Събудих се рано, но не много рано – за днес бяхме решили да прекараме сутрин без бързане и без ясна цел, освен пиене на кафе и някакви сандвичи. Навън пееха птици и това никак не ми се стори нахално от тяхна страна, слънцето караше листата на брезите пред прозореца да проблясват като пендари, изобщо – романтика и щастие бликаха на талази към мен. Имах чувството, че само аз и птиците даваме признаци на активност по това време и доволно се намушках в грамадната бяла баня с душ-кабината (между другото, чак после, като разгледах рекламните брошури на хотел „Брезата”, видях че предлагали сауна и фитнес; на първото бих се пробвала). Не пях под душа, но бях събудила все пак Сони. Тя се измъкна от другата стая, още сънена и примигваща, а аз, поомокрена, но сресана, ù казах, че слизам до механата да поръчам закуска и кафе.

В момента, в който докоснах вратата на механата и установих, че е заключена, се появи жената, която вчера ни настани.

Докато отключва и включва да загрява кафе-машината, аз хваля снощните шишчета. Това я предразполага до степен да си признае, че е собственичката на хотела. От дума на дума става ясно, че живее в Бурса и се е изселила в Турция със семейството си, но не разбрах по време на възродителния процес ли или след 1989 г. Май-май първото. Съвсем скоро са построили хотела и тя е тук от началото на туристическия сезон. Избирам си принцеси с кашкавал и казвам, че ще ги изчакам с кафето навън, където масите са подредени, чадърите – опънати, от планината повява вече позатоплен утринен хлад и се чувствам направо като шотландски боец. Нали помните ония вече поостарели като ефекти и поне мен разсмиващи ме сцени, в които героят отсича главата на поредния безсмъртен и едни токове обливат тялото му и го изпълват със сила? Е, и аз така, само дето не се треса. Вероятно никога няма да разбера от какво зависи приливът на енергия и доброто настроение, нито защо точно тук, пред този хотел в местността „Белите брези”, се почувствах толкова препълнена от щастие и отпих най-запомнящата се първа глътка кафе. Едновременно с него дойдоха и две чинии с по две принцеси с кашкавал, всичко – в ония симпатични комплекти съдове от керамика, на които всяка част им е с различен пастелен цвят.

Разгърнала бях книжката за  Перперикон, но я оставих настрани, за да отнеса на Ванко горещите сандвичи, а на Сони – димящото кафе. Точно тогава обаче с танцова походка приближи едно куче, бегло напомнящо каракачанските. Всички кучета в Родопите напомнят каракачанските, тъй че повече просто няма да го споменавам – като кажа куче, вие си представяйте за какво става въпрос. За който не знае – понякога са по едри и високи от немски овчарки. Изкушавам се да напиша, че на дошлото да прави компания на двете ми филии с печен кашкавал масата му стигаше до гърдите, но ще се въздържа. Жената излиза от хладната утроба на механата на слънчевата площадка с масите и големите плочи и я моля да ми наглежда сандвичите, за да се кача за малко до стаята. Тя остава, а когато се връщам, сварвам принцесите и кафето си на съседната маса, където са седнали двама възрастни влюбени.

Че са влюбени, личи от погледите, които си мятат. И двамата са на около 65-70, но за възраст пред тях е неприлично да се говори, защото непрекъснато се шегуват кой е по-млад. Запознаваме се и им благодаря, че са опазили закуската ми. Живеели в Бурса, в Дом на спокойствието. Така се наричали социалните домове за пенсионери там и са много доволни от мястото, че са си там, заедно – обслужването било като в четиризвезден хотел, всеки избирал менюто си за седмицата, нито перели, нито готвели, нито гладели, изобщо никакви грижи нямали.

- Какво е това „Старчески дом”! – възкликва с леко театрална интонация (или акцент от идеалната усмивка и белите зъби) дамата, която все още носи своята, макар и дълголетна, хубост. Лицето ù е с едри, изразителни черти, очите блестят живо и дяволито, направо го е омаяла този мъж до себе си и той я гледа почти зяпнал и лапа всяка нейна дума като топъл хляб. – Звучи обидно, сякаш ти натякват да си отиваш вече, като „Погребален дом” ми звучи. Изобщо тая дума не я харесвам, една изнемощяла е. Старост. Колко по-хубаво звучи спокойствие. Ние не се чувстваме стари, искаме да правим същите неща, както когато бяхме на двайсет! Нали?!!! – и го стиска съзаклятнически по ръката.

