Ако се забавя още месец, ще мине една година от пътуването из Родопите. Беше юли 2007 г., пътувахме от 17-ти до 24-ти включително.

Остана да опиша само един ден, последния – осмия, денят след почивката на Господ, в който аз, Сони и Ванко потеглихме от София обратно към морето, а пътьом имахме една набелязана цел – Старосел.

Още от сутринта по радиото ни уверяваха, че и днес ще е 42 градуса, както вчера, но ние и вчера бяхме в колата и навън, така че това не бе в състояние да ни спре. Сутринта в банята се чудех дали парата е от тялото ми, или от водата, изпаряваща се при допира с кожата. Чудех се дали може примерно ръцете, бедрата и коремът ми да са влажни от пот толкова, че пръските от душа да полепнат по тях като тюл и да не ги отмият. Както и расте ли косата ми от влагата, с която главата ми я напоява ежедневно. Защо е толкова мека и гъвкава, въпреки очакванията ми да изсъхне като слама от жегата. Сони ни приготви с Ванко закуска от сандвичи с кренвирши и кашкавал на микровълнова фурна, добави и айрян – а аз тъкмо миналата година го пропих и се впуснах в унищожаването на наличните на земята ресурси от таратор. Хапнахме и яхнахме вярното червеничко Рено, разгърнахме картата и в следващия половин час се приготвихме за среща с табела по магистралата, указваща къде да се отклоним към Панагюрище. Аз бях въодушевена – изобщо не съм стъпвала в тоя град, очаквам някаква въстаническа атмосфера, опитвам се за подпаля Ванко с разкази за бунтовнически саби, черешови топчета и старинни възрожденски къщи.

Улучваме отклонението, и аз не зная как. Имам чувството, че подминахме поне три табели, на които можехме да кривнем, и всичките с надпис ПАНАГЮРИЩЕ. Но Соня има някакви свръхчовешки, сиреч шофьорски инстинкти – вероятно от контакта с волана някои хора развиват особени сетива, които ние, неуките в управлението на машини за придвижване, нямаме (изключение е спорната ми способност да карам бегача си).

Очаквам да видя буйни шубраци, причува ми се цвиленето на конете от Хвърковатата чета, Ванко изпада в замечтаност по язденето, което е практикувал (май броени минути) на село. Вместо гори обаче тук там се мярка по някой храст, напича немилостиво и пътят е в ремонт. Странното е, че не само е изоран и зарязан ведно с табелите, а има и истински, пържещи се над разтопения асфалт работници. Заповядайте, туристи! – мисля си – Само тук можете да видите подобни дела, родени от главите на нашите балкански уникати. Ми да, малка екзотика ли е това – да не извират при тях странните хора на всяка крачка, както при нас?!!! Не зная, може пък и при тях да е така. Поне рядко се чува за българин коментар като оня, който чух от един колега преди ден. Влиза да ме поздрави сутринта с думите, че, "брей, тез на запад големи изроди беее, много си ебат децата"! Стана ли ви гадно? На мен – да, ама това е животът – дори на родителите не им пука как се чувстват децата им.

Преди да влезем в Панагюрище по правия, ремонтиран път, виждам табели за рудници, някакви стари пана с работници, някакъв излющен спомен за соца, ама славния, грамадния соц, с хилядите хора, заети да копаят в мините, чиито бетонирани огромни входове зеят като гладни усти някъде вляво. Озоваваме се почти веднага в центъра на Панагюрище, аз въртя глава, но не виждам никакви стари къщи. Паркираме до някакво кафе пред смаяните погледи на мъжкото население на градчето – май доста странно маневрирахме, докато заемем позиция, но и те не ни изпускаха от поглед. Вече бе към 11-12 часа и пекът си бе очакваният, но от това – не по-малко пресушаващ. В тоя момент съзрях табела, на която пишеше Старата къща. И се втурнах натам, жадна за зрелища повече, отколкото за хляб. Разглеждаше ми се музей, забележителности някакви, вмъкнахме се в образцов сокак като тези от "Под игото", с високи зидове, помнещи вероятно не един Бойчо Огнянов да се мята през тях, макар и не по същия повод. Между камъните се усещаше приятен хлад, но минута по-късно се озовахме в истински зелен оазис. 

Оказа се, че СТАРАТА КЪЩА е механа, но дворът бе декориран и аранжиран с много вкус, цветята и храстите – явно поливани редовно, лъщяха като лакирани на слънцето, а през стъклените стени приковаха погледите ни меко-лъщящите греди и дървении на обзавеждането. Аз бях очарована от червените битови тъкани покривки по масите.

