Наистина станахме рано. Това бе най-доброто ни постижение в отговор на еженощния от тук нататък призив на Сони: „Утре ставаме рано, ама много рано, приготвяме се набързо и тръгваме”. Успехите ни от четвъртия ден нататък бяха спорни, да не кажа никакви. Но засега сме просто сварени и не съвсем добре наспали се, защото въпреки климатика и отворения горен прозорец, за да има обмен на въздуха, ни е било горещо.  

Ванко е последен, той се е сгушил така, че на никоя от нас сърце не ù дава да го буди, пък и още няма смисъл, докато не сме се окъпали и изсушили руната си, шепнейки кратки думи в утрото. Отивам да търся кафе, докато Соня е в банята, но жената я няма. Хладният полъх и чистотата на въздуха, още носещ присъствието на мрака, ме изпълват с огромна сила и възторг. Пусто е, сякаш на това място няма хора, само птици и шум на леко поклащащи се листа. Слънцето не се е издигнало достатъчно, за да хвърли орехът дебелата си сянка, а басейнът е набразден от леки вълнички. Хуквам да взема фотоапарата, тъкмо ще заснема на по-нормална светлина цветята и градинките, за да ги пратя после на Вилето, озеленителката.  

Към осем и половина наистина сме готови за потегляне, и тримата. Но не можем да изкараме колата от паркинга. Сони си спомня клетвата на дядото и решава, че няма да остави нещата така. Чука по вратите и пита събудените тяхно ли е возилото за отместване. Няма да се повтарям – вече ви разказах какво стана по-нататък. Важното е, че всичко мина с усмивки и без излишни нерви и изпростявания. Потегляме и се обръщаме от големия завой на шосето, за да помахаме на язовирната стена. Аз и Ванко тъжно, но и с неясно очакване сме вперили очи през задния прозорец. „Чао, прекрасно място!” Дали пак ще дойдем? Стана си ни после обичай – да се прощаваме на тръгване с тия думи, защото навсякъде, където бяхме, имаше за какво да благодарим на природата и да ù изкажем обичта си. Наистина много ни хареса край язовир Кърджали. Съжаляваме само, че не сме дочакали жената на Месуто, да се простим с нея и да ù кажем колко сме доволни от обслужването в хотела. Соня споделя полугласно, че ù е оставила бакшиш. А на мен дори не ми хрумна, да си призная.

В Кърджали приятелката ми трябва да направи някакви преводи, да свалим снимките от фотоапарата, да се запасим с вода и нещо за ядене, да си осигуря още един потник и да не забравим да купим светлоотразителна шофьорска жилетка. Аз съм нещо като авангард. Скачам от колата да купя жилетка, но виждам в съседство аптека, там ми казват, че има фото зад сградата, а междувременно слънцето вече се е показало и напича, но колата със Сони и детето са на сянка.  

Фотото е украсено с една от онези табелки „Връщам се след малко”. Докато тече въпросното „малко” решавам да се огледам. Виждам, че хората от заведението в градинката са измили тротоара, същото прави и един друг човек с магазинче по-нататък. Дъхти на свежо и чисто, кафенето е пълно, но с възрастни хора, които четат вестници и си говорят. Минувач с по-младежки вид ми казва, че имало и друго фотостудио малко по-нататък и виждам улица с банки и лъскави магазини, щъкащи вече хора, кола до кола, паркирани прилежно на очертаните за това места, изобщо – в цялото това оживление долавям някакъв ред и хармония, които ми допадат много. Не намирам другото фото, връщам се – „малкото” още не е свършило и отивам да разкажа на Сони и Ванко за откритията си. Те са вече ухилени – усмивките им са много лъчезарни и си приличат, нормално де.  