Питам ги откъде знаят толкова добре български – и те били изселници от възродителния процес. Той е живял в подножието на Перперикон, в едно село, но не разбрах Перперек ли или друго, защото те там са доста нагъсто до Кърджали, а дамата е била медицинска сестра тук, като е продължила да работи същото и в Турция в някаква голяма болница, май към Медицинска академия, спомена нещо такова. Усмихват се един на друг и си мятат сини, бих рекла – мазни погледи. Домакинята им била стара приятелка и си гостували. Сега им поднася чинно кафе, пита ги да топли ли баницата. Момент, казват. Онова, което съм взела за мъжка кожена чантичка, се оказва апарат за кръвно налягане. И преди да се натъпчат с нещо мазничко, си мерят кръвното, защото щели да ходят на преглед при лекар в Кърджали. След което вече са готови и баницата пристига. Парчетата са патешкожълти на цвят.

Оказва се, че това е прочутата „къпана баница” – традиционно родопско ястие. Тя съвсем не е подходяща за хора с хипертония – прави се с много истинско краве масло и съдържа вероятно доста холестерол, но новите ми познати жизнерадостно се захващат за нея. Много живописна гледка са. В ранното утро тя е гримирана с лек син грим, червисана, на ушите ù проблясват обеци, блузката ù е от парен памук, има красиво колие, а господинът е с масивна златна верига на врата и оранжевочервен потник.

Много са бойни и спортни и аз се кефя страшно на такива хора, които не прекарват възрастта след 50-те в оплаквания колко тежка и гадна е старостта. Ето, тези двамата са се намерили и събрали, и те си имат проблеми със здравето, но не спират да търсят нови преживявания и трите месеца на лятото са дошли да пътуват и почиват в България. Пенсиите, които са получили в Турция, след като са работили 15-тина години, са им достатъчни да плащат вноски в Дома на спокойствието край Бурса и им остават достатъчно пари, за да си наемат хубава кола и да отсядат в хотели по Черноморието (оттам се бяха върнали) и из планината (където са малко по-евтини).

Много са доволни от медицинското обслужване в Турция, било безплатно за тях, но все пак предпочитали тукашните специалисти, които си познавали и им били приятели още от времето, когато са живели в Кърджалийско. Говорят почти без тъга – за тях изселването всъщност е било услуга, която е променила живота им към по-добро. Сега са хора с възможности да прекарват хубаво и достойно дните си на тая възраст (зряла младост, както я наричаме с усмивки в разговора), а ако бяха останали в България, щяха да са мизерстващи и смазани от грижи пенсионери. Факт. И все пак – за тях това е родното място и от него по-красиво и свидно няма.

Споделят, че все се събират с другите българи от Бурса и си готвят традиционни ястия, но друго си е къпаната баница да се направи и поднесе сред планинския въздух на Родопите. Аз обичам баница със сирене, но през зимата. Сега обаче не мога да се размина с възможността да хапна нещо уникално. Сони и Ванко са се присъединили към нас и пред тях също има по една чиния с голямо парче. Знаете ли, тази баница се приготвя от обикновени точени кори с брашно и сол, които обаче се варят във вода – оттук идва името ù къпана. Изглежда после се залива обилно с топено масло, яйца и сирене. Аз не мога да точа, освен тесто за кифлички, но мисля да си купя кори и да пробвам като се захлади. Най-голямата тайна е истинското краве масло, което придава вкус и аромат, освен онзи споменат по-горе патешкожълт цвят. Разказвам им как маслото от магазина, (а съм сменяла по четири пакета на партида кифлички, за да пробвам), цвърчи от водата, с която е примесено и всяко мирише различно на машинно масло, че преди са продавали на килограм и е било по-хубаво, но в момента не се среща по щандовете, сигурно заради хигиенните изисквания, кой знае…

Всички хвалим собственичката на хотела, която късно снощи е точила и редила къпаната баница. Тя е доволна и се усмихва. Разказва, че в момента обучава персонала си и че иска да направи екип от хора, които да умеят да се държат с гостите така, както колегите им в Турция. И тримата ми нови познайници са възхитени от услугите там и хората в тая сфера. Че келнерите идват веднага, тъй че да те е страх да ги погледнеш, за да не си счупят краката от бързане към масата ти, е най-малкото. Просто там имат традиции и всеки си знае мястото.

