Ставам рано и се приготвям първа за измъкване от стаята – дори в планината и до язовир горещината е почти същата, само дето въздухът не е толкова тежък и смазващ от мръсота. С рошаво съхнеща коса, гребен и торба хляб плюс продукти за сандвичи, купени предната вечер от магазина в селцето (там ни ориентираха едва ли не правилно), се чудя кое местенце да избера – да се кача на дървеното барче, от което се вижда между боровете синевината на водата и небето, или да използвам по-голямото за ронене на трохи място на лъщящите от чистота пейки и маси в къта за хранене и почивка под орехите. Избирам второто.

Това между другото е ден първи за приготвяне на сандвичи и ден последен. С Ванко ги изядохме чак късно следобед на Перперикон, но от тук нататък нито на мен ми се приготвяха, нито той настояваше да закусва и предпочиташе по-скоро да обядва към 11-12, майка му пък изобщо за ядене можеше и да не се сети до вечерта.  

Приближава ме възрастен човек в къси панталонки и начумерено пита наше ли е червеното рено. Отговарям с „да”. И той продължава възмутен как може да сме го запушили, той и жена му от 7 часа чакали да станем, за да преместим колата. "Но снощи ние не искахме да паркираме там, увериха ни, че ще ни събудят, ако създадем проблем на някого!" И отивам да викам Соня, но пък тя се оказва в банята. Връщам се и моля човека да почака, докато тя се окъпе, което налива още масло в огъня – изслушвам с възможно най-състрадателен вид как сме провалили плановете и целия ден на него и жена му. Сигурно е така, наистина съжаляваме, повтарям половината му реплики, но не мога да шофирам и единственият начин е да изчакаме. Паркингът наистина е изключително тесен и неудобен, но при тия стръмнини и склонове, на които е построено хотелчето и като гледам как са се опитали оптимално да използват всеки метър място, за да предложат повече варианти за отдих на гостите си, вероятно не са можели друго да направят.  

Възрастният човек бързо миряса. Може би тонът и пълното ми съгласие с неговите обвинения убиха инерцията му за нападение, но седна на стълбичките и зачака. Сони се появи с ключовете и когато се върна, беше бясна – оказа се, че е отново вир-вода от маневрирането и вече горещото време, а дядото накрая я и проклел и пожелал на нас да се случи същото. За уточнение – клетвата му хвана! На другия ден нашата кола бе запушена, но тъй като установихме, че жената, грижеща се за мястото, не е пристигнала, Соня почука на всички врати, откри собственика и той дойде да отмести возилото си. Човекът бе с детето си, извиняваше се много, но ние усмихнати го успокоихме, че на всеки се случва и вината не е негова, не може все пак да влезе с колата си в стаята. Пожелахме му приятен ден и така протече при нас аналогичната ситуация.  

Още е обаче яростна Соня и справедливо възмутена от оня възрастен човек, и с право – нима светът свършва с един объркан план и ден и защо трябва да пожелаваш и на другите да изпитат неприятните емоции, които и ти, и да обвиняваш, когато това не те успокоява; нито променяш ситуацията, нито я разрешаваш, просто товариш още повече хора…  

По-късно, когато вече съм приготвила сандвичите, Ванко гризва само един малък, Сони пристига, а с нея – и жената, грижеща се за хотела. Тя ни приготвя кафе в големи чаши – ароматно, освежаващо, а го пием в компанията на двама бургазлии – Нуша и мъжа ù. Те имат дъщеря, по-малка с две-три години от нас, и с тях завързваме приятелство и посещаваме едни и същи места през пътешествието си. Нуша дори ни съветва, ако искаме да ходим в Триград, да сме с тях – наели са стая в един семеен хотел за 12 лв. на вечер, дава телефона и правим резервации за 4 нощувки. И двамата са много точни и разговорите с тях са удоволствие. Мъжът на Нуша си е купил карта с туристическите атракции, разглеждаме я и се чудим къде по-напред да отидем, но Перперикон и Татул си остават задължителни. За по-нататък избираме да видим местността Белите брези, където имало много места за отсядане. Намирала се по пътя за Ардино, а там бургазлиите щели да спят в хижа със същото име. Но виждаме някакви надупчени скали и мост, още някакви рисунки и решаваме да минем и от там.