Намираме къде да паркираме и се впускаме като плувци в тихо море – с удоволствие и желание да се носим бързо – по кърджалийските улици. Затвърждавам доброто си мнение и възхита от тоя град. Влизахме в банки, магазини, говорихме с хора на улицата – ами готини са, подредени, възпитани, удоволствие е да приказваш с тях. Има някакъв друг модел на обслужване в Кърджали, който в Ямбол така и почти никъде не се въведе. Когато общуваш с продавача, или чиновника, или пазача на банката тук, тези хора са съсредоточили цялото си внимание върху теб и показват сякаш с всяка фибра на тялото си, че желаят да ти помогнат! И не просто това – че ще се радват да ти помогнат! Така че ти неизменно им се доверяваш и знаеш, че са точни и ще ти свършат работа. Няма ги надменните фасони, намусените муцуни, нарочното неотговаряне при първо запитване, леността, с която после се влачат ямболските чиновници и продавачки, докато уж те обслужват, а всъщност се отнасят към теб като към велик досадник, нарушил свещеното им спокойствие. Ако в родния ми град да срещнеш някой, който се държи както трябва според професията си в сферата на услугите, е изключение, в Кърджали е изключение да не срещнеш такъв. Ние не попаднахме поне на мъж или жена в лошо настроение или неучтив и невъзпитан. А във фотостудиото жената, която ни свали снимките, отказа да вземе пари за услугата и ни описа подробно как да намерим изхода за Момчилград. Работеше в задушно и тясно ателие, но бе усмихната и сърдечна, пожела ни приятно пътуване и така, като се заредихме набързо с добро настроение, дюнери и по един голям сок, се отправихме в търсене на свещения Татул.  

Бе станало 11:30 часа. Намерихме сравнително бързо изхода от Кърджали, заредихме бензин и зазяпахме пътя, тананикайки си. С Ванко заръбахме дюнерите в колата и макар аз да не ям подобно нещо, този път бях доволна и се натъпках, защото ми бяха вкусни. Не мога да сравнявам много, спомените ми от ямболските са от откриването им преди няколко години, когато не бях възхитена, а по-късно ядох в Пловдив, но там бяха мънички и жегата бе толкова пресушила всичко в мен, че изобщо не усетих какво ям всъщност. Но тукашните бяха с пилешко месо и си ги биваше.

Момчилград се появи много бързо и всички бяхме изненадани. Тук в центъра има много красива църква и чешма, дарена от ротарианците, но не всички чучури работеха, което не ме учуди никак. Пътят бил все направо, това хубаво, но защо не ни казаха, че на излизане от града се завива наляво?!!! Отделно – табелата отдясно, от нашата страна на разклона, както се усетихме, но късно, бе открадната. Така че си карахме направо, чакайки да се появи Татул, и се любувахме на красивите борове, леките завои, ширналите се надолу склонове. Села почти нямаше, но пък имаше крави, много крави, полегнали като големи жълтеникави камънаци край шосето. Казаха ни в Триград след 2 дни, че тази порода била наистина особена – родопска. Никой от нас не бе виждал преди такива бежови и бели, чистички, като окъпани крави и телета. Изглеждат толкова миловидни и някак пухкави, че ти се иска да ги погалиш, все едно са плюшени играчки.

И се носим, и си пеем безметежно, докато отдясно не ни ослепи с белотата и големината си табелата „Гранична зона”. Я виж ти, докъде сме стигнали! Хилим се – колко му е да отидем до Гърция?!!! Е, Ванко ще го оставим ей там, на кантончето, където май има двама души, защото само той си няма документи. Слизам и в най-невъобразимо яркия пек, гледайки да не се спъна и да падна, макар да имам чувството, че краката ми се изпаряват от силната светлина, приближавам до постройката с вид на трафопост. Отпред има масичка, чашки за ракия – как я пият в това време! – и някакви пляскат карти с навити крачоли и мокри потници. Питам ги как изобщо се стига до Татул, а те смаяно отговарят с въпрос какъв Татул (го) дирим почти до границата. Обяснявам, че са ни казали да караме направо, ние така и сме направили – все направо, все направо, и сме стигнали до тук. Мъжете се смеят. Аз опитвам дискретно да отлепя дънките и гащите от задника си през потника откъм гърба. „Обръщате, ми казват, и карате обратно. Преди Момчилград завивате вдясно, там трябва да има и кафява голяма табела.” Ясно. И отново склонове, борове и крави. Обожавам борови гори. Преди Момчилград стигаме до разклона и тук вече виждаме другата, неоткраднатата табела. И стрелката за Татул.  

Първо минаваме през нещо като индустриално сметище. От двете страни на пътя има купища строителни отпадъци, пластмаси, парцали и големи дебели найлони. Да отидеш на светилището първо трябва малко да си се омърсил май. Този български начин на превеждане до красивите места на туристите ми напомня разказа на сестра ми. Тази година тя бе в Приморско и каза, че хотелът им бил нов, на брега на морето, а терасата гледала към плажа и водата. Обаче от другата страна, отвъд шосето и малко по-надолу, се строял голям хотел (добре че не бил залепен за техния, защото шумът щял да се чува). И – забележете – протежението на фасадата на постройката обточвало не какво да е, а гробището, и терасите били именно от тази страна, така че можем да си представим какво ще е първото нещо, което бъдещите туристи ще видят, излизайки сутрин да подишат свеж морски въздух. Именно – надгробни плочи.  