Втурнахме се вътре, възторжени – нямаше гръмнат човек и имаше работещ климатик. Заведението бе уредено като музей. Седнахме и веднага дойде учтива келнерка, така че изненадващо решихме и да обядваме, а уж да нямахме такова намерение. Заснимахме – и имаше какво. 

Докато четяхме уникалното свидетелство за раждане, с винетките и калиграфските заврънтулки с мастило, и разглеждахме снимките на последните живи опълченци от Шипка, снимани на празненство в града, в двора влезе плавно бяла кола. От нея слезе приятен на вид човек и след малко се присъедини към компанията ни на масата. Оказа се собственикът Иван Иванов. Той купил къщата от потомците на един от патриотите на снимката – Тодор Калоянов, човек с интересна съдба. 

За чест на новите собственици – историята на този дом е запазена и пресъздадена наново в неповторимата битова атмосфера на механата. Старите снимки, ръкойки, менци, шевната машина, оръжията, няколкото народни носии и кладенецът в двора, каруцата, разбира се – домашното огнище... Не че другаде ги няма тия работи, но тук се усеща истинска почит към миналото и желание да не се прекъсва връзката с корените. 

За качеството на храната мога да кажа, че тук ни сервираха най-хубавия таратор от цялото ни пътешествие. Миш-машът ощастливи приятелката ми, вегетарианка, и сина ù. Всичко бе изключително чисто и обслужването – на много високо ниво. 

С човека завързахме сърдечен разговор – за Старосел, как да стигнем дотам, после за това кой какво е чувал за д-р Емилова (да не повярваш какви криволици следват разговорите), после за новата винарна в подножието на хълма със светилището при Старосел, за вегетарианството и опитите на съвременните хора да запазят връзката с природата, за почивките и как той водил на екскурзия екипа от служители на механата си. Откога не е почивал – тук Ванко се провикна щастливо: "Ами идвай с нас!". Питаме го има ли други забележителности, казва ни за една могила, но трябвало да отбием от пътя. Наистина много учтив и мил човек. Потеглихме щастливи, нахранени и разхладени, като се заредихме и с по един сладолед. 

И тук следва да си призная с ръка на сърцето, че заради мен объркахме пътя. Спряхме до табелата, сочеща вдясно  и точно към железопътната линия, указваща, че нейде там, на 500 м. има тракийска могила. Тръгнахме покрай някаква жлътнала прегоряла нива, а отгоре – никакви дървета, само слънце. под краката ни – прах и скакалци. Вървяхме, вървяхме, а нищо не се вижда. Аз – убедена, че е някъде там находката, продължавам, а Соня и Иван ме следват все по-отдалеч, явно проумели това, което аз не искам – че не може това да е пътят. Междувременно е над 42 градуса на сянка, добираме се обратно до сварената кола, на приятелката ми ù става зле от жегата. Продължаваме към селото в подножието на хълмовете със светилищата – собственикът на СТАРАТА КЪЩА ни е разказал, че всъщност са две, а не едно. Табелите отново никакви ги няма, спираме и питаме, спираме и питаме, след някакъв завой почти на 180 градуса в с. Старосел се оказваме на верен път, но горещината съвсем омаломощава Соня и спираме край една чешма с борове край нея. Тук горите са много рехави, хълмовете почти плешиви и никак не ми е ясно къде са се крили въстаниците, но вероятно човешката намеса се е оказала пагубна за залесяването в тая част на Средна гора. Тръшкаме се на земята, след като сме открили, че чешмата е пресъхнала. След половинчасова почивка и поглъщане с отворени усти на врелия въздух, отново потегляме. Стигаме до първия храм, Соня отказва да помръдне от седалката и ние с Ванко се отправяме натам. Мокри сме като поливани с вода. Вода ли казах? Някъде отзад, зад светилището, има чешма – казва ни го човекът, пазещ параклисчето, построено до светилището. Тук вече наистина станахме ополети с вода – методът бе практикуван за пръв път от детето, но винаги съм казвала, че децата са гении, които ние разваляме, докато пораснат. 

