Вчера един бивш колега си дойде за два дни и за да почерпи, че си е купил кола. Разказвах му за 8-дневното пътешествие с приятелката ми Соня и сина ù Иван из Родопите и той учудено попита как се е родила идеята и се е стигнало до там да се впуснем в реалния живот и да изоставим работата и романтиката на делничното си фантазиране и скитане основно из нета. Тук вероятно долавяте неговата характерна за оптимистите, стъпили здраво на земята, ирония. Както подметна един друг присъстващ, аз съм – ама точно – човек, незапознат с истинското битие и ярките му контрасти, имайки предвид живеенето ми до циганския квартал и честото омесване с този весел и необременен от хигиенни навици етнос. Та – лесно стигнахме до идеята да ударим една отпуска с туристически планински привкус.

Още по Великден, като се видяхме уж в Бургас и се озовахме за нула време с колата на бащата на Соня в Несебър, приятелката ми подметна, че трябва да разгледаме Родопите. Аз веднага откликнах, че що да не, идеята си я бива, събираме пари и отиваме.  

Месец по-късно вече имахме план – да правим преходи с раници на гръб и да спим където стигнем, ако можем – да се закачим за някоя група и така да си почиваме. Ако не сте разбрали – ние сме в различни градове, има-няма 4-6 часа път в зависимост от транспорта и се виждаме един-два пъти в година, а понякога и нито веднъж. Та Сони, както я наричам, спорадично ми забиваше въпроса: „Готвиш ли се за отпуската?” Аз, понеже не знаех какво има да се готвя, отговарях „Да!”, един път отговорих за разнообразие „Да, купих си спален чувал”, което не беше споделено от сънищата, а откровение за споходила ме непоносимост към 20 лева в „Кауфланд”.

Дотук плановете ни са твърде общи, но това е характерно за нас и такива си останаха до момента на тръгването, че и след него. Седмица преди сакралната определена дата единственото, което бяхме направили, бе да си уговорим отпуските по едно и също време и да ни ги дадат. Тогава пак един познат планинар ме пита къде ще ходя. Казах му – в Родопите. Той много се зарадва, но все пак се поинтересува къде там. Обясних, че всъщност искам да има дървета, много гора, да съм където и да е в планината и да се махна от Ямбол, защото вече изкрезвам и съм каталясала. Сони беше още по-зле, защото с малко шефска помощ я бе докарала до 12-часов работен ден и бе изкарала сесия от задочното си следване на второ висше.   

Знаехме, че ще тръгнем от Бургас, откъдето тя трябва да вземе колата, да отидем до някой скат в зелено и да се гмурнем по пътеките му. Нещо такова. Аз се чудех дали да си купя раница, но прочетох „Камино” на Шърли Маклейн и реших, че след като такава суетна жена е успяла да се оправи с 3 кг. багаж, как няма аз да успея. Та си извадих любимата нормална раница и половин ден се занимавах с влачене на дрехи от гардероба и джунджурии от шкафовете, а после още половин – с елиминирането на всичко ненужно. Накрая дори ми остана място в раницата. Тази тактика би била успешна, ако не бях усетила на третия ден, че пера твърде често и не бях предприела бързи мерки да си купя още един потник, които впоследствие се разпростряха до още един и до едни панталонки до коляното – изкушението на Пловдивските магазини си каза думата, но за това – по-късно ще ви разкажа.  

За обуване избрах летните си полукецки и след много колебания забърсах по-плоските и лесни за навиране в раница, а и с няколко грама по-леки от моите, джапанки на майка. Впоследствие тези джапанки нееднократно възрадваха живота ми и дори се оказаха подходящи за катерене до светилището на Орфей в Татул, а уж не особено релефната им подметка показа чудесно сцепление с грамадните каменни блокове, от които е изградено това стъписващо и грандиозно местенце сред Родопите.