Та и тук нямаше нищо, което да закрива за туристите гледката на индустриалното сметище и носещите се от някои купчинки изпарения и димилки. Нататък бях още по-учудена, защото ми се стори, че навлизаме в съвсем различен като география район на Родопите. Може и да са си мои субективни и неверни наблюдения, но по-късно на картата видях, че всъщност сме приближавали западната граница на Източните Родопи.

Склоновете по пътя за Татул изглеждат по-оголени, тревите са по-жълти и все по-често се виждат бели камънаци и зидове, напомнящи части от крепостни стени сред нищото. Няколкото селца, през които минахме, нямаха нищо общо с другите преди това. Къщите вече са едноетажни, рядко двуетажни, измазани с вар или с оронена мазилка, през която се вижда кирпич, но сред тях има и такива, издигнати върху основа от дялани камъни.

Липсват бетонните високи огради, или тези от враждебно щръкнали железа, които сме виждали в предишните и в познатите ни равнинни села. Няма ги тухлите, няма го циментът, няма ги набучените стъкла и бодливата тел – нищо, с което обитателите да се пазят от крадци и престъпници. Оградите тук сякаш са строени, за да бранят от животни, а не от хора. Зидове от бели камъни, някои – дялани, някои – по-безформени, вече покрити с мъх, редени и напасвани, докато стигнат малко над кръста на строителите си. Трудно би ги прескочил звяр, но човек лесно може да се изкатери по тях. Проточили са се в дъги пред къщичките, сеното е окосено и напластено в спретнати жълтеещи купи, над които се белеят двуроги вили, изсветлели от дъждовете и слънцето. Явно живеят още хора, но всичко изглежда толкова нереално и съществуващо на границата с изчезването. Части от предметите се губят в трептенето на нажежения въздух, примигвам с обърканите си очи – и отново се появяват. Така започва магията, която се засилва с приближаването на Татул.  

Селцата са бедни и почти запустели, районът – безводен. Чешмите, проточили метални чучури, са пресъхнали или отронват тъжно капка по капка. Снимки на дарителите. Семейства, застанали преди почти век пред обектива, мъжете – с капи, жените им – с бели шамии, но отбулени, с незакрити лица. Турски имена на отдавна напуснали този свят хора, чиито избелели очи ни гледат сега от оцелелите фотографии над пресъхналите извори. Местността е обгърната в мистика. „Пътнико, пий и си спомняй…” – навеждаш се, и пада капка, и още една, и още една... Времето няма значение, нито смисъл, нито сила… Ламаринени спирки, под чиито заслони никой не чака автобуса, но са облепени с плакати на Ахмет Доган. Табела за село, което се казва Сухо – какви ли хора са се поселили там, че да си го кръстят така тъжно и зловещо. Под слънцето, сред пожълтелите треви и нищото, клечат група младежи, облечени в хубави дрехи. Наблизо не се виждат къщи, само баири, повечето каменисти. Те чакат нещо или някого, скупчени като ято, в дънки и с проблясващи на слънцето обеци на ушите. Виждам очите им, които ни следват – повечето са сини, особено на единия, дето се изправя бавно – неговите са с тъмен стоманен обръч по края на ирисите.  

След село Равен идва Татул. Табелата ни отвежда до малък паркинг, заслон с пейки и нов червенеещ покрив, контейнери за боклук. Пътят за светилището започва между две варосани ниски къщици и излиза от селото. Няма коли, няма хора, слизаме – няма я и изпиващата жега. Учудено се оглеждаме – пак е горещо, все пак е почти два следобед, но полъхва истински хладен, лек ветрец. Поемаме по белия чакъл. След тази сложена специално за облагородяване на туристическата атракция настилка следва пътека, която не се нуждае от преправяне, защото е запазила следите на древния каменен път. От двете ни страни – дъбови шубраци и гора, скали живописно се подават сред треволяците и мъховете, които се питам дали да не пробвам да развъдя в градината си. Навсякъде са изпопадали шапчици от жълъди, но самите жълъди никъде не се виждат.