Така че, шляпащи, двамата влязохме сред огромните жълтеникави колони и опитахме да заснемем старото тракийско-величие, което не ни се удаде в желаната степен. Защо ли? Защото, за съхраняване на културното наследство, с отпуснатите средства, точно над колоните и огромните стъпала е скован навес от дървени летви, нямащ нищо общо с атмосферата на паметника, но влизащ в повечето кадри по много неприятен начин. Все едно някой е съградил обор за животни и го е захлупил върху храма. 

Няма от кого да си купим рекламни материали, но научаваме от клисаря, че горе, на основното светилище, се продавали. В подножието на това "горе" има паркинг и Соня решава да оставим колата там, защото не се знаело горе има ли къде да се паркира. Но до храма има към 500-600 метра, как няма да има паркинг до него!? Не, тя е категорична, че жегата я е съборила и се запътва към тоалетните да провери не е ли по-хладно там – а и на паркинга няма никакви заслони, нито дървета, под които да спре.

Ние с Ванко като древни римски легионери стискаме по една бутилка вода под мишница и се закатерваме по невероятно стръмния път (наклон към 45 градуса, ако щете вярвайте) нагоре към върха на Четиньова могила. Там има друг паркинг и на него дори сребрее джип и е спряна още някаква кола. 

Храмът е открит през 2000-та година от доц. Китов и експедицията му, но за жалост никоя от уникалните находки не е оставена тук, за да бъде видяна в естествената си среда. Това е обяснимо, но пък другият вариант – на табла със снимки, лично за мен е доста неестетичен. 

Като прибавим и стоящата вляво лавица с бутилки от винарната до Старосел, а и светналите погледи на двама италианци, които пътешестват с джип по нашите култови места, картинката става някак по български невероятна. 

Питат ме къде се е правело виното и аз им обяснявам, че трябва да заобиколят храма отзад – това съм го видяла от книжката, която си купувам (след петминутна борба на една музейна работничка със заяждащата брава на шкафчето с рекламни материали). 

Перперикон и Татул ми харесаха много повече, вероятно и заради горите, през които минахме, за да стигнем до тия културни находки от тракийско време. 
 
Тук ме побиват тръпки единствено от побитите камъни в началото на пътя, обикалящ култовото средище и минаващ край огромно корито, изсечено в скалата на гърба на храма. 

Предполагаме с Ванко, че именно това е щерната за вино, че тук са пълнели, тъпчели и оставяли да ферментира гроздето. Оттук очевидно са минавали процесиите – има остатъци от стълби. Усещането да стъпваш по нажежените камъни и прах, да виждаш малките стълбчета светеща пудра, издигаща се под внимателно щрапащите ти стъпала, и да си представяш нозе, боси или в кожени сандали с връвки, кръстосани до коленете, туниките над тях, хората, древните им букли и рижите коси, почти липсващата извивка между челото и носа от профилите на тракийската гробница край Казанлък... Това усещане е единствено по рода си и може да осигури усмивка на лицето ви за много заспивания.

Надничаме там, където вероятно е бил погребан легендарният тракийски цар Ситалк, снимаме, доколкото е възможно (отново грозните навеси и висящите от тях найлони) и слизаме надолу. Соня щастливо ни съобщава, че си е говорила с двамата италианци и иска да ходи на гости там, а, и си била спомнила, че е идвала на Старосел, като са били с шефа си на тим-бийлдинг в Хисаря.

Споменах ли, че Старосел е между Панагюрище и Хисаря? Тъкмо това си говорим в колата, след като сме пили направо жълтата вода от чешмите в тоалетните на паркинга и сме се залели с нея – един кажи-речи кален душ, толкова е неприятна на цвят, а е и почти гореща тая вода. Но в желирания, тресящ се въздух всяка течност е добре дошла. А щом сме толкова близо до Хисаря, трябва да се отбием и там. Аз съм слушала възторжени разкази за този град, за минералните му извори, за старинната крепост. А тя е сякаш навсякъде. Камилите, зидовете и остатъците от старинни постройки ни заобикалят отвсякъде. Много харесвам дългите тесни тухли, редуването на червеното им като щъркелова човка и бялото, като пера на чапла, на мазилката между тях.

Соня търси някакво заведение, в което са били с колегите ù. Сега ще видиш каква градина, направо мечта – така ми казва. 

И скоро попадаме в ресторант "Национал", където има само една барманка, много галантна дама, изтощена от жегата, в която целият останал персонал е пуснат да почива по домовете си, за да не рискува топлинен удар. 

