За незапознатите – ранното ставане в часовете 5 или 6 ви гарантира много по-голяма свежест в следващите 15 часа, отколкото ако сте се измъкнали от леглото след 8,30. Много от вас в момента сигурно не ми вярват, но опитайте и после ще си говорим.

 

Утрото бе ведро, нямаше го студът в ранните часове отпреди няколко дни. Отидох пеш



до неработещата от десетилетия Минерална баня в центъра, което ми отне 15 минути, вече се бе развиделило, някакви птици пронизително си казваха последните неща преди да напече слънцето (и при хората понякога любовните думи се съдържат в най-гръмогласните скандали, така че защо се чудя на птиците за шумното им ухажване), въздухът ме облъхваше и дори леко подскачах при всяка стъпка, а натъпканата ми с кутийки ядене и филийки хляб торба прошумоляваше леко присмехулно, отърквайки се в крачола на любимите ми дънки. (Само да отбележа, че това изречение се състои от 83 думи, личи си, че скоро не съм писала, хи-хи!). За незапознатите с моята професионална среда – там, където работя, има две обособени и често каращи се групи: печатари и журналисти. Историята на тази вражда на клановете е сама по себе си много интересна, може да ù отдам дължимото друг път. Засега ще кажа само, че когато пристигнах 10 минути преди 6 – часът, обявен за тръгването на автобуса, от журналистите не бе пристигнал нито един, а от печатарите – почти всички. И тук му е мястото да кажа, че закъсняха най-много шефовете на двете групи
.

 

Първата пристигнала журналистка е очевидно много болна, няма глас, кашля смразяващо, бледа е и подпухнала – грип отвсякъде. (Честно – много уважавам хора, които въпреки неприятните обстоятелства са решени да използват шанса, предоставен им от живота. Може да не изживеят момента на 100 % от реалните си възможности. Но често го изживяват почти на 100, а при мен се е случвало и да давам повече от очакванията си и да си прекарвам по-хубаво, отколкото изобщо съм предполагала.) Тя разказва, че от 5 часа Катя е почнала да им звъни по телефоните да стават. В един момент цялото пишещо ядро се оказва налице, без въпросната Катя, която предполагаме, че не е намерила време от звънене да се приготви. Както разбира се и шефовете, единият от които живее на отсрещната страна на улицата. Когато най-накрая идва, по-шумна от него е само колежката, дошла последна – тя е в приповдигнато настроение, близко до това на птиците, за които по-горе си говорихме. В 6,20 мин. потегляме с туристическия автобус – любимата ми българска точност.

 

Една от първите теми, които зачеква екскурзоводът, е за гръцките навици по отношение на времето и това се оказва само част от неговата оригинална и изпълнена с ненавист и презрение към съседната ни страна презентация. Честно да си кажа – гидът много ме накефи. Умрях си от смях с неговата изобретателна язвителност по отношение на южните ни съседи.

 

Представете си един невисок, провлачен, напомнящ говорене след четири чашки смугъл мъжки глас да ви споделя, че "градът, който ни предстои да посетим, няма кой знае какви исторически забележителности, освен един фар, а и да има, в часовия отрязък от 12 до 5-6 следобед няма шанс да ги видим, защото по това време гърците се отдават на почивка, дрямка, похапване, пиене на кафе, нещо характерно за ленивия им, меко казано, нрав. Вероятно поради това средната продължителност на живота при жените в южната ни съседка е 76 години, а при мъжете – 71, според официалната статистика, на която не може да се вярва, както всички знаем, но в случая можем да ù повярваме, защото се касае за хора, несвикнали да правят кой знае какво, особено жените, които в по-голямата си част не работят, а се занимават с домакинство". Из автобуса вече се чуват хихикания. Всички усещаме, че екскурзоводът е безспорен оригинал. „Така че ние ще се отдадем на шопинг – продължава той, – нещо, което знам, че малко от нас могат да си позволят по начина, по който им се иска!” За да продължи да повдига настроението ни и да ни изпълва с ентусиазъм, което обикновено прекалено надъхано и изкуствено правят неговите колеги, нашият водач ни даде разстоянието в километри от Ямбол до граничен пункт "Капитан Петко войвода" и от там – до град Александруполис.

 

- До там ще стигнем по пътища, които от българската част са ужасни, така че пригответе се да си наместим добре вътрешностите из родните дупки, нещо, което гладките шосета в Гърция ще ни компенсират.

 

И за да не се къпем дълго под светлината на този проблеснал лъч позитивизъм по отношение на туристическата дестинация, по която сме поели, добави:

 

- Още отсега искам да ви предупредя да пазите добре документите си и своите фотоапарати и финикийски знаци, защото и там изобилства от мургави български събратя, които са готови да им станат собственици. Да не се окаже на връщане, че някой не може да докаже кой е с лична карта и да си нямаме неприятности.

 

След това гидът използва многократно думата „съблюдаваме” и „територията на така наречената Република Гърция” за да изброи правилата, които трябва да спазваме там. Най-важното – да не снимаме през автобуса с фотоапарати, защото има много табели, които го забраняват и военни обекти, заради които това може да ни навлече сериозни неприятности при внезапна проверка от патрулиращите по магистралата полицаи. Накрая не ни попита „Разбрано?”, за да му отговорим със „Слушам!”, но работата натам отиваше. Част от нас почнаха да сумтят с надеждата обектът (не ми дава сърце да го нарека субект) да ги чуе, но аз и още няколко колеги със сигурност искрено се забавлявахме от шоуто и внезапно предоставената ни от съдбата възможност да се полюбуваме на екзотиката на момента. Впоследствие научавам, че екскурзоводът е бивш военен, занимавал се с разузнаване в областта на авиацията, което обяснява всичко. Най-вече много богатата му историческа и гео-политическа подготовка, която включваше интересни подробности за преселниците българи – брой на българските, арменските, турски и гръцки семейства в Александруполис (преди именуван Дедеагач) между 1912-1925 година, произход на каракачаните, ямболски участници в обсадата и бомбардирането на Одринската крепост – градът се виждаше много ясно, осветен от залязващото слънце, когато се връщахме, дори можехме да преброим 4-те над 70-метрови минарета на най-голямата му джамия – Селимие Джами, построена от Коча Мимар Синан, архитект с български произход. 1568-1575 са годините, които открих в интернет (защото не запомних разказаното от нашия гид) като вероятна датировка за построяването на тази най-голяма джамия в Османската империя.



Пак там прочетох, че въпросният гениален архитект Синан е бил взет за еничарин като момче – в автобиографията си самият той го споменавал. В енциклопедията на братя Данчови пък се посочвало, че е роден в родопското село Широка лъка.


Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1333