И ето ни нас, тримата, свикващи с онова тихо и неуморно потене, което ни чака от тук нататък в най-горещите юлски дни и запознаващи се с всичките му състояния, докато асфалтът се топи под колата и гоним края на шосето. Мой фаворит е дезодорантът „Рексона”, зеленият – приятният му аромат остава въпреки усилията на тялото ви да го удави, отделяйки влагата си от всички възможни пори, а с нея – и токсините. Сони се шегува, че без гимнастики и диети при това потене ще се пречистим напълно. Което си е вярно – още в края на тоя ден се чувствах напълно пречистена. Почти седмица никаква мисъл за работата не ме навести, никакво лошо и мрачно чувство не засенчи емоционалния ми небосклон, изобщо не размишлявах върху битието, просто се реех. Дори от четене нямах нужда, от компютър пък – хич: за 8 дни прочетох 8 страници и това ме смая, когато го осъзнах при завръщането си. Компютър съзрях само във фото-студиата, където се отбивахме да свалим снимките от апарата и да освободим място за нови, макар да съм сигурна, че можех да намеря навсякъде, където преспивахме. Но засега току-що сме потеглили. Поемаме в посока Кърджали, но трябва първо да минем край Сливен и Стара Загора, а оттам – през Димитровград и Хасково.

Знаете го пътя – напомня  черно огледало, трептящо под слънчевия блясък на хоризонта. Напомня „Матрицата”; усмихвам се вътрешно – отиваме да разгледаме местата, където хората, мистичното чувство в тях и природата са родили чудеса в скалните градежи. Соня произнася името Перперикон. Струва ми се, че е лек полъх от неосъзната мечта на детството ми да попадна именно на такова място. Изобщо не мога да си представя как изглежда – думите и снимките по вестниците не дават представа за мащаба, единственият начин да осъзнаеш и възприемеш древния феномен в неговата цялост, е да го видиш.

Днес, в първия ден на пътуването ни, се убедих, че от Бургас до Кърджали шосетата са съвсем различни от познатите ми дупчести пътища в моята Ямболска област. Те са като огладени с ютия, маркирани с бяла и като че ли току-що положена боя, достатъчно широки и почти лишени от завои, а да се пътува по тях е истинско удоволствие. Пускаме си музика – откриваме диск с комбинация на Дзукеро и Дайър Стрейтс, и разпяването започва. Планинското пътешествие се отрази невероятно на таланта на Ванко – той укрепна и се разгърна. Отначало детето тихо и боязливо ми пригласяше, докато пеех с „на-на-на-на”, понеже не зная нито един текст на песен. Елате ни вижте двамата няколко дни по-късно! Направихме викащо-ревящ дует, а моят глас направо се губеше пред Ванковия, при това той вече знаеше наизуст цели куплети, а аз все така си тананиках. На Марк Кнопфлър му заявих, че изобщо не знае колко пропуска с това, че живее толкова далеч от мен, защото можехме да спретнем страшно секси изпълнение, ако ще и само като бекинг-вокал да съм, пак щях на нокти да го изправя. Засега обаче репетираме. С Ванко. И се усмихваме до ушите. Сони също се включва след Перперикон, но с навлизането в Родопите карането на кола става все по-сложно и изисква все по-голяма концентрация. Обяснява ми доста неща, които не зная – нали не съм шофьорка, например че в насрещното платно колите са със запалени фарове, защото така се виждат по-добре. Особено ако са като ей тоя черен, какво правиш бе!, джип, засилен въпреки нас да изпреварва с риск да сме последните красиви неща, които вижда срещу себе си.

Работата с усмихването е много странна. Започнах да се хиля още преди да се кача на влака и цял ден си бях така, но учудването ми бе голямо, когато се събудих на следващата сутрин и усетих, че вече съм ухилена. Това продължи през всичките 8 дни и малко след това. Там, в онова горско и неравно другаде, където си спомних много бързо колко прекрасни са всъщност хората и че повечето са ни приятели още преди да се запознаем с тях, да си щастлив е някак лесно, да ти е ведро и в най-големите горещини и леко на сърцето – също. Сенките от работата изчезнаха на втория ден, а желанието ми да се усмихвам се самозареждаше и ми се струваше неизчерпаемо. (Усмивката ми помръкна с първото пътуване до работа – обраслия с борови и широколистни дървета хълм, край който минава автобусът ми, е бил опожарен докато ме е нямало. Това е големият парк „Боровец” от детството ми, а сега всеки ден минавам край овъглена земя и стволове, край изсъхнали от жегата на пожара клони и листа, зловещо е и се насълзяват очите ми; колкото и да зная, че трябва, още не мога да свикна. Наесен решихме да садим дървета с колегите. Но дотогава има още два месеца.)