Отбиваме се вдясно, за да заснемем по-отвисоко виждащото се вече светилище. Прилича на гнездо от варовикови блокове, грамадни на вид дори от такова разстояние, на каквото сме ние – около 200 метра. Храмът е недостроен – над него се издига метално скеле с покрив от италиански керемиди, пазещ разкопките от дъжда и яркото слънце. Кацнал е на нещо като плато върху върха, отвсякъде е заобграден от стърчащите зъби на масивни камънаци. Под него – пропасти, гъсто обрасли с широколистни гори, но по-интересно е, че околовръст се възправят други склонове и по всеки от тях, накъдето и да се обърнеш, виждаш скали, които ти напомнят или за тризъба царска корона (на мен повече ми приличаха на тривърха католическа катедрала), или за глава на петел (профил с клюн и гребен над него), или за слънце с човешко лице, от което радиално излизат снопове лъчи, съвсем равномерно разпределени по плоскостта, като че някой е дялал изображението нарочно.

Всички сме възхитени, но най-много Сони – тя е грабнала апарата, изкачила се е още по-нагоре, и крещи с пълен глас, че не е възможно това да е направено от природата, сигурна е, че хората са се качвали дотам и нарочно са създавали тези мистични знаци, че вероятно при изгрев или залез слънчевите лъчи са минавали през тях и са ги огрявали. Подкрепят я тръгващите натам пътеки, перпендикулярни на пътя, по който се движим към храма. Те се провират, тесни и настлани с камъни от кремък, напомнящи мрамор, огладени и леко прозрачни на вид. „Уличките” се шмугват между протегнати да се срещнат скали, все едно врати за минаване. Вътрешно се хиля на абсурдните си фантазии с американски каубой, който ги взема за вход на бар с пиячка и леки жени. Поклаща се, доближава, ръцете на кожените кобури, висящи от колана, блъска крилата на това бялото, което е взел за летящи врата и се заклещва между скалите… Май слънцето е размътило мозъка ми, или странността на мястото. Пътеките са като римски шосета, но не съм виждала някой да си дава труд да набива такива ленти от бели камъни сред планините и те да стават за минаване само на човешки колони от по един. Всички следи от древни транспортни артерии, по които съм крачила, са били с ширина, малко или много по-голяма от тази на сегашните каруци.

За тези места дори не се знае дали са ги обитавали траки, защото разкопаните находки са от 5000 – 4000 години преди новата ера, а тогава ги е нямало още гръцките историци, че да напишат по някое пестеливо описание на народа, обитавал българските земи, и то – по хилядолетните му легенди. В книжката за светилището на Орфей при Татул, Момчилградско (много хубава и с много добро качество, заслужава похвала като рекламен артикул, направо ми е кеф да я разглеждам и ще ви сканирам част от изключителните снимки вътре) проф. Николай Овчаров използва термина „цивилизация на скалните хора” за траките (ако са били траки), живели по поречието на Арда и в Родопите. Храмът на Орфей при Татул е само част от сложен комплекс сакрални места на юг от Стара планина, свързани помежду си. Много сходства могат да се открият в циклопските градежи от разкопките на Старосел, Перперикон и Татул, а разстоянието между двете последни места е около 20 км. по права линия и е напълно възможно да се измине за 4-5 часа пеша, особено от хора, свикнали с тоя начин на придвижване. Макар че траките са имали чудесни колесници и още по-хубави коне, ако си спомняте изображенията от Казанлъшката гробница. Сега придвижването по права линия е възпрепятствано от водите на язовир Студен кладенец.  

Смятам, че за туристите ще е много интересен и напълно възможен с автобус еднодневен маршрут с тръгване от Бургас, през тракийското селище Кабиле до Ямбол и скалното светилище на Зайчи връх, оттам – през Долината на царете и прочутата Казанлъшка гробница, след това – до третото древно култово място от северната страна на Марица – Старосел (може да се мине през Хисаря и да се нахранят към 14 часа в хубавите местни ресторанти). След Старосел групите могат да минават през Пловдив, продължавайки към Асеновград и Кърджали, откъдето първо разглеждат Татул, а после ги връщат до Перперикон. Дори да стане седем вечерта, за три часа при всички положения ще изминат обратния път през Стара Загора, край Сливен и до Бургас. Направо ще им се вземе акълът. Но ще добият много ясна представа за култовите места на древните траки. Един такъв маршрут ще бъде още по-кратък и лек за пропътуване с автобус, когато се дострои магистралата между Бургас и София, защото ще минава точно край Кабиле.