- За тях клиентът е като бог – обясняват ми мъжът и жената от влюбената двойка. – И за него се прави всичко, за да се чувства така. Усмихват се непрекъснато, държат се така, че се чувстваш наистина специален и направо обичан от тия хора за това, че си избрал да отседнеш при тях, те да те нагостят и подслонят в хотелите или ресторантите си, те да ти продадат стоката си в магазините. При нас има напредък, но още сме далеч от това обслужване.

Възмутени са от простащината, с която са се сблъскали по Черноморието, от намусените сервитьорки, от бавността, с която се изпълняват поръчките, от шума, който им пречел вечер да заспят, за следобеден сън пък било направо невъзможно да се мечтае. Отделно – оная прословута чистота, която мен ме смайва навсякъде, а те са свикнали с нея, в нито един хотел край морето не са намерили. Вярвам им – спомням си как не разбрах кога, но в хотел „Романтика” край язовир Кърджали жената поддържаше чисти като излизани подовете и мебелите, че сменяше чаршафите всяка нощ; сравнявам с кратки отсядания край морето, когато грижата на хотелския персонал бе да ни се даде ключ и да ни се вземат парите за нощувка.

Двойката свежари обаче трябва да стават и да отидат на преглед. Ако им направят изследвания, след тая баница с масло представям си какво ще покажат кръвните им проби. Малко ми е тъжно – не ми се разделя с тях, пък и от разказите им стигам до извода, че ако си имал работа в Турция, това ти осигурява като възрастен приличен доход и добро прекарване на времето, достойно и спокойно. Докато в България, която уж се води социална държава с работеща система на осигуряване – нито здравното ти осигуряване стига да си покриеш лечението, нито старостта ти е друга, освен гарантирано мизерна – и държавата само те ограбва чрез вноски, а не ти предлага отсреща нищо, пък ти ако щеш се скъсвай от работа.

Ние също ще тръгваме. Ръкуваме се за довиждане, благодарим за всичко и си желаем успех и късмет. Стягаме багажа – вече го правим още по-бързо – и се качваме на колата. Потегляме за Ардино, да го разгледаме, да питаме далеч ли е Дяволският мост. С тръгването поемаме в грешната посока и стигаме надолу по пътя до онова дере-бунище, където някога е текла малка река, а хората са унищожили всичко. Обръщаме и съвсем скоро сме в Ардино. Центърът е просторен, денят – пазарен. Обичам пъстри сергии, веещи се дрехи, купищата пъпеши… По тоя край доматите и краставиците не са в такова изобилие, като при нас – тук виреят най-добре картофите, но дините и пъпешите също стават хубави. А дрехите са от Турция, но какво от това – и в моя град повечето стоки са оттам, само дето не са нахвърляни по сгъваеми масички и найлони по земята, а са подредени зад витрини, по закачалки и са им сложени два пъти по-високи цени. Иначе са си същите.

Пече яко. Хората ми се струват малко – центърът и пазарът са почти пусти. Все пак намираме кого да питаме как се стига до Дяволския мост. Не било далеч, а и пътят е точно който сме поели. Имало само едно-две разклонения, но както винаги в планината се случва, преди едното срещнахме кого да попитаме накъде да караме. В жегата на ардинската пустош младата жена бе облечена модерно и с вкус, дори си носеше дамската чанта под мишница, бе грижливо гримирана, а самата тя бе с бяла кожа, сини очи и руси коси. Истинска хубавица. Дори и в тълпа щеше отдалеч да се забелязва, а представете си колко е впечатляващо да караш по път извън населено място и там да срещнеш подобен човек. Отново онзи чист български говор, ясната артикулация, нередуцираните гласни, краесловното леко стесняване на широкото „я”. Ако ме питат „Де е България” и трябва да определя по говора, бих избрала именно Кърджалийско, защото мюсюлманското население там излъчва непосредственост и откритост, и говори книжовно родния ни, общ език.

