Имах неприятна среща със седмото изкуство – щях да умра от скука на "Меланхолия" и "Дървото на живота". И двата филма са заснети по някакъв претенциозен начин, сблъскващ реалното с екстраординерното. В "Меланхолия" това е най-видно от противопоставянето от една страна на експресионистично подсилените до изпъкване на всеки пиксел в забавените кадри цветове и от друга – до използване на обикновени, жълтеникавозелени, избледнели, "уморени" цветове в редуването на вели "хапки" от реалността в последното творение на датчанина Ларс фон Трир.

Другият похват, "вадещ очи" в толкова награждавания миналата година филм, е по-успешно приложен и за мен бе единственото хубаво нещо за гледане – използването на кадри, композирани/осветени/построени/оцветени като реплики към творби на датския сюрреалист Рене Магрит.

Превръщането на хода на кадрите в толкова забавено движение, че да трепти на границата със спирането, своеобразното "спънато движение" е третото много характерно за този филм експериментаторство, само по себе си много ефектно, но в рамките на една проточила се, тягостна (не)история на героите може и съвсем да прелее чашата на зрителското търпение.

Като добавим Кирстен Дънст и (не)повторимо мърляшкото ù размотаване през цялото време, което бе основната актьорска задача изглежда и на останалата част от екипа (Шарлот Гейнсбур и Кийфър Съдърланд направиха всичко по силите си да спасят положението) – изгледах тая трагедия само с познавателна цел и в края нищо не бе в състояние да измести удивлението и чуденето ми колко мазохисти могат да се съберат в един зрителски салон. Коне, води, влачещи водорасли, опитите да се вбият във визуалните ни спомени кадри, максимално доближени до статичната магия на изобразителното изкуство, което е градивният елемент на всяка лента, са само част от елементите,  копирани от творбите на Тарковски.

Още по-зле стоят нещата с "Дървото на живота" на Терънс Малик, който не догледах по причината, по която се насилих да издържа "Меланхолия" – че "човек трябва да знае  някакъв факт от филмовата история". Там вече оливането с хиперреализма е пълно, Тарковски пак наднича в кадрите с човешки фигури, "затворени" в рамките на врати, иззад които струи светлината на недостижимия живот, а кадрите ту забавят, ту забързват хода си…

Движението на камерата сякаш крещи: "Снимам дигитално, кинолентите са история, мога да си (ви) губя времето колкото искам, после просто трия, но можете да го направите и вие, дайте Delete на ненужните сцени, подберете сами, съучаствайте във филма/съдбите на героите "…

И отново противопоставянето на онези "измити", жълтозелени цветове и сочната пълноцветност. И отново тази вяла повлеканщина, разпръсната на всички нива…

Кой е внушил на режисьорите, че това камерата да "изтърва" героя от кадър или да "реже" части от него е добро художествено хрумване? За мен винаги е било тъпо като похват, и само бих добавила, че задокеанското кино без много размисли "поглъща" всяка нова идея, защото робува на новостта, а не на идейността, на изненадата, а не на целесъобразността. Може би не са чували или са забравили, че "не всичко, което хвърчи, се яде"?!!!…

Но това е само една от многото причини, която доведе до отблъскване на зрителската аудитория от киното и до трайната тенденции през последните години то да се спасява, подражавайки на компютърните игри.