Всичко започна в средата или в края на една поредна гореща и отрудена седмица. Приятелката ми Сони ми прати мейл, в който лаконично предлагаше "Хайде да ходим в Рила". Аз – струва ми се от дистанцията на времето – също лаконично отговорих: "Отиваме, кога?". Или нещо такова, понеже ние не общуваме многословно, но едно стана ясно – ще се ходи.

За около седмица идеята се избистри и в това време трябваше да решим къде ще спим и да си направим резервации, защото опитът ни научи, че човек трябва да има къде да положи глава и телеса, иначе може да остане и на улицата. В нашия случай – в гората. Или поне аз си мислех, че има гора, преди да видя къде отиваме. Палатки нямаме, аз се бях оборудвала междувременно със спален чувал и след възхитения разказ на един познат как ходил с компания на Рила и вечерта температурата била 6-7 градуса, бях повече от сигурна, че ще го взема със себе си.

Целта – да видим Седемте рилски езера. В България природните и исторически забележителности са в по-голямата си част непознати за мен и твърде много, но малко по малко се надявам да ги обходя. Идеята ми се стори грандиозна, а това се подчертаваше във фантазията ми от факта, че никога не бях се катерила с раница в планина. Едно от първите неща, които потърсих, бе формулирано в търсачката GOOGLE като "какво да носим в планината". Ще се учудите, но услужливи хора бяха вкарали списъци на нещата, които е необходимо да има човек при себе си и този минимум е идеален за хора с тегло над 55 кг., само дето моето е под 50. Както и да е, реших, че това няма значение и ще му мисля като му дойде времето. Нямах спортни обувки в здрав вид – купих си едни намалени маратонки за 12 лв., нямах и джапанки, анцузите ми пазят бегъл спомен за времето, когато са имали форма и цвят – и това е само началото на подготовката ми. Важното е, че исках да видя как изглеждат Седемте рилски езера и околностите им и затова следващото ми търсене бе на изображения в интернет. Красотата на тия сини водни очи сред стръмните върхове е забележителна, но самите върхове и липсата на гори по тях ме стъписа. Ако слънцето пече ярко тук, какво ли ще е там, където се виждат само камънаци и треволяци? Ще разбера, вече е решено. Усетих едно особено очарование – колкото зловещо, толкова и привлекателно, и вътрешната убеденост, че казана дума – хвърлен камък, каквото и да коства, това чудо трябва да се види. Изчетох кое езеро как се казвало, кои били хижите и започнах да търся къде ще спим.

Именно в тоя момент, в който решите да търсите информация в мрежата за предложенията за почивка в Рила, разбирате колко окастрена и ненормално лошо и малко е представена една от най-известните планини в страната ни. Лично мен в подобни случаи ме досрамява, че съм българка. Подобна дивотия не е възможна в 21 век, затова човек логично стига до извода, че това, дето не са посочени почти никакви цени на нощувките и ако ги има, няма снимки на стаите, не е случайно. Нещо повече – снимките на местата, където можете да преспите, са толкова малки и с толкова лошо качество, че пред очите ви се мержелее силует на постройка, но как изглежда всъщност, мазана ли е в близките 50 години, има ли пердета – нищо подобно не се разбира. Затова пък непрекъснато стигате до препратки към софийски агенции, където да си направите резервации. Но как да резервираш, като не знаеш какво наемаш и за колко точно?!!! Отзивите по форумите са почти всички на ужасени посетители – от лоша и скъпа храна, от мизерни стаи с мръсно спално бельо, от липса на топла вода и бани, от лошо отношение на персонала и какво ли още не.

 Единственото място, за което отзивите бяха безотказно хубави, се нарича "Горна земя" и е хотелче при самия вход на Природен парк "Рила".  



Затова предложих на Сони това да е мястото, където да се установим и оттам да бродим из планината. Тя обаче, като човек, бил веднъж в Рила и разбрал, че за да се обиколят езерата, най-подходящата близка база е хижа "Рилски езера", вече се бе обадила до там и бе запазила една двойна стая, последната, както ù казали, като нощувката щяла да е 12 лв. на човек. Всъщност се оказаха 14 – на място си купувате някакви входни билети за посещение на природния парк, по 2 лв. единият. Цената е тънка, така казва един приятел, и е прав. Но тънките цени от спането в хижите тук се избиват от високи цени на храната. Не си и мислете за ресторанти и добро хранене, най-добре си носете консерви и някакви трайни продукти.

Първите две нощувки бяха осигурени и затова реших да предприема активна офанзива за осигуряване и на следващите две. Отново от форумите взех телефона на Николай Тенев, който е управител на хотел "Горна земя" (+359 887 308 782). И така за пръв път се чух с човек, който ми направи много приятно впечатление със съпругата си Ани. Те двамата живеят в София, но са уредили хотела като домакинство, с много дребни красиви предмети, създаващи уют. Готвят вкусно и са толкова сърдечни, че да се почувстваш добре, въобще – много са готини и ще ви разказвам нататък за тях. Засега аз искам да направя резервации. 