Пътят обаче постепенно се разваля и в един момент минаваме само на чакъл. Вярно, бял, но чакъл. Коловозите са още плитки, но няма гаранция, че и нататък ще е така, затова спираме на първия паркинг и решаваме да вървим, докато стигнем моста. Не зная дали сме знаели, че ще го направим. Преди да поемем пеша, изобщо не го обсъждахме, а като тръгнахме по пътя, вече си знаехме, че все донякъде ще стигнем. Но – факт е – в един момент вече носехме водата и кроасаните в торбичките със Соня, бяхме нахлупили шапките, запретнали потниците, обули кецки, бутонки и маратонки и готови за планинарски преход. Ванко е бодър и весел, а също – невероятно приказлив. В това отношение тримата си приличаме: когато говорим – говорим, мълчи ли ни се – мълчим.

А на детето днес му се говори. По пътя за Дяволския мост измисля въпроса, който ни задава непрекъснато при всеки поход в останалите дни: Защо жабите като ги размаже камион на пътя стават кафеви? Един безспорно важен въпрос, на който даваме един-два псевдонаучни отговори, но те, подозирах го, не задоволяват любознателния Ванков дух. Коловозите на пътя са ту по-плитки, ту по-дълбоки и от двете ни страни се редуват бели скали с борова гора. Красиво е, макар и много горещо. Това е и последното място, където вървим, необезпокоявани от мухи. Просто ги няма и това е много радостно.

Минаваме покрай изоставената махала. Четири къщи, кацнали на самите върхове на планината. Изкъртени стени, останки от каменни бели огради, кирпич, камъш и речен папур, старовремски градежи и нашето градско чудене защо са строили домовете си толкова отдалечени един от друг и на самите хребети – нима там не е духало повече.

Няма кой да ни отговори, изневиделица обаче виждаме пасяща крава – значи все пак някой е останал да живее тук. Долу вдясно се чува, но не се вижда реката. Ванко ме пита имам ли велосипед. Оттук нататък почти час ми разказва за своето колело, за скоростите, как се превключват, къде го е карал, как е оправил сам спирачката, какво съвпадение – че и на мен, и на него дясната ни скърца и пищи… Наистина няма умора.

Соня е водачът на групата, пита го не се ли задъхва, той отрича. Пием много вода и вече я привършваме. Мъж и жена от Ирландия са тръгнали почти с нас, но с джип, и вече се връщат. Усмихнати са и ни казват, че сме герои, а мястото било изключително живописно. Ето така изпълва българската природа – не винаги е лесно да стигнеш до най-забележителните ù места, но после винаги си доволен. Няма големи стръмнини, скоро започва и спускането. Чужденците са ни казали, че мостът не е далеч. И наистина – след един завой той се открива в цялата си прелест.

Дяволският мост (на турски името му звучи по-красиво – Шейтан кюпрю) носи характерната черта на всички исторически забележителности, които сме посетили досега – по-грамаден е от моите очаквания. През моя град тече река Тунджа и не е като да не съм виждала мостове, всъщност – фраш сме откъм мостове, а имам спомени дори за въжения, но такова чудо не съм виждала. Елегантен, с постепенно стесняващи се надолу колони, сключващи се в дъгите на сводовете, изграден от светещи меко на слънцето камъни, Дяволският мост не излъчва нищо дяволско, а е вдъхновено творение на човешка ръка. Не се знае кой го е съградил, но е бил голям майстор. Датиран към ХV век, мостът е бил основен път за прекарване на добитък от Беломорска Тракия през планината по посока големите пазари при Узунджово, Пловдивско и търговски път за Северна България, Западна, Централна и Източна Европа. Така и не разбрах откъде идва името му. Обясняваха ми нещо за това как отражението, събрано с горната част, имало формата на дяволска глава, но въображението ми изобщо не проработи. Същото се случи и в пещерата Дяволското гърло – така и не видях лицето на дявола отсреща на скалата, колкото и едно приятно на вид момче, самопоканило се за мой гид, да ми го сочеше. Може пък да блокирам при споменаването на тъмната сила, кой знае?