Още не сме стигнали до язовира и се запътваме да търсим понтона. Оказва се много близо. До него се спуска асфалтиран широк път и вечер от двете му страни е пълно с паркирани коли. Още няма 12 наобяд обаче и колите са само три-четири, но където липсват, са останали ясни следи от присъствието им. Изтеклото масло иди-дойди, счупените стъкла от нощните опити да се разпаркираш сред множеството, когато си пийнал повечко – нормално, но как да нарече човек кордона от натрупани пластмасови бутилки от бира и безалкохолно от двете страни на пътя? А има огромни контейнери за боклук и те са почти празни, три заведения сред водите на язовира, където са можели да си утолят жаждата шофьорите и компаниите им. И сред шишетата – онези противни найлонови торбички, по една от които се вее и на най-красивото място и все се опитваш да не вкараш в кадър. Невероятно е на какви диви места личат следите от цивилизацията и лошото ни възпитание. И е учудващо как в най-голямата жега на Перперикон, Татул, Дяволския мост, по пътя към Чаирските езера, виждахме две неща – туристи от България и чужбина, желаещи да усетят и видят следите от древната ни култура, и найлонови торбички, подухвани от вятъра – празните знамена на съвременната индустрия, която превзема и заличава природата.

Язовир Кърджали се оказа по-голям от моите представи, а те се свързваха с детски спомени за язовир Батак и малките водоеми край града ми, които служат за развъждане на риба и са с размерите на прелели градски басейни. Горите, затъмнили склоновете на планините, сред които е сгушен, са борови. Съвсем скоро открихме пътечка от хотелчето надолу към шосето – напряко човек може не само да изпита какво е да се спускаш с джапанки по ронлива пръст с хлъзгави иглички, но и да вдиша неповторимото ухание на борова кора и смола. Язовирната стена не се вижда от тук, но от шосето за село Енина може да се съзре как се белее в самотната си красота след зеленината на горите – един голям оплезен език от бетон.  

Зад едното заведение, простряло се над водите, има развъдник на риба – много клетки с рамки от арматурно желязо и пътечки между тях, отдолу – мрежестия затвор и тъмните тела на петнистите риби, вероятно пъстърви, които се движат на пасажи, докато ти се завие свят. Не знаех, че ги хранят с гранули като на моя котарак – чувалите са наредени до клетките им. Цялата грамадна конструкция леко се поклаща, от което колената ми омекнаха, но не се издадох пред Иванчо.

Добрата новина – до брега си харесахме като място за хранене корабчето „Емона”, докарано тук от морето край Бургас – и то не се клатеше. Храната бе прясна, добре приготвена и сервирана, навсякъде бе чисто и тук вкусих за пръв път в живота си пъстърва. Месото бе някак различно – много бяло и не миришеше натрапчиво, хареса ми много. Наоколо – усмихнати хора, дървени сандъци, стари карти и компаси, изсъхнали дървета като огромни белеещи се рога от отдавна изчезнал елен. А вечер вятърът, който денем разхлажда, утихва и над водите се спуска залезът сред топлите нощи. От терасата, където са разположени масите на корабчето, виждаме как изгряват луната и вечерницата, а на връщане по забравилото отдавна светещите лампи шосе звездите са толкова едри, че можеш да ги набереш. Покоят се настанява в теб със спокойствието и плавността, с която планините са сменили зеленокадифената овалност с оранжевочервени контури и са се разтопили всички в дълбокото мастиленосиньо, чиито прилив от водите се е разстлал нагоре, сред звездите.

Виждаме, че на брега дават моторници, джетове и водни колела. Предлагам да се повозим, макар Ванко да иска кану. Такова за щастие няма, освен декоративното, разрязано на две, с рафтове за бутилки вино на корабчето-ресторант. Навивам го за водно колело, той е учуден как така ще го кара, без да се е учил. Обяснявам, че това колело не е като другото – тук не се иска да пазиш равновесие, а само да въртиш педалите, а с това и двамата ще се справим. Моят опит включва една разходка в Морската градина на Варна, където се чудех дали няма да смачкаме някоя патица в езерцето с мостчето при първоначалните опити да не се блъснем отсреща в камъните. Помня, че бързо свикнах с управлението, тъй че смело с Ванко заехме местата си под слънцето и ни предоставиха цял час за мотаене на цена 5 лв.