Преобличането в кола е доста трудна работа. Успявам на предната седалка да се измуша от дънките си, защото горещината и потенето са ги залепили за мен, после се оказва, че късите панталонки, които търся, са най-отдолу в раницата. Но съм радостна – малкото багаж лесно се вади и прибира обратно. Някакъв камионджия ме зяпа отдясно, докато го изпреварваме. Махам му – сигурно е заслепен от бикините ми с портокалови резенчета на тях. Спираме на една бензиностанция и се наливаме със сокове, спешно се нуждаем от големи бутилки студена минерална вода. Докато Сони се отлепя от дрехите си в тоалетната, аз купувам два пъти „Девин” – на двойна цена. Оттук нататък тая течност ще ни трябва често, така че категорично заявявам своята решимост да я купуваме от магазини, а не от бензиностанции. Локането с всеки ден се увеличаваше и всички сме смаяни колко течности можем да погълнем. И да не изхвърлим в тоалетната, а чрез потене. В последните дни дори купената вода не ни стигаше и се мятахме на всеки срещнат непресъхнал чучур. Дори аз, която съм слушала десетки разкази и предупреждения да не пия от подобни съмнителни местенца, загърбвам спомените на заразени приятели и решавам, че утоляването на жаждата ми е по-приятно от чуденето какво може да стане или не. След второто навеждане вече и спомени не се мяркат. Последния ден без опасения се напих и с кафеникава вода от тоалетните на паркинга край Старосел, защото просто друга нямаше, а бе най-горещият 24-ти юли и ни предстоеше да минем край пожарищата между Казанлък и Стара Загора.

Стара Загора е много романтичен град, но не знам защо винаги се замотваме в него, когато съм с някого с кола. Предлагам на Сони да се обадим на моите приятели Анто и Вилето, които живеят на някой и друг километър от града, в Богомилово. С тях се разделих няколко дни по-рано, когато ходихме да разгледаме надвечер разкопките на тракийския град и римската крепост до Кабиле – идваха на гости на родителите на Анто в Ямбол, този път с Вероника, която е почти на 3 години и използва всяко слизане на баща си (човекът се занимава с автотунинг и ремонтира коли), за да прескочи от задната седалка и да грабне волана. Ген, какво да го правиш. Казала на майка си, че ще ходи в София. Вилето учудено попитала защо пък в София, а Вероника отвърнала, че трябва да държи изпит за шофьорка и да ù дадат книжка за кола. Звъним, Анто ни казва да чакаме, където сме – до някакво очарователно езерце и детски парк със солена входна такса, и след 15 минути идва с колата да ни води до тях. Пристигаме в рая. Вероника още спи, двете котки – Спас и не помня кой, но са черни и умилкващи се, се тутлясват веднага, докато приятелите ни настаняват в градината и ни носят чайове, таратори, сокове, газирано, вода, сладки… Боже, тия хора кога успяха да се приготвят, и хлябът им е толкова уханен, като хляба от селската фурна, докато бях малка и гостувах на баба. Анто веднага печели Иван, чието внимание е привлечено от странно съоръжение в градината. Питаме какво е, а приятелят ми от ученическите години обяснява, че е направил на жена си барбекю от автомобилна джанта на стар москвич. Тази джанта се превръща в лайтмотив на трудното понякога трамбоване през планината: Ванко забравя, че го болят крачетата, като си спомня за нея и ни пита помним ли и ние, та да имаме повод да се усмихнем и да ни е по-леко вървенето.