Интересен ми е самият мост, архитектурата му, смесването на познатите ми от Беленския мост на Кольо Фичето над Янтра похвати с други, насочващи повече към римските строителни традиции – обрамчването с правоъгълни тухлички на сводовете и отворите в тях. Има нещо изключително тенденциозно в избягването на симетрията при създаването на Дяволския мост  - при първо зърване ви се струва, че той е идеално разделен в центъра си от една ос, но като се загледате, виждате, че това е така само що се отнася до горните очертания на формата му – насоченият нагоре тъп ъгъл е с равни рамена. Вдясно и вляво от върха на ъгъла обаче симетрията се нарушава. Отворени са две двойки „прозорци” и е добавянето по едни свод отдолу. Ясно се вижда, че лявата част и всички нейни дялове е по-голяма от дясната – дупките и сводът са забележимо по-широки и високи, което може би е наложено и от терена, но по-вероятно е направено нарочно, за да се подчертае, че човек го е създал, а идеален, симетричен и съвършен може да е само Бог. Докато бях горе усетих и друго, което ми бе убягнало – мостът леко се чупва наляво и преминава в римски път, изкачващ се сред боровата гора. Остава въпросът защо дясното е по-умалено от лявото, като би трябвало по моята логика да е по-уедрено, защото символизира източника на доброто, но вероятно трябва да се провери накъде е изток и запад и как е ориентиран по дължината си мостът спрямо тях. Аз не можах да преценя, но е твърде възможно това, което от моята гледна точка е ляво, да е сочещото на изток крило на моста.

Височината му е направо смразяваща – на мен ми се зави свят, когато се изкачих горе и се надвесих. Вероятно ми стана така страшно и защото перилата на моста са много ниски, някъде до коляното ми, а отдолу зееха към 12 метра. Скалите се белееха живописно като полегнали крави родопчанки, а вдясно от моста две турски семейства бяха дошли с кола от съседната държава и тъкмо събличаха голички децата си. Реката е образувала много хубав плаж – със ситен, бледожълт, почти бял пясък, чист, като пресят. Жените се съблякоха по бански, мъжете – по гащета, децата хукнаха да се гонят и плискат с вода, два чадъра хвърлиха сянка – мога само да ги поздравя за избора на мястото. Тук спокойно може и да се нощува, защото има построен дървен навес с маси, каменна чешма и камина, а навесът може да побере под себе си сигурно петдесетина човека, много е голям. По моя приблизителна преценка – към 10 метра на дължина и 6 на широчина. Ако туристите имат палатка, могат и цяла отпуска да си откарат тук. Турските семейства бяха млади, явно – навити дори и с малки деца за подобни приключения, а и бяха добре оборудвани с големи бутилки българска бира и безалкохолно, сложени да се изстудяват под чучура барабар с пъпеш. Носеха си видеокамера, въдици и единият от мъжете най-безстрашно се изкатери по една от колоните на моста, докато жена му преобразуваше този подвиг в пиксели.

Ние се снимахме, постояхме на хладно, починахме си и поехме по обратния път към колата.

Връщането ми се стори по-трудно от отиването – рядко се случва, но тук имаше повече нанагорнище. За пореден път попаднахме на някакъв странник, спрял бяла лада край пътя, качил краката на волана и явно отдаден на усамотение и дълбоки размисли за живота. Ванко обяснява, че тоя път щеше да е ама идеален за неговото колело, а защо не и за моето, аз бих ли минала с моя бегач оттук и ще ми издържат ли гумите, на коя скорост ще го карам… Пъхтя в жегата и съм вир вода. Щях да го бутам, Ванко, щях да го бутам и то на големи почивки. Струва ни се, че и сянката е избягала. Някъде между един и два следобед е. Соня върви равномерно напред и ме шашка с издръжливостта си и спортсменската си твърдост. Ванко го заболяват краката и пак започва да задава въпроса за цвета на жабата и защо става кафява след като я смачка камион. В един момент не издържаме и питаме и ние ЗАЩО? Откъде да знам, нали и аз това питам! – отговаря Ванко.

На поредния въпрос на Соня как е с умората, детето най-накрая признава, че го болят колената. Но продължава с малки почивчици да върви. Тя му обяснява, че при говоренето се нарушава ритъмът му на дишане и се уморява по-бързо и повече, но това не го убеждава да спре и той продължава ту с колелото, ту с жабата. Накрая към два и нещо следобед стигаме до колата и малко по-късно – до Ардино. Първо си купуваме вода, после нахлуваме в някакво заведение. Искаме тоалетна и да си умием там краката, спарени в спортните обувки. Искаме също таратор, картофи или каквото и да е за ядене, но няма нищо. Препоръчват ни две заведения с храна, не искат да плащаме за ползването на тоалетната, а ние прекосяваме нажежения гол площад и стигаме до заведението под хотела, където все пак се докопваме до мечтаното мляко с краставици, хляб, кафета, кòла. Разговаряме за нашумелия филм за прабългарите ("Българите", автор и режисьор Пламен Петков), аз съжалявам, че съм гледала само малък откъс, Сони – че го е гледала, но не е харесала как е представена историята ни и какви въпроси са задавани на хората, спорим за произхода на думата таратор. Както предполагах, тя е турска. После си купуваме айран в кофички от една баничарница и сме готови за преход до Триград. Тук за пръв път се сблъсквам с шока от по-високите цени на меда. Бурканът струва 6,50 до 8 лв., а иначе е 6 лв. максимум от производителите на ямболския пазар. А Ардино изглежда бедно, но пък вероятно са много туристите като нас, които минават оттук.