Да се разхождаш с водно колело по язовирната шир не е като да въртиш педалите в малко градинско езеро. Почти веднага усетих, че това водно колело нещо му хлопа. Завъртането на лоста за ляво и дясно първо не се усещаше, а после – много бързо се отразяваше на посоката. Когато излязохме в „открито море”, съвсем осезаемо почувствах как водите влекат навътре колелото. Странното е, че не почувствах страх, просто отидохме до средата почти и се върнахме, но малко трудно и с доста празни обороти. Усещането е като че въртите педалите не във водата, а във въздуха. Но с повечко упоритост се постига резултат.  

През това време бях заета да обяснявам на Иван древногръцката митология. Той попита. Разговорът протече горе-долу така:  

Иван:  

- А бе ти знаеш ли, че с тебе май ще станем големи приятели?  

Аз:  

- Че ние сме си приятели – хиля се.  

Иван:  

- Да де, ама преди бях малък и не помня много.  

За уточнение – преди пет години баща му, военен, смени работното си място от летището в Безмер на това в Божурище. Налагаше се. Преди това сме се разхождали рядко из града и Иван тъкмо беше отказал количката.  

- Мислил ли си, че повечето хора още със запознанството си са приятели? При мен поне е така. Всички са ми приятели още отпреди да ги познавам.  

- Да бе, и при мен така – казва Иван тихо. И после възторжено извиква: - Ама това колело е много яко!  

- Видя ли че не е трудно да го караме – в този момент псувам наум лоста за посоките, щото пак не забелязвам да работи.  

- Ама на мен не са ми приятели, като се скарам с тях – уточнява Иван.  

- А, и на мен са ми приятели само докато се скараме – съгласявам се аз. Всъщност след това пак си остават приятели, но са приятели, с които в момента сме скарани.  

- Кой ли го е измислил това колело?  

- Не съм сигурна, но някъде четох, че май бил Дедал.  

- Ха-ха, как го каза?  

- Дедал. Той бил от древна Гърция, прочут изобретател, по-известен е с това, че със сина си Икар измислил за пръв път средство да полетят. 

- Самолет ли? Аз съм се качвал, ти качвала ли си се?  

- Че как! Нали Безмер е до Ямбол! На СУ съм се качвала.  

- И аз, и на хеликоптер! Много е яко, нали!? 

- Супер яко! И е пълно с лостчета за управление.  

- В моя самолет нямаше много, само кормилото и две три, повечето бяха копчета. Те с какво летели?  

- С изкуствени крила.  

Иван ме гледа недоверчиво, подозира, че го гъбаркам.  

- Събрали много пера от птици, залепили ги с восък и направили един чифт големи крила за бащата, Дедал, и един чифт по-малки крила за сина, Икар.  

- Е-хаааа.  

- Но когато полетели толкова им харесало, че се устремили направо към слънцето. Икар се издигнал много високо и макар баща му да го викал и предупреждавал да се пази да не изгори (тук малко го удрям на свободни съчинения), Икар не го послушал. Опиянен от щастие, докато си летял, синът на Дедал не усетил, че от горещината на слънцето восъкът по крилата се разтапя. А с него били залепени перата. И така крилете на Икар се повредили, перата окапали и той паднал, както летял, защото се самозабравил и не послушал баща си. Дедал много плакал за мъртвия си син. А преди или след това изобретил и други много известни неща, сред които смятат, че било колелото. Той бил и страхотно надарен строител и архитект. Проектирал най-известния лабиринт в света. Знаеш ли какво е лабиринт?  

- Нещо като пъзел май?  

- Ами, и двете са направени на игри, но са различни. Пъзелът е от парченца, които трябва да се напаснат, за да се възстанови цялата картинка. А лабиринтът има много входове и тунели, някои не водят до никъде, други се сливат помежду си и само един е пътят към центъра и след това – към изхода. Такова нещо построил Дедал.

- Защо го е построил? Да се загуби ли?  

- Не зная, може и затова да е, лабиринтът бил толкова сложен, че като нищо и той можел да забрави кой е единственият верен път през многото коридори и разклонения. Знам, че му го поръчал един цар, Минос, а лабиринтът е запазен и до днес на остров Крит. Минос бил  много богат цар и имал несметни съкровища, които решил да скрие в лабиринта. За пазач оставил вътре да живее страшното чудовище Минотавър.  

- Това го помня, само че се казваше кентавър.  

- А, кентавърът е друг, той е с тяло на кон и глава на човек, него го има в историята на гръцкия герой Хектор. Това създание било по-голямо и било с глава на бик и тяло на човек. Има и едни други, с глава на човек и тяло на козел, ако си гледал „Хрониките на Нарния: Лъвът, вещицата и дрешникът” – там имаше такъв сатир.  

