Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини


Календар Картички

Вторични мисли / "Изгубени в Бомбай" (The Lost Flamingoes of Bombay, 2009) - втората или последната книга на Сидхарта Шангви (Siddharth Сhanghvi)

"Изгубени в Бомбай" (The Lost Flamingoes of Bombay, 2009) - втората или последната книга на Сидхарта Шангви (Siddharth Сhanghvi)
23.12.11 15:49

Автор:Слетлана Колева

Втората книга на Сидхарта Шангви "Изгубени в Бомбай" (The Lost Flamingoes of Bombay)  може да се окаже последна, ако той изпълни заявеното си пред медиите намерение да не пише повече романи. Но може да се окаже и прелюдия към най-доброто му произведение, защото е междинен, търсещ, впускащ се в нови територии, налучкващ и опитващ роман.

 

Само тъжни отломки са останали от магическия реализъм на първата му книга "Песента на здрача", която спечели наградата "Бети Траск" за дебютен роман във Великобритания, "Гринцане Кавур" в Италия и бе номинирана за ИМПАК в Ирландия. Сякаш нежното чувство и трепетът, с които бе написана тази прекрасна творба, са накъсани и разхвърляни из втория роман "Изгубените фламинго на Бомбай", преведен като "Изгубени в Бомбай" от Ирина Манушева в изданието на ИК "Прозорец". Като нащърбени късчета от стари снимки до тях можем само да се докоснем с носталгия. Защото от новата книга на Шангви ни гледа автор, едновременно убеден и объркан, политически ангажиран и разочарован, гневен и укротен, крещящ като за последно и изтощен до нужда да замлъкне, решил да опише тъмната възмутителна страна на Индия, редом с живописната странност, за която жадуват туристите, запленени от лъскавите филмчета и картички… и прецакал с това една вече родена и цялостна книга.

 

Кой знае, може би всеки би достигнал до това състояние, ако бе преживял това, което Шангви преживява след успехите като начинаещ романист. Зад него са защитата на магистърска степен по международна журналистика (University of Westminster, London) и специализацията по фотография във Великобритания. Зад него е и пребиваването в Америка, където The Last Song of Dusk ("Песента на здрача", 2004) печели награда San Francisco Chronicle Best Book of 2004 и San Francisco Chronicle bestseller. Зад него е и недовършеното обучение по масови комуникации в San Jose State University. От този свят Шангви се завръща в Индия, в родния Бомбай, за да се грижи за болния си от рак баща. Там работи в пресата и успява отблизо да проследи степента на ценностен разпад в обществения и политическия живот. Всичко, което го е впечатлило, намира място по страниците на "Изгубени в Бомбай".

 

Повествованието се заплита около публичното убийство на филмова звезда от сина на министър от Индийската народна партия и процеса, завършил с оправдаването на извършителя след "изгубване" на доказателствата, тероризиране и заплашване на свидетелите и подкупване на съдийския състав – всичко копирано от действителността. Прототип на Зайра е застреляната манекенка Джесика Лол, а на Малик – Ману Шарма. Ману Шарма (за разлика от Малик в романа) е осъден за убийството на Джесика Лол, но чак на втория процес, след една оправдателна присъда от корумпираните индийски магистрати и бурна ответна реакция от страна на медиите и почитателите на звездата, станала жертва само защото не е отговорила на сексуалните домогвания на самозабравилия се министерски син.

 

Авторът разказва как съдбите на 6 основни и още 10 второстепенни персонажи се променят след престъплението – прострелването на актрисата Зайра в модно бомбайско заведение, пред очите на стотици свидетели. От тях на процеса в защита на приятелката си от детинство остава и се държи най-мъжествено този, от когото най-малко се е очаквало, който е изглеждал най-вятърничав, несериозен, немъжествен – хомосексуалистът Самар Арора. Той и фотографът Каран са главните герои, на които авторът отрежда наистина героични роли в романа си "Изгубените фламинго на Бомбай". Съдебното дело и тормозът над свидетелите стават причина да се разруши доверието във връзката между Самар и Лео, както и да се скарат Каран и Рея. Последствията от тази жестока, неовъзмездена смърт ги преследват дълго и в края на романа съдбата отново среща тримата – Самар, Каран и Рея, по-самотни отвсякога, в последен опит да се спасят взаимно от самотата и да си простят нанесената в миналото обида.

 

През тези години Рея се е опитала да запази брака си и да помогне на съпруга си, удавен в болката по мъртвия им син, но мъката ги е разделила необратимо и Ади я е напуснал, а усилията й са се оказали безрезултатни. Самар е заминал за Америка, за да е до приятеля си Лео, който се е разболял от СПИН. Парадоксът е, че с обичта и нежните си, предани грижи бившият пианист е помогнал на посредствения писател да оздравее, но сам е бил небрежен във взимането на лекарства и е бил изоставен от дългогодишния си партньор, за да се завърне в Бомбай сам, останал кожа и кости, умиращ и все още измъчван от липсата на най-добрата си приятелка Зайра. Каран опитва да започне живота си наново, дори има връзка в Англия, но накрая решава, че мястото му е в Индия и трябва да изпълни някогашната си мечта за изложба с фотографии, в които да покаже душата на мегаполиса Бомбай. Именно той се оказва последното щастие и утеха на Самар, най-верният и единствен приятел, който не иска нищо, освен да му помага в последните мъки и да го изпрати в смъртта.

 

Любовта, приятелството, предателството, изневярата, силата на желанието и съдбовното отнемане на хората, към които всеки от героите се е привързал – това са пространствата, които се опитва да опише Сидхарта Шанви в The Lost Flamingoes of Bombay.