Опитах се да подпитам Сони, която е вегетарианка и може да стои без храна по цял ден, какво всъщност се яде в планината, ако не смятаме трънки и глогинки, но въпросът ми остана без отговор. Измислих да си взема като начало една малка кутия маргарин и една консерва телешко, която така и не отворих. Що се отнася до маргарина – след втория ни преход в жегите с колата бях благодарна на производителите за доброто качество на кутийката, защото го извадих в абсолютно течно състояние и така именно измина краткия път до най-близкия кош за боклук, улучен от първо попадение с дясна ръка. По-интересно бе да се види опитът на приятелката ми да се намаже с хубавия крем, с който се бе запасила, не тоя за изгарянето от слънце, а другия, дето изтече от тубата като вода, когато му разви капачката. Аз и Ванко се смяхме много, но все пак насърчих Сони да не го хвърля, защото гланцът ми за устни след една хладна нощ успя да измине обратния път и от течен замръзна почти в нормална форма в капсулата. Тъй че следващите дни сутрин с надежда се отвиваше тубичката, а после се накапваше упорито отказващият да се сгъсти крем и се ползваше в тоя му вид до края на експедицията ни по следите на тракийската древност из Родопите.

И тъй – ден преди тръгването вече всичко е ясно, в смисъл – в колко да ме чака на гарата в Бургас с колата Сони. Багажът ми е стегнат и аз се чудя защо времето тече адски бавно, а това ми скапва напълно здравето. Сестра ми се е върнала от любимото си море и проявява небивала изобретателност – за да вдигне духа ми решава да нарисува ноктите на краката ми, грабва два вида лак и се оказва, че има талант за натюрморти – там се оформят два пъти по пет изрисувани педикюра (добре де, лъжех като малка, че имам шести пръст на крака, все някога трябваше да изплува тая истина наяве). Последиците от това художествено начинание са видни до днес – издържаха стоически честото ми къпане, потене и изръбване по родопските пътеки, а след завръщането си отделих един час, за да обновя цветята в още по-ярки и весели багри, дори листенца им лепнах. Ако ви е криво, опитайте да нарисувате нещо на ноктите си – приятно е и винаги, като овесите нос, погледът ви попада на цветенцата по пръстите на краката и ви се оправя настроението. Смятам да продължа да творя и да си поддържам рисунките по педикюра. 

И за да стигна поне до началото на пътешествието ще кажа, че прогнозите за времето се оправдаха – нито капка дъжд, температурите стигнаха 44 градуса на сянка, но това в един момент просто спря да ми прави впечатление и го приемах някак нормално. Тенът ми е тъмнокафяв, бих го определила като планинско-магистрален, изгорях на всички видове потници, които носех в раницата и дори на бански, защото щастието ми се усмихна и един следобед прекарах в басейн – той си бил към хотела, но просто не бяхме го забелязали навреме, дясното ми ухо първо се обели и сега е ред на ръката под него – по-черна поради подаването си от прозореца на колата. Липсва ми бруленето на горещия вятър, докато се носим по шосетата, и хората, които спирахме да питаме накъде да караме, усмивките им, приятелската готовност да помагат. За тях ще отделя специално място в разказа за пътешествието.

Само ще ви кажа, че влакът ми дойде навреме на ямболската гара, че вътре нямаше климатик и група португалци прави умираха и отлепяха мокри фланелки от потните си тела, че тъкмо в 13:20 часа се стоварих с раницата на Бургаската гара, ликуваща вътрешно от допира с чужда земя; че изненадата ми при вида на ентусиазирания деветгодишен Ванко на задната седалка и облечената му в красив светъл ленен панталон усмихната майка бе голяма, но още по-голяма стана тя, когато Соня отвори багажника и отзад през очите ми цъфнаха два големи сака багаж. По-големият детето само си бе приготвило и впоследствие установихме, че е измъкнало почти целия си летен гардероб, но тъй като успешно го и оцапа, нямахме повод за недоволство. Първото нещо, което направихме заедно, бе да си купим от будката нова пътна карта на България и да я разпънем. И се понесохме в жаркото пладне по магистралата с някаква смътна идея, че най-прохладното място в близост до Перперикон ще е язовир Кърджали, закъдето водачката на превозното средство съзряла в интернет, че дават сравнително евтини бунгала.