Писанията ми за пътешествието стигнаха до утринта, в която трябваше да се отправим към Пловдив, за да търсим лещи на Сони, тъй като едната се бе скъсала, от жегата най-вероятно, и приятелката ми трябваше да шофира с това дерящо нещо в окото. Както и сама установих, Пловдив продължава да е нещо като огнева линия за мен, град, пълен с много спомени за рани, така че почти не можах да спя и на сутринта бях първият човек на линия. Колкото и да си повтарях, че и този ден ще е прекрасен като всички други, че няма да срещна когото не искам и че добър знак е изказаната готовност на неочаквано притеклия се на помощ пловдивчанин да ни води с колата си по пътя, по който не бяхме минавали, ми бе напрегнато. Навлякох полото и се инсталирах на утринния студ в градината пред масата. Там леля Теменуга ми донесе прясно издоено мляко и ни направи сандвичи със салам, а аз загризах бавно и протяжно, подобно кравите в обора непосредствено зад гърба ми. Скоро и другите се размърдаха и разшумяха, а аз притрепервах бледа и неспособна да усетя прелестта на чистия планински триградски въздух и аромата на меда в плътния каймак. Изчакахме да си изпият кафето и нашите водачи, натоварихме багажа и потеглихме от Триград.

Измъкването бе някак по-лесно от вмъкването в това селище. Основно – защото пловдивчанинът караше спокойно и уверено пред нас, пък и бе понеделник рано сутрин и нямаше никакво движение по шосето. Пич, ако бях ти запомнила името, щях поименно да ти кажа колко сме ти благодарни за това, което направи за нас. Спомените ми са за поемането по непознатото разклонение към Девин и язовир Кричим, многото завои и камънаци, започнатите и зарязани ремонтни работи по пътя, някакво усещане за упадък в буквален и преносен смисъл, за кариери, изчерпващи дъната на реките и плътта на скалите и за природа, която вехне.

Слънцето скоро напече и се оказахме в разгара на първия от двата най-горещи юлски дни, когато температурите чукнаха 42 градуса и ги задминаха на сянка.  Нямаше я вече извънвременната прохлада на Триград, само пропасти от двете страни на виещия се път, който никак не изглеждаше свестен и за пореден път се учудихме как е възможно толкова използвана дестинация да е оставена в такова лошо състояние. Опитвах се да не мисля за Пловдив, а за най-хубавите моменти в Родопите, които съм имала там вече след студентските години. За един поток, който трябваше да прекрача и за един човек, който зовеше с най-милото обръщение на света "Хайде, ела, ...". Мдаа, маменето е един слънчев февруарски спомен, който често си възстановявам. Спътникът ни спря на голяма отбивка, за да починем и да се запознаем с един от най-живописните отвисоко язовири – Въча. В него се врязва нещо като полуостровче, по което са накацали бунгала и вместо шноли му служат кейчета, под които водата роши вълните си. Снимките станаха изключителни,  представете си неколкократно по-величествено и наситено цветно всичко. Ако кажа, че стоях като омагьосана, ще излъжа, защото отново търсихме тоалетна и се прикътахме зад трафопост (на такова приличаше) край шосето.

Язовир Кричим, между другото, с нищо не ме впечатли и ми създаде по-скоро неприятно впечатление, както и градчетата, през които минахме. Планините оредяваха и последната отсечка до Пловдив минахме във вече адска жега сред прегорели нивя, над които лежеше лениво смогът, познат ми с жълтеникавия си цвят от летата между тепетата. Трафикът бе факт – наредихме се в колона от коли и бусове, носещи стоките си към големия град. Малко преди него се разделихме с водача си и приятелката му, благодарихме им и поехме право напред.