Специално за Вилето щракам градините през всички места, от които по-късно минаваме. Тя е озеленителка и дворът на къщата им е като разсадник. Отвсякъде сме заобиколени с нацъфтели цветя и дървета, отрупани вече с плод. Аз възклицавам и се кефя – обичам пищността и многоцветието, а при Вилето има и мушкато, и върбинка, и бели маргарити, и ружи, и китайски рози, и палми, и десетки цветя, които съм виждала или никога не съм виждала – всичко свежо и в отлично състояние, възхитително. От тук нататък навсякъде ще ме посреща такова изобилие и уникалният вкус на всички, които се грижат за хотелчетата и заведенията в Родопите или за домашните си дворчета. На места личи вещата ръка на специалисти по озеленяването, но в първия хотел, в който имаме късмета да попаднем, разговарях една сутрин с жената, дето се грижи за всичко – чисти, пере, обслужва бара (ресторант нямаше още, съвсем ново е мястото) и прави ароматно кафе с вещината на туркиня. Честно, такова хубаво кафе не бях пила, не зная на джезве ли го вареше, не видях как и къде го приготвя, но бе вълшебно. Та тази жена ми каза, че си събират семена с другите ù познати, които са наоколо в почивната зона около язовир Кърджали, разменят си ги, ходят и гледат една от друга какви цветя имат, избират си къде и как да ги засадят, в саксии ли или в земята, каква да е формата на лехите, къде да сложат влечащите растения, а разнообразието, което са постигнали, наистина ме изпълва с респект пред въображението им. Бих отишла отново, дори само за това да стана сутринта, да седна на дървените пейки или на лакираното светло барче с изглед към синевата на язовира между боровите клони, наоколо да съм заобградена с тишина и цъфнали цветя, а обонянието ми да смесва дъх на утро, на кафе, на зелени иглички и оронена смолиста кора.

Омагьосани от гостоприемството на Вилето и Анто, не усещаме как са минали два часа. А ни чака още много път и никаква идея къде точно ще спим. Сони пак е разгледала картата и споменава, че трябва до язовир Кърджали да дават бунгала, а той е много близо до града. Разделяме се, получаваме прегръдки и една торба узрели сини сливи, и внимателно изслушваме указанията на Анто как да излезем на пътя за Хасково и че оттам до Кърджали се стига бързо, а от Стара Загора – общо за около час и половина.по хубав път. Аз още не съм спряла да се дивя на качеството на шосетата, но най-хубавите участъци още не съм видяла. Може би е поддържано заради пътния трафик с Турция и Гърция, не зная. Важното е, че постепенно навлизаме в Родопите, тук-там вече виждам горички, а и никога не съм минавала нито през Димитровград, нито през Хасково, където закачихме и малко от центъра – хареса ми зеленината, изглеждаше свежо и живо всичко във втория град, а първият ми прелетя някак твърде набързо и не ми остави конкретно впечатление.

Затова пък Кърджали ни посреща вече към осем вечерта със своята чистота и засуканите си като кадаиф улици. Замотаваме се подобно патета в кълчища, питаме няколко пъти минувачите как да стигнем до пътя за язовира. Вследствие указанията минаваме два-три пъти край Историческия музей. При първата обиколка само смаяно се чудехме какъв е тоя дворец, така огромен и далеч от кичозния вкус на новобогаташите или опитите им да избягат от себе си с избор на студени и измазани в ефектни бои многоетажни изгъзици, дъхащи при все това на нещо средно между соцкооперации и транжорни.

Въпреки усещането, че градът е построен като лабиринт, настроението ни е много добро. Защото всеки, когото попитаме, ни отговаря усмихнат и много емоционално и обстоятелствено обяснява да внимаваме да не отидем в село Главатарци, където е много скъпо и е новият тузарски комплекс край язовира, а да търсим Енина и там да питаме за бунгала и по-евтини хотелчета. Хората тук са радушни и истински загрижени, споменават обаче места като първия мост, циганския квартал, къщата на не-знам-си-кой-си, кръговото, все непознати за нас. В един миг успяваме да стигнем до мостче, впоследствие разбираме, че не е това, а едно друго. Табели за язовира не видяхме никъде за три дни, освен единствената, голяма и жълта, сложена преди невероятните преливания на площадчето в няколко тесни улички, със стрелки, неспособни да уловят разклоненията на пътя и преминаването му в сноп от сокаци, единият дори павиран, другите – доста изровени на вид. След бурните твърдения на двама приятели с бастуни и такета, че трябва да хванем левия път, откриваме, че завиването в посока излизане от града е забранено и се връщаме обратно, потегляме по съседния, павиран, а по-късно установяваме, че всички ползват и първия вариант, без да им пука от знака. И тук му е мястото да кажа, че на втория ден вече затвърдихме подозрението си, че местните хора нерядко бъркат ляво и дясно. Те пък сякаш ни поопознаха за три дни и накрая, само като отворех вратата на колата да питам, и те вече приближаваха и ме изпреварваха с думите: „Закъде сте тръгнали (днес)?” Усещането е много приятно – всички в Кърджалийско, и българи, и турци, са някак пламенни натури и притежават рядко човешко и приятелско излъчване, просто топли и темпераментни хора са, докато ние, равнинните, сме някак по-хладни и дистанцирани или прекалено урбанизирани, не зная. Но за един час мотане из града, надвечер ми ставаше все по-хубаво и със Соня се кефехме (въпреки нейното притеснение, че може да се наложи да кара на фарове), че тук сякаш срещаме все стари приятели и роднини. Другото, което забелязвам е, че говорят български език изключително чисто и правилно, като говорителите по телевизията преди 1989 година. Като студентка в Пловдив се запознах с едни момиче от Якоруда, което имаше същата ясна дикция и липса на говорни дефекти. Тя също бе туркиня, много чист и много сърдечен човек, но замина за София след момчето, в което се влюби и загубихме връзка.