Качваме се и потегляме. Пътят става все по-криволичещ, Ванко заспива отзад, а аз слушам през отворените прозорци и струящата горещина песента на щурците край пътя.

- Леле, Сони, чуваш ли ги. Аз не знам, може и да си въобразявам, но тук е фрашкано със щурци. И какви са шумни в планината…

- Ами… – кратка пауза от страна на Сони, – това всъщност е веригата на колата.

Пътят не само е по-разбит, но и някой идиот е нарязал дупки в асфалта и ги е оставил незапълнени. Никой не работи по трасето. Трябва да минем първо през прочутото Пампорово, но по пътя не личи – той е станал тесен и смотан като междуселски. Изкачваме се и пропастите отляво започват да лъхат хладина, или поне аз така си въобразявам. Завоите следват един след друг и Соня ги взима умело, като че цял живот това е правила. Всичко по трасето изглежда износено и буди съжаление, особено като си помислите, че това е пътят за един от най-известните в България курорти. Стигаме и до него и там положението не става по-добро, а по-лошо. Има разсипан чакъл, пясък, от двете страни – строежи и хотели с поизлющени вече мазилки и лакове на дограмите.

Единственото хубаво нещо са гигантските борове, провесили ресни от игли като широки тъмни ръкави. Табели, табели, табели за хотели и почивни бази. Тук-там надписи: „Частен имот”. Нищо от видяното не ми харесва, всичко ми изглежда като захабена, избеляла от времето картичка. Единствено бунгалата с острите покриви са обновени и се спускат към пътя чисти, свежи, приканващи и обещаващи приятен отдих, а между тях тревата е зелена и окосена прилежно. Излизаме от тоя курорт с чувство на облекчение и донякъде омерзение. Скоро впечатленията ни се затвърждават. Спускаме се стръмно надолу и при един завой вдясно, при добра видимост, отсреща някакъв младеж със софийска регистрация кара сребрист джип. Слава богу, не кара много бързо, а ние си караме бавно, но въпреки че ни видя, тоя тъпанар пресече завоя и щеше да се качи върху нас. Направи го само да се изкефи от това как спираме и скърцаме със спирачки, ухили се и рязко ни заобиколи, отпрашвайки към гадното Пампорово. Кел ти файда неповторимите сенчести гори и гигантските дървета. Не е чудно, че някои от тях са почнали да съхнат. Като са в компания на такива рогачи като тоя.

При разклона за астрономическата обсерватория на връх Рожен спираме и Сони пита в голямата хижа накъде да поемем за Триград. За жалост не иска да отидем до върха – не знаем колко път ни остава, а ако е такъв, тя трябва да кара много внимателно и бавно и не знаем кога ще стигнем. А на мен толкова ми се искаше да видя обсерваторията – в моята гимназия в Ямбол има, но друго си е да видиш най-голямото подобно научно съоръжение на Балканския полуостров. Нищо – има време, пак ще мина оттук.

Разпънала съм картата на краката си и се чудя какви са тия места, дето минаваме през тях и никъде не са отбелязани. Край пътя почти непрекъснато тече река, горите все още са от пампоровски тип, а табелите вече гласят: „Внимание, частна гора! Не копай!” Не се шегувам, чистата истина е! Тук проблем е не толкова изсичането на горите, или не само то, но и копаенето за чакъл и инертни материали. След като подминахме обозначената кариера, най-малко пет пъти виждам долу в рекичката багери и камиони, и никакви табели за каквото и да е. Просто спрял багер, рови и сипва направо в камиона. Джан-джун други лица освен двамата шофьори няма. Полицаи никъде не срещнахме, под какъвто и да е образ въплътени. С такива лица се сблъскахме само край Пловдив, но това е вече в един доста късен етап от нашето пътуване.