Опитах се да открия разлика от спомените си за Пловдив, но единствените промени бяха разчистените и новозастроени терени откъм хирургиите на Пещерско шосе. Познах пътя, познах квартала, в който прекарах доста нощи и години и всичко ми се стори същото, магазините, оградите, олющените бои, светофарите, прелеза... И гърлото ме стегна, но напътствах Сони откъде да кара, а и вече се оглеждах за място да паркираме. Наближихме центъра и такова, точно по обед, естествено нямаше, така че я насочих през тунела към другата страна на не по-малко познатия ми регион в близост до "Капитан Райчо". Намерихме свободни места на паркингите около блоковете и се измъкнахме вир-вода от колата. Впоследствие установих, че съм си забравила мобилния в багажа и не можах да звънна на сестра си, а и не бях сигурна върнала ли се е в Пловдив след отпуската си. Огромните дървета в голямата си част се оказаха спомен и след подлеза на Тримонциум видях на живо променения облик на жестокия център. Какво да кажа – стана ми смешно. Фонтанът ми хареса, но тия жалки дръвчета изобщо не спасяват положението с обезлесения, гол и печащ се лете на слънцето, а затъващ в киша зиме център на Пловдив. А когато се добрахме до статуята на Филип, вече просто експлоадирах от хилене. Толкова жалко творение на такива претенциозни граждани, отраснали с настройката да са обитатели на несбъднатата и все пак втора столица на нова България. Хиляда пъти по-хубави и удачни са дървените пластики, пръснати из главната улица и пейките по нея, на които никой нормален човек няма да седне през по-голямата част от деня, защото ще се опържи жив, но това е друг въпрос. Те ми харесаха като архитектурно решение и реализация, както и новите магазини с климатици, в които намерихме подслон от жегата. Наистина нетърпими температури. Добре, че първото, което свършихме, беше да заведа Сони до познатите ми оптики. Тая, която имах предвид, си бе на мястото, но ако преди заемаше площ 50-60 метра на дължина, сега се бе свила до 4-5 и бе обградена от редици магазини с приятно аранжирани витрини и недвусмислено внушение за луксозните стоки, които предлагат. В оптиката разбрахме, че приятелката ми е забравила в колата рецептата за лещите си, а там са написани диоптрите. Така че мина отново на преглед след доста назландисвания от страна на персонала и кисели муцунки на някаква красавица в тоалет като за абитуриентски бал. Купихме лещи, Сони си ги сложи и издаде гръмогласни удоволствени възклицания, които раздвижиха стерилния въздух на двете херинги от оптиката и ги накараха бая да се ококорят. Междувременно аз бях проучила близките околности и открих фото-студио, където занесох апарата да източим снимките. Вътре един съкрушителен момък ми обеща 1 лв. по-малко от ценоразписа и изпълни уговорката, демонстрирайки ми програма за обработка на снимки, която не бях виждала, така че – отвсякъде интересно. После се опитахме да хапнем на пицарията над тунела, там климатикът не се усещаше, така че седнахме под навеса и ни донесоха отвратителни салати, които изпълняваха една трета от съдържанието си в менюто и им се губеше още толкова от посочения грамаж. Но за сметка на това вътре се хранеше един от колегите на голямата ми любов, който ме е съзирал за съвсем кратко време преди 7 години и то с коса 2, а не 40 сантиметра на главата, така че реших да не му се обаждам и обяснявам откъде ми е познат, просто отбелязах наум колко е тесен светът понякога, особено пловдивския свят.

Следващите два-три часа са изпълнени с много горещина и мъчително напредване по адските мрамори на главната. Добрахме се някак до бившите Хали и там вече акостирахме. Вътре имаше добри климатици и скоро се оказа, че кръжим по етажите с някаква група туристи от Англия, които със същите безцелни и изтощени от слънцето физиономии влачеха крака, докато децата се возеха в асансьора. Аз си купих яркозелен потник, а Ванко се оказа снабден с нови панталонки. Казвам "оказа се", защото в един момент се изгубихме. Опитите ми да ги открия в Базара не дадоха резултат и тъй като прегладнях, се измъкнах от магазина и си купих дюнер, опъвайки крака в джапанки на кафенето отсреща и поръчвайки си два вишневи сока с много лед. Забравих да ви кажа – видях точно който не исках да видя. И той не ме позна. Голяма услуга ми свърши нахлупената козирка и прибраната в бейзболната шапка дълга както в годините с него коса. На един завой вдигнах за малко очи и се оказах лице в лице с един човек, който при всяко отбиване в Пловдив засичам след дългите молитви това да не се случи и той да ме е забравил напълно. Е, забравил ме е напълно. Щом не ме позна. Изглеждаше добре, все така прилежен, опран и чудесно изгладен по всяко регламентирано ръбче на дрехите си. Мигновението да го видя и да наведа глава, обръщането ми след това, гърбът му и поохранената му външност, моят смях на облекчение, липсата на стягането в гръдния кош и болката с гаденето. Сега вече стоях на кафенето пред малката уличка срещу Халите, отпусната и потна, доволна и мислеща дали пък няма да мине и човекът, който желаех да видя. И чуваща вътрешния си глас, че това няма да стане, защото има минало, което не иска да се откъсне от нас, и такова, което е било толкова невероятно, че няма как да се повтори никога.