Най-накрая изкарваме късмет преди нас да се шмугне едно такси и – вече в циганския квартал – да ни сочат и да ни викат да го следваме, защото отива към язовира и че „ей този е пътят”. Това и правим. Излизаме от Кърджали и шосето добива по-приличен вид, дори съзирам язовирната стена в далечината, текат и някакви ремонти, вероятно съвсем ще оправят скоро пътя. В центъра на селото питаме в магазинчетата повторно накъде да търсим евтини места за спане. Тук номера с „ляво-дясно” ни отпраща точно там, където не е трябвало – в Главатарци. Накацали нови, китни дву- и триетажни къщи в стар стил, с бялата мазилка и лакираните в цвят тик или махагон дървени дограми и резби по прозорците, саксии с каскадни мушката, отрупани с цвят, грамадни порти с набити гвоздеи, малки паркинги и фраш от скъпи коли. Иначе караме по чакъл – да си построят скъпите хотели и ресторанти са имали пари, но да съберат и да хвърлят един асфалт на пътя са нямали.

Спираме и се оглеждаме – колкото уморени, толкова и смаяни. Питаме двама мъже, които тъкмо слизат от колата си, къде сме се озовали. Вече притъмнява, виждаме долу водата на язовира и чуваме отдясно музики, а отляво – багери и шумове от строежи. Така се запознаваме с Месуто. Той е водопроводчик на няколкото почивни комплекса, иначе е от Кърджали, и с приятеля си са дошли да търсят места за група от 20 души, които ще идват в края на седмицата от София. Бързо разказваме какво търсим и че не знаем как да стигнем до другото място, за което са ни говорили, а Месуто ни казва да не се безпокоим и че ще ни заведат с колата си дотам.

Неговата жена се грижела за хотелче със сравнително ниски цени – 22 лв. на човек, обажда се и я пита има ли свободна стая за трима души – две жени и едно дете. Така наемаме стая за 55 лв. (за пръв път чувам, че децата ползвали намаление) и се сдобиваме с водачи през мрака, който вече се е спуснал в този непознат за нас край. Изчакваме ги и те наистина ни повеждат, хващаме другото разклонение и към десет вечерта благополучно се навираме на много тесен паркинг, запушвайки една кола пред нас, но водачите ни казват да не се притесняваме и че ако хората излизат, ще се обадят и сутринта ще ни известят да се преместим. Месуто и приятелят му ни помагат с малкото багаж, виждам градешки камъни и стилна зидария, стълби, които ту се спускат, ту се изкачват, пътечка с плочи, обикаляща покрай многоъгълна сграда с входове за стаи и подпрени на нея дикани, копрали, лакирано колело от каруца, нещо като кът с дървени маси и пейки, цветя, цветя, цветя под светлината на фенери и градински лампи. Стаята ни е отзад на сградата, в коридорчето има още две врати, а теракотените плочки по пода за два дни бяха винаги излъскани, без петно от вода или пръст по тях, кога успяваше тая жена да изчисти и държи всичко в ред, направо не проумявам! Хотелът се казва „Романтика” и макар нашата стая за трима да бе тясна, имаше климатик и телевизор, а и банята си я биваше, бойлерът загряваше веднага, имаше мини-бар и възможност за ползване на интернет, ако компютърът ви е с модем обаче.

Вече сме гладни, разделяме се с Месуто и приятеля му. Човекът оставя мобилния си телефон да го търсим при нужда (цена нямат тия хора!), а съпругата му ни упътва къде можем да се нахраним. Не се осмеляваме да тръгнем в мрака по пътя към язовира, където има ресторант в корабче, докарано от Бургас, и се храним в съседното хотелче, оставяйки проучването на района за следващия ден. Пилешките шишчета и доматената салата ми се услаждат, храним се до малък кокетен басейн с кристалночиста вода. Горещият душ след това е благодат и чудесен завършек на първия ден от нашето пътешествие.