- Тоя не съм го гледал, ама за Хектор го помня.  

- Ами там тези създания са по-скоро добри, а това чудовище, дето живеело в лабиринта на Дедал, било лошо и изяждало всички, които влизали и се загубвали. Имало големи извити рога и уста като на акула (тук малко образът ми се наслагва с филма „Лабиринтът на фавна”).  

Очите на Иван стават на панички.  

- Уф, май ми стана страшно.  

- Няма страшно, това е митология, а от нея нищо живо не е останало, освен приказките. Ама ние от Дедал тръгнахме и докъде стигнахме. Всъщност Дедал и Икар изобретили крилете благодарение на Минос. След построяването на лабиринта само царят и Дедал, архитект и строител на сложното съоръжение на остров Крит, знаели как се стига до центъра и се излиза, а за да не издаде майсторът тайната, владетелят го задържал като затворник заедно със сина му, Икар. Тогава именно те се измъкнали, събирайки пера и слепяйки ги с восък, и полетели с тях.  

- Е-хааа, сега и ние все едно летим, ама по водата.  

- Обаче е време да се връщаме.

Докато ние се разхождаме с водното колело напред-назад, Соня снима от корабчето и кея. И се възхищавам на това, че оставя сина си да опита как е и нито вика да внимава, нито крещи, питайки го добре ли е, макар сигурно да ù трепери под лъжичката, че е сред незнайно колко дълбоки води и нито той, нито аз знаем да плуваме. Всъщност аз зная, но само по гръб и това едва ли би свършило голяма работа при водно спасяване. Но пък винаги ми е доставяло такова удоволствие. Обещавам на Ванко след водното колело да ходим на басейн. Толкова е щастлив, че подскача и подвиква – май не е очаквал, че на планина ще намери басейн. И че аз ще си нося бански. Той съобщава леко притеснено, че няма. Майка му го успокоява, че гащичките му са тип бански, само трябва да избере с кои да се къпе.

Избирането е сложен процес. Иван нарежда на леглото три чифта детски слипове и ме пита кои според мен са най-хубави. Аз се колебая между светлосините и сивкавосините на фигурки. Той решава, че вторите са по-сериозни, а другите били твърде детски. Обличаме се, препасваме по една хавлия, и защрапваме. Питам се дали Иван е видял изнизващата се от полезрението ни на идване кака по бански и дали в нейна чест не е толкова затруднен с избора на десена.

Басейн, макар и малък, сме видели в съседния хотел вчера вечерта. Соня много учудено пита защо ни е басейн в съседния хотел, като и в нашия има. Ама тя го е видяла сутринта, защото до него е барът с напитки и е взела оттам кафе. И щастието вече е пълно. На същото ниво на хотела има и барбекю, което може да се ползва от всички, които си носят разни меса за печене – по-късно разбираме, че редовните гости си приготвят там храната.

Басейнът е чист, има шезлонги, две двойки, които обитават апартамента, се излежават или лениво се впускат от единия до другия мраморен бордюр. С Иван узурпираме топката им, по-късно идва още едно хлапе с баба си, която била пазачка на намираща се в близост почивна станция с бунгала на някакво предпрятие. Детето е по-малко, но много по-шумно от Иван.  

Гореизложените факти прогониха скоро двете двойки и ги отпратиха другаде в търсене на усамотение и тишина. В това време аз вече плувам насам-натам и внимавам да не си счупя главата или ръцете, докато греба, защото не гледам назад и не мога да правя завойчета. Но иначе ведро се нося по водите и се чувствам като риба. Може би е защото зодията ми е Рак. Следобедът край басейна е пълен със слънце, с много нацъфтели цветя, с малките сокчета "Флорина" с аромат на грозде (как да си изкълча езика да кажа екстракт вместо аромат), Сони под чадъра и Иван, опитващ се да се опази от набезите на доста буйното хлапе, решило, че ще се гмурка под вода и ще го щипе по краката. Ванко не го наби, дори не се скара с него! Помоли го културно – около 15-20 пъти, да не прави така, и изобщо бе много миролюбив, тъй че се наложи да питам бабата не ù ли се струва, че на детето устните му взеха да посиняват от стоене във водата... и то бе изкарано за известно време да се пече.