Хълмът с мегалитните градежи при Татул изглежда като пръст, около който някой е надянал широкия пръстен на заобикалящите го гористи склонове с причудливите им скали. Разбира се, на мен и тук ми се случи премеждие, което не знам дали е уместно да назова екзотично. Доходи ми се до тоалетна. Соня тъкмо се бе наснимала и бързаше да стигнем до светилището. Казах им да тръгват, а аз ще приклекна на скалите встрани от пътя, щото не ми се търси по-скришно място, пък и шубраците ми изглеждаха дерящи. Те тръгнаха, а аз, от свян ли, що ли, то и без това жива душа нямаше, се обърнах гърбом към пътя и се изпишках, съзерцавайки отсрещната скала, свидетелство за соларния култ при древните траки. Всичко това добре, но от другата страна на пътя имаше бял фургон с вид на необитаем и когато се изправих да си вдигна гащите, оттам ме зяпаше смаяно някакъв гологлав мъж. Бързо дръпнах с каквото можех да се обуя и тъй като ситуацията бе адски неловка, а той беше замръзнал с ключ в ръка, реших да разведря нажежената атмосфера и го попитах: „Извинявайте, тук продават ли се брошури?” Поне брошурки да бях казала, а аз – цели брошури! А междувременно небрежно закопчах ципа на дънките и опитах да улуча колкото може по-скорострелно дупката на колана. Някак завалено човекът отвърна, че да, имал книжки, картички. Аз се дооправих и слязох от скалния пиедестал до него, обяснявайки, че ще си купим на връщане с приятелите ми и, ако може, да ни изчака. След което припнах да настигна Соня и Иван, изчервявайки се все повече. Разбира се, те много ми се смяха, като им разказах какво се е случило.  

Горе, на светилището, се изкачихме по оформени в склона стълби. Ако на Перперикон можете да видите събрани накуп множество свидетелства за различни култури, на Татул всичко пред очите ви говори за едно – че сте на култово място и че хората са идвали тук за свещени обреди, а не за да ядат, да пият, да спят, да готвят манджи и да чистят на добитъка си. Може и това да го е имало на някакъв по-късен етап или в неразкопаните по-ниски нива от хълма. В разкритите досега обаче от археолозите скали са всечени овални и кубични отвори като малки жертвеници, навсякъде. И не се виждат останки от стаи, които да са имали битово предназначение. Покатерих на 4-5 скали и те без изключение имаха дупки за приношения с различни форми. Олтарите, които са открили археолозите, общо били около 30, засега.

Камъните, от които е бил съграден храмът, са още по-грамадни от ония на Перперикон. От тях съвсем ми просветна колко внушителни са мегалитните паметници. И от какво са построени пирамидите, за които само съм чела. И макар да бях дребничка като буболечка, ми бе хубаво и се чувствах като хармонична част от всичко край себе си. Ако в ДНК-то ми има записи за тракийска жилка, значи те са се обадили. Неповторимо е, несравнимо е да докосвате с ръце тези грапави шуплести камъни, от които са изсечени огромните тухли на строежа.  

Жегата бе 40 градуса на сянка, но не и до стените на храма. Оттам лъхаше освежаващ студ, тъй че Сони и Ванко седнаха да починат и хапнат сандвичи. Аз обаче съм в неописуем подем. Обикалям наоколо като навит механизъм с фотоапарат в ръка. Навирам се в процепа между две скали, белязани с жертвеници по върховете, и виждам под краката си идеално объл отвор като купел. Опитвам да мина от другата страна, за да разгледам по добре, но под краката ми зейва пропаст и скалата е достатъчно ронлива, за да стопи ентусиазма ми. Казах ли, че съм по джапанки? За скали са идеални, но не и за такива, чиято повърхност вече се е превърнала в пръст и е цялата нацепена и надробена. Премествам апарата отзад, за да не го ударя, и успявам все пак да надникна.  