Ванко пита първо за сладолед, но се оказва, че тук има само домашен и децата обикновено не го харесват, макар на възрастните да се нрави. Аз си поръчвам – нали съм представител на възрастните. И обещавам на Ванко да го пробва. М-м-м, гаден е нещо – колебливо оценя той качеството на трите капучинови на цвят топки с орехи и смокиново сладко, които имат превъзходен и някак зърнест вкус, но само според мен. 

А наоколо личи, че са хвърлени луди пари за озеленяване. 

Мостче над езеро с лотоси, над тях е разперило клони истинско нарово дърво с накичени едри, узряващи в момента плодове – виждам такова за втори път в живота си, Вилето и Анто, при които се отбихме в Богомилово до Стара Загора, имат такова в двора. 

Наровете са особено екзотични, имат криви, в случая – тройно преплетени стъбла, а самите плодове изглеждат твърде големи и обли за крехките клони и стволове. Има необяснима загадка в това как подобни плодове виреят на подобни клонки, самите дървета не са високи и имат листа, приличащи на черешовите. Така че нарът за мен е растение, което се крепи на магия, а на всичкото отгоре, когато узрее, излъчва и някаква неприлична червенина и прикрита сочност, които го правят още по-очарователен. 
 
Храстите са подрязани спираловидно, като че ли току-що, цветята са много разнообразни и всички – нацъфтели пищно на туфи в градинките. Пием сокове, по няколко за всеки от нас, снимаме се щастливи и поруменели от жегата и се отправяме към Сливен, а оттам – за Ямбол, за да ме оставят пред блока Соня и Ванко и да продължат към Бургас. Това е последното забележително място през нашето пътуване.

На път за дома неочаквано ни отклоняват преди Казанлък – избухнали са огромни горски пожари, полицаи пазят и регулират движението, прелетяват пожарникарски коли, в един момент се оказваме зад една такава, чиито шофьор явно не е спал, защото едва не предизвиква катастрофа, карайки на зигзаг и навлизайки в насрещното платно, ръсейки вода зад себе си. В Стара Загора отново се объркваме, но за кратко и оттук нататък всичко е ясно. По радиото, точно когато сме в участъка между Сливен и Ямбол, съобщават, че е опожарен хълмът Боровец в родния ми град и че вчера са изгорели големи площи гора на Бакаджиците. Направо изстивам. БОРОВЕЦ е мястото, където премина детството ми, на три пресечки от този парк – огромен, със стари борове, скали за катерене, а някога и цели стада диви зайци и сърнички по поляните, е семейната ни къща, в която живяхме, докато започнах 15-та си година.

Приближаваме Ямбол и в сърцето ми се възцарява страх. Вече е сумрачно, всички радиостанции заглъхват, освен противното радио "Веселина", а в далечината над най-високата точка от града се вие стълб от дим. Влизането ми след толкова красоти в града бе твърде печално. Статуята на Диана е открадната, останал е само постаментът, никакви лампи не светят, посрещат ни разваленото от границите на Ямбол шосе, чалгаджийската музика, олющените рекламни табла край пътя, ръждясалите купища железа под моста до товарната гара, неработещите заводи. Един дъх на запустение и немарливост, носещ се с пушека от опожарения Боровец, някогашен символ на града ми. Соня е ужасена: Какво е станало тук, тръгнах си преди две години, вие сте направо за оплакване?!!! Да, така е, имиджът, на роден български – обликът на града е последното нещо, което интересува управниците ни, не говоря за "на думи", а за "на дело".

Спираме на бензиностанцията пред блока ми. Вече е тъмно. Соня е каталясала, но мечтае да спи в леглото си от детството в Бургас. Не искат да се качат у нас. Имат още час и половина път на фарове. Жегата не намалява. Ей-сега ще ти спретна нес-кафе и ще ти го донеса да се освежиш! И хуквам през оградата на полицейското, с окрадени от циганите (под "бдителия поглед" на ченгетата) платна железни решетки, а асансьорът не работи, с раницата на гръб тичам по стълбите етаж след етаж – кой да предполага такава енергия у мен след дългия, горещ ден. Влетявам в къщи, възклицанията на родителите ми колко съм почерняла, слагай вода в микровълновата! Хвърчат шапката ми с козирката, джапанките, панталонките ми са мокри и на петна от заливането с вода от Старосел нататък, правя кафето и тичам обратно до Сони, колата... Прощаваме се, дружеска прегръдка с нея и Ванко и махане след запалените, отдалечаващи се фарове.  Така завърши нашето пътуване сред Родопите.