Когато наближаваме Смолян си говорим, че тук вече непременно спираме, пием кафе, сок, кòла, каквото ни дойде на ума, почиваме малко и тогава продължаваме. Ето го и Смолян най-накрая. Кафе, кафе, вика Соня и след малко излизаме от града, без изобщо да сме мернали кафенета, нито център, нищо. Егаси – докато си вътре и си вън! И никакво кафе, нито кòла, нито сок. Какво да се прави?! Оставяме това за по-нататък. Най ми е тъжно, че и центъра на Смолян не видях, а така ми се искаше. Продължаваме и стигаме до един от най-красивите градове, които съм виждала изобщо – Широка лъка. Спираме в центъра, мен обаче ме мързи да мръдна. Сони и Ванко отиват за напитки и да ползват тоалетна, до нас има красиво заведение с цъфнали мушката, къщите навсякъде са реставрирани стилно, всичко издава старинност и то – култивирана, а не дива и нечувала никога за удобствата на цивилизацията. Ей на това място е готино да поостане човек ден-два и да преспи в някоя от тия, направените на хотели, къщички.

Нашата заветна цел е Триград. Наближаваме го и потъваме в две стада крави, които са заели единствената досега права отсечка от пътя.

- Снимай ги през прозореца, снимай ги – кефи се Соня, докато спира и потегля в старанието си да не подбере нечий кравешки задник.

- Боже, защо да ги снимам, всички отзад са безумно оплескани!

- Снимай, то на снимките няма да си личи! – уверява ме тя.

И аз снимам, а колата криволичи и се боя в един миг, че може с обектива на скъпия фотоапарат Sony да се забия в нечий олайнявен кравешки задник, а в тоя момент родопската порода е загубила за мен цялото си очарование. Но на снимките наистина нищо не си личи.

Часът е седем и ние, завой след завой, разбираме по картата и по ставащите все по-високи скали, че навлизаме в Триградското ждрело.

Ей тук вече ви става ясно какво е да имаш усещането, че природата доминира над човека. Небето сякаш се оттегля пред тия бели и безкрайни скали, пътят се вие в подножието им и под тях и на моменти става еднолентов, макар че качеството му вече е безупречно – явно е нов. Както е било горещо и ослепително слънчево, изведнъж при преминаването в района на Триград стана мрачно и през прозорците ни облъхна студ като от преизподнята на Данте. А при първата табела „Еднолентов участък” със Сони дружно процедихме, почти забили чела в предното стъкло от взиране в пътя: „Еба си мамата, къде се навряхме!”

Следващите километри бяха най-трудните в цялото пътешествие. Не знаеш какво ще правиш,  ако отсреща вземе, че дойде кола, защото отляво и доста долу тече река, а отдясно, като стена и покрив, виждаш само скала, скала, скала и пак скала. На вид не е ронлива, но пейзажът е като пресъхнало дъно на море. Нагоре белите чукари са осеяни с дупки и процепи, вероятно е бъкано от пещери, за което говори и наличието на клуб по спелеология в Триград. От завой влизаш в завой, а да даваш на заден на такова място със сигурност е много трудно. Не се касае за метър-два, а за много по-дълги участъци само с едно платно на пътя. Не ми е ясно оттук как минават автобуси или камиони.

Подминаваме Ягодинската пещера. Все още е мрачно и зловещо, макар до времето на лятното здрачаване да има още час и половина. Отдясно виждаме и пещерата „Дяволското гърло”, но вече няма туристи пред нея, само паркингът и големите порти на входа. Леко се изкачваме и с последното за деня, най накрая намерило как да се промуши в долината между скалите и планинските склонове слънце, влизаме в Триград. Обаждаме се на Нуша и мъжа ù и те ни обясняват как да стигнем до къщата, той идва да ни посрещне и упъти откъде да влезем, за да паркираме. Прекосяването на селото не ни е въодушевило никак – улиците са мръсни и изровени, къщите – като в равнинните села, някои са на по два-три етажа, вече има и доста с вид на кооперации и сателитни антени по терасите – те също се ползват като хотели. Тук навсякъде се дават квартири, защото туристическият поток е много голям. Разбираме, че за следващата седмица всичко е заето – предстои празникът на виното с преминаването по стъпките на Орфей през пещерата Дяволското гърло. Според местните легенди тракийският певец именно оттам се е спуснал в подземното царство на Хадес да дири своята съпруга Евридика. Има табела, от която разбираме, че сред атракциите е и конна база, където срещу една прилична сума човек може да поязди. Най-много пловдивчани и софиянци почиват тук, ако съдя по регистрационните табели на спрените коли, в момента имало групи поляци, холандци и англичани. Очаквали се и някакви учени, които ежегодно изследвали пеперудите и описвали птиците и животинските видове.