По-късно си взехме книжки от мъжа със заваления говор и там пишеше, че това е свещен кладенец. Размерите му са толкова големи, че бих могла да стоя изправена и дори да останат педя-две до тавана. Формата е на отрязана в предната част сфера. Ако вътре влезе човек, ще е като в обло яйце, като в утроба. Интересното е, че по ронливия склон ясно личат следи от ерозирали стълби. Вероятно вътре се е събирала някаква осветена от ритуалите течност – отгоре има квадратен отвор, както и друг, страничен, в скалния процеп и оттам може да се налива и вода, и вино, а не е изключено и кръв. Нямах опора и затова не можах да направя собствена снимка. За което още ме е яд. А Соня и Ванко са далеч от това място и доста уморени. Мисля си, че може би процесиите са се качвали до тук, стълбите са широки за около трима души, а вътре може да се е извършвало ритуално къпане и потапяне. Или, защо пък да не си пофантазирам: отворът е към околните хълмове с долина между тях, там са скалите с форма на тривърха катедрала отляво на изхода към долината и петелска глава от дясната му страна – ако жреците са пълнели тоя каменен купел с масло и са го палели, той се е превръщал в огромна факла, във фар и е можел да се вижда кой знае колко надалеч… Има ли някой, който да не е мечтал да стане археолог? В тоя момент се усмихвам щастливо. Майната ù на фотографията! Какво е една несъстояла се снимка пред едно състояло се фантазиране?!!!  

Най-чудно ми е как са успявали прототраките (или скалните хора) да оглаждат вътрешността на скалите. Това ми се струва толкова невероятно, колкото и предположението, че със силата на звука са вдигани каменни блокове и са срутвани стени. Макар че всички знаем какво може да се случи със стъклата ни, ако пуснем в дома си оперна певица.

Същата форма на разрез от сфера, както при свещения кладенец, откриваме от едната страна на пресечена каменна пирамида. До нея достъпът тоя път е лесен и открит, отпред има широка и добре запазена стълба с три изсечени стъпала и други, добавени. Когато надникнете, виждате, че долната част изобщо не е с овална, а правоъгълна, сякаш вътре е бил положен ковчег (ех, думата „кивот” сама се натиска да изскочи от дупката). Предположението на археолозите е, че тук е била гробницата на Орфей. Да си призная, тази теория буди у мен вътрешна съпротива. Всички сме учили, че тялото на митичния певец е било разкъсано от вакханките на Дионис, а частите са били отнесени от водите на река Хебър. В книжката за светилището при Татул пише, че според гръцки автори частите на убития Орфей били събрани, а прахта му – положена в урна и поставена на върха на каменна колона. Но може ли урната да е толкова голяма, колкото това празно корито?

Снимахме се всички в нещо, приличащо на скален трон и много удобно за сядане и облягане, между другото. Според много легенди Орфей е бил не само основател и първожрец на култови мистерии към бога-Слънце, но и цар. Може пък да сме положили задници там, където той е полагал своя приживе? Интересно е, че когато се върнах при Сони и Ванко, тук бяха дошли трима софиянци, и те скитници като нас. Когато застанаха пред вдлъбнатината в скалата, никой от тях не възкликна: „Я, какъв олтар!” Веднага и те го разпознаха като трон и побързаха да пробват как е. Естествено, и на тях им хареса. Да ви успокоя - не възникнаха междуособици за царското място. Спогодихме се бързо, дори открихме много общи неща. Те също стигнали до граничната зона с колата си като нас заради липсващата табела. Оказа, че единият от групата, който си бе препасал чаршаф на главата като бедуин и стискаше връзка трънаци, убеждавайки ни, че са пелин, е съсед на Сони. Колко малка е наистина България!  

Върнахме се с тях до паркинга и след десетина „чао” и „довиждане” се разделихме. И от Татул не ми се тръгваше, нито на Сони и Ванко, но ни чакаше път. Чао, прекрасно място! Върнахме се до Кърджали и невероятно бързо намерихме пътя за Смолян. Ардино е някъде по средата, а преди него е местността Белите брези, където щяхме да търсим място за спане. Оттук всъщност за пръв път шофирахме по шосе, което не бе толкова ново като досегашните и бе доста износено. Сони не можеше да повярва, че за такъв прочут град като Смолян пътят е толкова стар и смотан. Но невероятното се оказа факт.  

Навлязохме сред борове, доста по-високи и различни от всички досега. Може би си имат своето латинско название и се казват по свой си начин, но откъде да ги зная. Клоните им са по-провиснали, игличките – по-къси и тъмни като цвят и оформят кичури като ресни. По пътя изобилстваха автобусните спирки, но те всички бяха обитаеми и дори се разминавахме с междуселищни автобуси. Когато вече се чудехме дали сме приближили или не Ардино, защото табела така и не се появи, а изчезнаха и тези за Смолян, спряхме на някакъв огромен паркинг до разклон, с магазин и хоремашки маси, по които полулежаха няколко екземпляра от неизменния антураж на подобни местенца. Около чичките се въртяха мухи и ухаеше на спарени дрехи и мастика. Но бяха напълно в състояние да разберат въпроса ми и да отговорят членоразделно, че почти сме стигнали до отклонението вдясно за Белите брези. Благодарих им и побързах да се кача в колата.  