Обаждам се и човекът ми отговаря, че до два часа ще провери има ли свободна стая, защото чака голяма група французи в събота, а ние искаме да отидем в петък и да си тръгнем в неделя. Точно обаче когато трябваше да му звънна повторно, никой не се обади, а когато малко по-късно той ме набра, аз бях сред такава производствена шумотевица, че се надвиквахме известно време. Тъй като не го чувах, реших да повторя рефрена си: "Нали има собствен санитарен възел и баня с топла вода, с топла вода?!!!" Както и да е, две минути по-късно аз разбрах, че ме е огряло и срещу приличната цена от 25 лв. на легло ще имаме две нощувки в това място с емблематично приказно име, а и със сигурност собствен санитарен възел с баня и топла вода, което основно, високо и неколкократно питах. Защото по другите места такова нещо има в ограничени количества, имам предвид тоалетна към стаята. В ремонтираната и продължаваща да се ремонтира хижа "Рилски езера" направените прилични стаи са резервирани отдавна. Иначе бани има на етажа, а и когато аз ползвах въпросните, топла вода имаше винаги, душовете и батериите бяха нови, плочките - също, е, гореща вода може и да е нямало от време на време, но то е било след моето излизане от там. Преди да се стече големият поток туристи в хижата, чистачките непрекъснато миеха и търкаха с препарати, оставяха тоалетна хартия, така че положението с банята и тоалетната в "Рилски езера" се оказа изненадващо добро. Поне до момента, в който не се претъпка с мощен интернационален контингент от природолюбители. На морето никога няма да съберете на толкова малко място белгийци, канадци, французи, холандци, германци, австрийци, българи, англичани. Предполагам, че повечето от тях бяха хора, свързани по някакъв начин с Бялото братство, защото бяха кротки и заредени с някаква твърда решимост да пребродят околните чукари с туристически щеки и раници на гръб, въпреки лошите условия, общите спални и санитарни възли. Е, някой беше забравил да предупреди, че в хижата идват вегетарианци, така че първата вечер едва намериха достатъчно зеле и зеленчукова супа да ги нахранят. В стола изпаднаха в паника, която следващия ден се засили, защото се оказа, че неочаквано пристига голяма група чужденци, които ядат всичко, но няма достатъчно време да се приготви и в стола ще се яде на смени. Малкото женици се радваха на неочакваната помощ на едно момиче, което спеше в отделна стая отпреди ние да отидем в хижата – то скиташе само по планинските пътеки и така си катереше върховете през деня, макар че я поканихме с нас, вероятно ù е хоби и така релаксира – имаше благ и бял вид. Но почти всички хора, които срещнахме горе, много ми харесаха. С Николай се разбрахме да се чуем в петък, като тръгнем да слизаме със Сони от "Рилски езера", за да ми обясни как да стигнем до хотела. Местоположението ми бе описано като "Зелени Преслап", което звучи мелодично и красиво, но не ми казваше кой знае какво. В случаи на подобна дезориентация съм забелязала, че най-полезно е да успея да не мисля повече по въпроса и че тъй или иначе ще я карам на автопилот – все някъде ще стигна и нещо ще стане, а като му дойде времето ще видя какво е.

И така, вече всичко е уговорено. Спокойни сме за спането, уговаряме се да пристигна в София с автобус в навечерието на похода. Досега не съм пътувала на толкова дълго разстояние с автобус, но пък вече всеки ден минавам със служебния почти 60 километра и имам представа какво е, а и часът на тръгване е удобен. Най-важното е, че ще си спестя над 2 часа в сравнение с пътуването с влак. Билет си купих предварително, но освен него се оказа, че ми трябват и леки джапанки, и бързовар, и метална чаша, в която да топля вода, и не помня вече колко дребни нещица. В един момент загубих сметката на предварителните разходи, важното бе, че още оставаха за харчене и по време на самото пътешествие. Със списъка от интернет следващите два дни преминаха в добавяне и отнемане на различни части от багажа, а това, което се получи накрая, бе пренаредено още един път, защото онова, което се опитах да навра отгоре, пасваше по-добре отдолу на мъченическата ми раница. Опитите да закрепя на капака спалния чувал не бяха кой знае колко успешни, той се килкаше насам-натам, но на третия ден в Рила вече успяхме да го закрепим стабилно. Което вече не бе необходимо, но все пак бе успех, достоен за отбелязване. Последваха репетиции по слагане раницата на гръб и изминаване двете чупки на коридора в апартамента. След което забелязах начеващо скъсване на единия ремък и хванах губерката на баба да закрепя на всички подозрителни места положението. Уф, толкоз, всичко е готово. Утре ще потегля. Утре е всъщност 15 юли.