Ето ги и моите приятели, излизат най-накрая от магазина, махам им, викам, Иван се затичва радостен и в нови дрехи. Малко по-късно и аз си купувам бермуди за смешно ниска в сравнение с цените в Ямбол сума. Тук всички дрехи в нелуксозните магазини са по-евтини, подозирам, че и с храните е същото. И решаваме да ходим към Бачковския манастир, но да не стигаме дотам, а само до Асеневата крепост. Зная пътя, минавала съм го неколкократно, но и годините от последното ходене станаха 6. Затова решаваме да питаме някой, защото не можем да си позволим в тая адска жега да се объркаме. Някакъв тип ни дава абсолютно грешна посока и съм сигурна, че бърка и че аз зная правилния изход от Пловдив, така че карам Соня да спрем на още едно място и подозренията ми се потвърждават. Тя е вече много уморена и иска да хващаме магистралата за София и да спим у тях. Нямам нищо против – вместо да търсим тепърва къде да отседнем в Асеновград или край манастира. Хващаме отбивката до крепостта, но Сони се опасява, че няма да има къде да обърне горе и въпреки уверенията ми, спира до чешмата, където почти се окъпваме и пълним вода в опразнените шишета. Оттук нататък водата се употребява както за пиене, така и за поливане – от което можете да си направите извода за каква непоносима жега става въпрос. Добираме се пеша до крепостта и долазваме по мраморните стъпала, които възмущават с основание една французойка от групата, кретаща пред нас. Как може да няма парапети и да не е обезопасено това място, чуди се с писклив паникьосан глас жената. Сони отговаря нещо – нали е с френска филология. Самата крепост ни изглежда жалка след Перперикон и Татул, твърде някак подредена и цивилизована, а решетките по нея ни дават възможност да видим единствено как в параклиса на Св. Богородица е закачен рекламен календар на община Несебър и туристите могат да се обадят на изпъкващите зад лъщящите свещници телефони.

Твърдо ще хващаме магистралата, но трябва да минем пак през Пловдив. Така отпрашваме и покрай поредното място, където съм живяла – в близост до булевард "Източен", там един таксиметров шофьор ми обяснява как да излезем на магистралата и малко учудена от собствената си неовехтяла ориентираност: без нито една грешка превеждам Сони с колата край панаира, хотела и отбивката, която ни включва в потока коли за София. Време е за пеене и викане, за безпроблемно гладко шофиране, а и нощта трябва да дойде до час-два, слънцето не напича така жестоко вече, Сони си мечтае за душ и пица, звъни на мъжа си да поръча, Иван пък си мечтае да играе на компютъра, а аз – да видя обещаните планини и пищните им гори преди столицата. Преди това обаче виждаме пожарите. И изтръпваме, пресичайки димните завеси и хващайки десетки радиостанции, съобщаващи за бедствието, обхванало и планините край Стара Загора. Въздухът е мътен и тъжен, тревите – обгорели на много места, огньовете не са напълно загаснали. А ние летим по магистралата. Не съм била в София от много години, така и не успявам да я огледам, когато влизаме на смрачаване. Сони ми показва сградата, където работи, минаваме по маршрута, който извървява всяка сутрин – към два километра, но за нея това е песен. За мен е странно – полски пейзаж, административни сгради, цехове и складове, а после изневиделица – жилищни квартали и техния блок. Без да се къпем тръгваме за пицарията, тъй като най-близката, с доставките, е в ремонт. Там засипваме с разкази Сониния съпруг, докато го заболява главата и по едно време се сещаме, че Иван не се е мяркал от над половин час. Двамата родители паникьосани тръгват да го търсят. Детето си е намерило компания и беснее зад стените на заведението, някои от хлапетата са му съученици, в другата част се вихри рожден ден, зад гърба ни пият халби бира свещеници в раса и женски съпровод, на мен ми е хубаво и също изпивам една бира. Много ме кефи системата с тръбички, разпръскващи вода на пара над клиентите и овлажняващи и охлаждащи въздуха. Вечерта спя в детския креват на Иван, след като съм се къпала дълго и с удоволствие. А утре? Решаваме да ходим към Старосел и оттам – посока Бургас, пътьом с лека отбивка – Ямбол, за да ме оставят.