Скоро намерихме откъде да свърнем и попаднахме пак на чудесен, но тесен път, виещ се в нещо като почивно селище. Навсякъде се виждаха огради и станции на предприятия, табели за хотели, тъй че просто последвахме една и паркирахме пред хотелски комплекс „Брезата”. Вече минаваше пет следобед. Едно нелошо време за разходки, но първо трябваше да видим вътрешността на хотела, да зарежем багажа и да се приведем в що-годе човешки вид.  

След кратки преговори наемаме апартамент за 50 лв. Долу има механа, а отвън – хамак, опънат между две дървета. Иван е щастлив, съзрял го е и няма мира – трябва да отиде и да легне в него. Апартаментът е с две големи стаи и с просторна нова баня с душ-кабина. Отново е ослепително чисто. Диванът в стаята с телевизора ще е за мен. Жената носи чаршафи, пита ме искам ли пухена завивка за всеки случай, кимам утвърдително, тя оставя всичко и ни пожелава приятно настаняване. Със Сони се пооправяме и слизаме. Плащаме на рецепцията за нощувката и излизаме. Иван се е наместил в хамака и иска да се обадят на сестрата на майка му, която е чак в Сибир. Сони го предупреждава да е много кратък и детето прелива от щастие, докато обяснява на леля си Петя къде е и че се люлее между две дървета.

Тъй като е рано за вечеря, а и сме се тъпкали с какви ли не боклуци, от които задната част на колата е заприличала на бунище, поочистено на излизане (събрахме две торби опаковки от кроасани и солети, плюс кофички от айран и остатъци от сандвичи с кашкавал; не е за вярване, че и аз съм яла толкова и такива работи, но човек обладава неподозирани възможности), сега решаваме да се разходим.  

Започваме с фалшстарт. Казали са ни, че има езерце по-надолу от хотела. Хващаме една пътека и се озоваваме до запален огън, край него – беседка с насядали четирима гологлави юнаци. Скарата е на огъня, бирата – пред тях, наоколо им – купове с хвърлени пластмасови и счупени стъклени бутилки, шарени целофани, торби, тоалетни хартии… Истинско бунище, но те изобщо не забелязват. Клатят глави и са щастливо ухилени, защото цялата тази приказна картина се озвучава от гърмяща мощно през отворените врати на колата им чалга. Подминаваме ги и стигаме до корито на река, която вече не тече от там. Напълно я разбирам. В миналото грижовна ръка е декорирала всичко с обли камъни, има малки кипри мостове, под които е шумяла вода, но сега дъното е пресъхнало и по него се върдаля наистина стъписващо количество отпадъци. Това са десетки метри боклук, изсипван съзнателно точно тук. Е, как да не се отвратиш от човешкия род! Езерото, за което са ни говорили, е жабунясало и също ужасно замърсено. Страх да те хване от подобна вандалщина. Изнасяме се с бързи стъпки и честно казано – уплашени. Лично аз имах чувството, че от гората ще излязат диваци или човекоподобни чудовища и ще ни изядат живи. Това щеше да е естествено продължение на предишните гледки.  

След шляене и разглеждане на поостарелите в болшинството си почивни станции, стигаме до края на шосето и високи, стърчащи враждебно железа. Тук пътят просто свършва. Неприятно място с излъчване на Бастилия. Сони предполага, че това е било на партийците някога, а след малко един чичко с къси панталони, кафяв загар и планинарска тояга потвърждава – отгатнала е, невероятно! Всъщност, вероятно е – тя по някакъв начин и като кара отгатва шосетата, аз се оказвам способна на това само сред познат релеф и ландшафт и го доказах, но за кратко и само в Пловдив.  

Опитваме се да направим хубави панорамни снимки, наближава времето на залеза, но апаратът има способността автоматично да фокусира близкия план и там винаги се мярка някой клонак. Три-четири пъти се засичаме с местния луд – изглежда окъсан, ухилен, от устата му стърчат няколко изгнили зъби, косата му е сплъстена и носи платнена торба на рамо – би могъл да бере гъби в нея, но е такава суша, че не вярвам това да носи. По-скоро рови в сметта за корички и остатъци от ядене.  

