ХАЙДЕ ДА ХОДИМ В РИЛА: Пътят към София

Денят на тръгването ми към София е увенчан с ярко жарко слънце. Не съм ходила там от миналото лято, когато само една вечер прекарах в тоя шумен и прашасал град. А да се разхождам на спокойствие по улиците му – от 10 години и повече подобно нещо не се е случвало. Е, и сега нямах време да го направя, но за разлика от толкова предишни пъти, когато съм се возила в кола или съм пътувала с влак, сега най-удобен като тръгване и пристигане се оказа автоубсът. Между две фирми избрах грешната, "Валерос". Още с качването си установих, че безспорно климатикът не работи. Иначе на брошурките на фирмата пише, че предлага като удобства видео, климатик, тоалетна, храна и напитки. Имаше само видео и по една студена минерална вода, раздадена, когато хората започнаха да негодуват, че е адска жега и когато шофьорът спря и обяви, че някакъв ремък се бил скъсал, но щял да го оправи по време на почивката след два часа. Нищо не оправи, отвориха люковете на автобуса и това донякъде спаси положението, но тогава пък заваля дъжд и трябваше отново да ги затворим. Над възмутената шумотевица, която на третия час просто утихна, защото хората се свариха окончателно, се открояваха ясно артикулиращите гласове на няколко бабички, говорещи италиански. И този език ми се стори толкова красив и аристократичен! Не зная с какво да го сравня, но се стелеше на спирали над цялата потна, жежка и готова да се взриви атмосфера в автобуса и това правеше ситуацията по някакъв начин уникална и красива. Носехме се през прегорели полета, жълти треви и листа, изпепелени от слънцето, а после, когато дъждът спря и отново отворихме люковете, наближавахме София през гористи склонове и въздухът ухаеше на мокър прах и влага. Аз бях зяпнала с грамадни очи да видя столицата на влизане, но отначало видях някаква индустриална бъркотия, после минахме през квартал, напомнящ с нещо най-упадналите години на постсоциализма, с олющените баничарници и бараките, павилиончетата, наблъскани едно в друго, ронещите се мазилки от стените сред надписи за автотенекиджийски услуги, цветя, подаръци за всеки и преливащи кошчета за боклук. Спокойно можеше да е краен квартал на който и да е град с излъчване в стил "ти да видиш съседната циганска махала".

После минахме по по-приличен булевард с дървета, край канал, в който може би някога е текла река и се озовахме на централната автогара. Тук най-накрая почувствах, че съм в град. Чадърите на централната гара ми харесаха като архитектурно решение – ползата от тях не успях да преценя, но стоят добре. Слънцето вече бе решило да залязва и се появи силен вятър. Тук трябваше да изчакам автобуса, който да ме отведе до квартала на приятелката ми и той, с трудната комбинация от 78, пристигна скоро. Шофьорът бе така любезен да ми каже да седна зад него – щял да ми се обади на спирката на стадион "Герена". И така си пътувах, докато не видях едни големи съоръжения, според мен подхождащи именно на стадион, подминахме и аз все пак реших да попитам кога ще стигнем до "Герена". И тогава онзи ми ти шофьор възкликна: "Ей, аз забравих, ние го подминахме"! В това време Сони звъни и пита къде съм, а аз опитвам да обясня, че една спирка след стадиона. И така по телефона описвам какво виждам:

- Строеж от отсрещната страна на магистралата. 

- Тук навсякъде има строежи – ми се провиква от отсрещната страна на телефона Сони.

- Някакъв надлез.

- А, това е тук наблизо!

- Е да де, само спирка след "Герена" съм, вървя наобратно.

В това време си обличам якето, защото вятърът е станал пронизващ.

- Още малко и ще те видя, а, ето те! – Сони се показва зад един голям завой, разхвърляна по потник, което ми напомня, че аз обикновено се оказвам най-облеченият човек в която и компания да се намирам.

Дружеска прегръдка и съвсем скоро се озоваваме в тях. Тя е уморена след последния побъркващ ден на работа, но готви някакви меса. Моля я да се откаже, че искам салата и не ми се ядат месища в тия жегави дни, но съпругът й се справя успешно с приготвената храна. Всъщност, той не се задържа при нас, гледа телевизия, докато ние обсъждаме как ще хванем най-ранния влак за Дупница на следващия ден и в колко трябва да станем. Пет и половина и без това е моят час, така че не виждам даже смисъл да си нагласям телефона за събуждане. През нощта ми е горещо, въртя се и отбелязвам, че над Сонини – вярно – прелитаха ниско самолети.

Утрото на следващия ден е не прохладно, а студено – подготвя ни за това, че отиваме високо в планината. След почти безсънната нощ ставам с натежала глава и крака и долу-горе се събуждам под душа. Без кафе мога, но без вода да ме облее сутрин ми е доста трудно да отворя очи. Отново градския транспорт, този път през китни подредени кварталчета с ниски блокове и много зеленина и детски площадки. На централната гара има объркващи табели, че гишетата за Северна България са горе, но когато слезеш долу, прочиташ, че и за Южна България билети се продават горе. Връщаме се обратно, а раницата със спалния чувал вече ми тежи и опъва несвикналите ми рамене с подозирана сила. След пет минути държим в ръцете си заветните билети – за влак, който пътува за Кулата. Облачно е и мрачно, но това няма абсолютно никакво значение, защото ние отиваме в Рила.