Семейният хотел ни предлага хладна стая с телевизор, спалня и единично легло за мен. Матраците са нови, завивките – чисти, ние сме уморени, но и гладни и тръгваме да търсим къде да хапнем. Поговорихме малко с Нуша и Надя, дъщеря ù, която е пристигнала от София да прекара няколко дни с родителите си тук. Надяваме се да се видим на ресторантчето. Всъщност, такова не съществува. Откриваме механа, която не ни вдъхва много доверие и по-късно се убеждаваме, че видът ù е по-добър от кухнята, и едно малко заведение, до което се спускаме, след като завиваме вдясно от магазините в центъра на Триград. Там правят много вкусна супа от пиле и с Ванко два пъти си пълним тумбаците с нея. Третия път за разнообразие ядохме наденички и според мен бяха отвратителни, а на детето му харесаха. Пилешките шишчета се разпаднаха, докато ги вадех от клечката и просто се отказах да ги ям. Салатите си бяха нормални. Таратор също пробвахме, не беше лош, но не блестеше с онази пълнота на рецептата и студенина на млякото, на които попаднахме и се насладихме чак в механа „Старата къща” в Панагюрище. Толкоз за кухнята. Добре че домакинята на семейния хотел „Атанасови”, също Нуша (Теменуга) като бургаската ни познайница, ни приготвяше я мекици, я пататник, я сандвичи с масло и салам, че поне нещо с добър и хубав вкус да опитаме.

Спахме в триетажна къща, в градината на която редовно имаше оставено нещо за хапване, кафе, чай и истинско, издоено от кравите в обора, мляко. Гостоприемството на тия хора бе голямо, с тях и приказвахме, и се смяхме, дори табла играх с домакина и той ме би на всички видове, но какво пък – играта си е игра! Късметът не може да е и при двамата, пък и зарчетата си бяха негови. Заканих се другия път да му го върна.

Предложиха ни да операт дрехите ни в пералня и ние на другия ден се възползвахме щастливи от предложението, а и почти нищо чисто не ни беше останало. Градината и тук бе впечатляваща – пълна с нацъфтели цветя, които са гордостта на всяка стопанка из Родопите. Една баба на третия ден в Триград ме пита какво е тая хубава китка, дето се подава от торбата ми, но беше забравила очилата, та обърка шарената опаковка на пица-базаконите с непознат вид, който щях да ù дам да си развъди, стига да го имах.

Уговаряме се, че утре с Нушини ще ядем пататник – ние тримата едва ли ще се справим сами, домакинята обещава да го приготви и поемаме с по една връхна дреха в падащия мрак да се навечеряме. Водач ни е мъжът на Захаринка, снахата на Теменуга. Минаваме край черква, но разбираме, че около 90 % от населението било с мюсюлманско вероизповедание. И тук говорят много чисто български език.

Човекът ни обяснява, че за жалост жена му в момента я няма и малко се безпокоял – тя работела в лесничейството и ги повикали да гасят голям горски пожар в Гърция. До тук, вероятно сте разбрали, температурите продължават да се покачват и през деня минават 40 градуса. Вечер обаче в Триград към седем слънцето изчезва зад огромните скали и в осем вече е направо студено и духа, ама как духа, леден вятър. Леките ни якета не се оказаха достатъчни и довършихме вечерята набързо, а по обратния път в пълен мрак и чудейки се дали няма да цопнем в някоя локва или в друг, по-твърд вид, кравешки екскременти притичахме до квартирата, окъпахме се и се пльоснахме да спим. Аз съвсем малко гледах телевизия, колкото да ми се доспи съвсем.

И тази нощ, и следващите спахме дълбоко, защото единствено в Триград нощите сред планината бяха наистина ведри и прохладни. Дори се завихме с олекотените юрганчета, които толкова обичам, а нощницата най-накрая оправда предназначението си и не бе метната на земята в три през нощта, защото не се събудих потна и сварена, а спах до седем сутринта като пън, необезпокоявана от нищо.