Заговаряме се с някакъв човек, четящ дебела книга пред бунгало и почистено барбекю. Той ни разказва за Дяволския мост. Видели сме го на снимка от рекламните материали на хотела – наистина изглежда красив. Но човекът, хасковлия се оказа, обяснява, че пътят от Ардино е асфалтиран само на няколко километра, а после около 8 км. са само чакъл и с ниска кола е рисковано да се поема по него, за да не се удари отдолу или да се спукат гумите. Иначе се вървяло през планината, между дървета, през някаква изоставена махала, много живописно било. Но с детето не знаел дали ще се справим. Абе не сме рекли, не сме се справили! Правим бързо изчисление. Като бях 3-годишна за 45 минути изминавахме с майка три километра прашен път между Хаджи Димитрово (докъдето стигаше автобусната линия от Ямбол) и селото на баща ми, Чокоба, за да видим баба. Ванко е почти на 9 и висок за възрастта си, с кльощави, но жилави крачета. Значи сега ще се движим по-бързо и можем за час и половина да отидем и за още толкова да се върнем обратно. Питаме много ли е стръмно, човекът ни казва, че не, има и спускане, и качване, но няма големи наклони. Още не сме решили, утре ще му мислим.  

От съседната голяма хижа, на която пише „Белите брези”, чуваме познат глас. Нуша бургазлийката ни вика през прозореца. С мъжа ù се оказва, че са сами в цялата хижа и дори ключовете са у тях, а домакинът си е отишъл в къщи, като им казал ако дойде някой – да го настаняват. Жалко, че не минахме по-рано оттук да сме заедно. Те питат не сме ли се отказали от Триград. Че как ще се откажем! Но на другия ден смятаме да си починем добре и тогава да тръгваме. Да поразгледаме околностите и да пристигнем привечер в Триград, поне малко по хладина да е. Разделяме се до утре вечер с тях и изкачваме един склон, за да открием високо място за снимане на Родопите по залез. Попадаме на стадо крави, самотен мъж в бяло жигули, който просто си стои, нито пуши, нито разговаря по телефона, нито слуша радио. Паркирал е встрани от пътя и гледа отегчено пред себе си. Горе минава далекопровод по най-високата част на гористия склон. Мястото изглежда идеално за търсената гледна точка. Трамбоваме до там и Соня е доволна – кадрите са точно онова, което е искала.

Ние с Ванко дишаме тежко с ръце на кръста, а под краката ни се е ширнала все по синеещо-лилавееща поредица от планински склонове, подредени едни зад други като керемиди от покрива на света – обгърнат в здрач и сенки от сънищата на обитателите, приготвящи се отново да заспят под него. Вече ми се струва, че долу тъмнее все по-меко надипленият чаршаф на Родопите, с който те нежно са завили всички хора, живеещи в тях; тук-там стърчи крак, рамо, бедро на мъж, а ето плавната извивка при кръста на жена, полегнала на хълбок, и стръмното издигане към най-високата част на ханша ù… И ние започваме да се прозяваме… ясен сигнал за връщане, а и нямаме фенерчета. Така или иначе мракът ни застига в гората и Сони осветява пътя ни с мобилния си телефон. Моят, както обикновено, е забравен нейде из раницата. Иван ни разказва за батерията на баща си, как са я купили, къде я държат, как се зарежда, че може да се лови риба с нея, въобще – отдава се на мечти по другия си родител и повтаря: „Ама колко е яко сега, нали е много яко?!!!” Ние се смеем и хорово отвръщаме: „Мноооого е яко, Ванко/мамо!”  

Сядаме пред хотела, на дървените пейки с маси до хамака, и си поръчваме вечеря от механата на хотела. Сервитьорът е обаятелен младеж, с който не пропускаме да проведем шеговит разговор. Тук ми сервират най-добре приготвените пилешки шишчета от всички места, на които съм си поръчвала. Подправката е непозната за мен комбинация от десетина дребни неща, всички дозирани умерено и успешно, за да не доминира никое и всяко да излъчва аромата си. Месото е съвсем прясно, но кой знае – може би най-хубавата подправка беше усмивката на сервитьора!  

Всички сме в страхотно разположение на духа, Сони и Ванко ми разказват как са гледали „Такси-3”, после си говорим за много други неща и виждаме, че масите пред хотела вече са пълни с хора. Качваме се да спим малко преди полунощ, а в оставащото време до 12 аз разбъзиквам настройките на телевизора, проучвам менюто и опциите, след което настройвам програмите отново така, както съм ги заварила. И заспивам много дълбоко и само по чаршаф, както съм си свикнала!