 

Той извървява обратния път на много разказвачи романисти, следвали една и съща насока от втората половина на 19. век насетне. Става въпрос за различните аспекти и трудността да се опише как артистичните и творчески импулси са способни не само да съграждат, но и да разрушават. Разбира се, тази тема е само каймакът на вечната библейска тема за гордостта, суетата и избора между добро и зло по пътя на познанието. Шангви иска да изследва след връхната точка има ли път към надграждане; ако творецът се себевъзпре миг преди славата да го удави в чуждата представа за себе си, може ли да съхрани добротата в душата си и да постигне хармонията и красотата, към които се е стремил в творчеството си.

 

Героите на "Изгубени в Бомбай" са се докоснали до признанието и славата. Но Шангви се интересува възможно ли е и как може да се развият най-благородните им човешки качества след това. Обичането и неосъждането съвсем не са единствените и еднозначни начини, но все пак именно те правят героите му уникални. В двата любовни триъгълника: Каран – Рея – Ади и Самар – Зайра – Лео всеки е творец по своему. Но на Каран и Самар се отдава да изстрадат като мъченици своите пристрастености – те са отритнати и захвърлени, защото в един момент се оказват ненужни на своите партньори Рея и Лео (творящи някак егоистично и за себе си) – а след това да запазят добротата си и да постигнат душевно щастие и покой в едно приятелство, в което пейката на крайбрежната алея е тихият приют на тяхната нирвана. Рея и Лео са измъчвани непрекъснато от въпроса какво щеше да бъде, ако бяха станали известни. И двамата притежават известна доза оригиналност, но и самовлюбеност. Те не могат да се отдадат напълно на никого и са готови да наранят всекиго, ако от това зависи запазването на неприкосновения им личен периметър. Рея и Лео са безотговорни всеки по своему към хората, които ги обичат, и животът на Каран и Самар са изложени на фатален риск и от двамата, но това не ги трогва, нито събужда чувство на вина у тях. В края на краищата те са наказани именно с това, което винаги са искали – самотата. Съдбата наднича, жестоко ухилена, от липсата на загубения талисман с пиринчената маймунка на Рея. По необясним начин натрапчивият образ на забравената в Чор Базар фигурка оживява зловещо, за да се промъкне като побесняла маймуна в родилния дом и да стане причина за смъртта на дългоочакваното бебе на Рея.

 

За Самар и Каран не съществува съмнение, че ще станат известни. И двамата очевидно носят някаква искра на гениалност и това е безспорно различимо от познатите им. Съдбата наистина ги отвежда до мечтаната върхова точка в кариерите им на пианист и фотограф. Но пред тях, както пред автора Сидхарта Шанви, в един момент възниква непреодолим импулс да се откажат от творчеството. Самар Арора е едва на 25, когато става от пианото по средата на концерт и напуска сцената с единственото обяснение, че излязъл да подиша свеж въздух и "музиката свършила". Каран не може да снима красотите, скътани в потайните кътчета на Бомбай, когато животът го блъсва в лицето с цялата грозна сила на своята изнасиленост и политизирана омърсеност. Невероятно е, че Самар и Камар са на около 28-29 години, връстници, а в края на романа са сякаш старци, единият на прага на смъртта, другият – върнал си отново способността да снима. По някакъв начин имената им изглеждат като на герои от близначен мит с по една единствена първа различна буква. И двамата са разрушавали табута – единият е бил любовник на мъж, другият – на омъжена жена. Когато в извратеното си желание да уплаши Самар, за да не свидетелства, министърът измисля да убият любимото му куче – дакела Мистър Уорд Дейвис, и наетият шофьор го влачи и блъска в уличните лампи, докато окото на горкото животно увисне на нерва си от телцето, Самар и Каран са заедно. Те държат издъхващото телце, а пианистът с дългите си пръсти опитва да постави обратно окото на мястото му и то пада, и пада, и пада – тогава двамата се оказват свързани по необясним начин от огромната жалост, завинаги. Приятелството им е най-красивото нещо, което успява Шангви да пресъздаде на страниците на романа си. И двамата са се оказали способни на голямо творчество, голяма обич, голяма себеотдаденост и голяма саможертва.

 

Когато завърших книгата, си казах, че щеше да е чудесна, ако се махне средната част. Цялата криминална линия парадоксално за мен бе не най-увлекателното, а най-скучното и безинтересно нещо в The Lost Flamingoes of Bombay. Полето на чувствата бе като рамка, в която е затворена интригата около смъртта на Зайра. Там остават и недоизказаните тайни, и тъжните истини, че понякога телата желаят едно, а душите – съвсем друго. Описанията на полутоновете, сенките и отблясъците е истински силната страна на Шангви като повествовател. И онова особено преклонение пред необяснимостта на женската природа и красота, пораждащи дълбоко недоумение – Рея може да обича двама мъже, Зайра – да остане предана на Самар, от когото няма как да има деца, защото природата му е отредила физически да го привличат мъже. Смъртта е нейното избавление от мъчителната, непостижима любов. А той остава да се измъчва от спомена за нея, защото е обичал душата й, но не е бил в състояние да ù дари щастие чрез тялото си. Това възхищение от женската дълбочина и непознаваемост намира отражение и в посвещението на книгата: "В памет на Падмини, моята майка, обичана лъвица." То личи и в най-добрите фрази, написани в този роман за героините му.

 

За Рея Шангви пише: "Тежко гримираните ù очи обикаляха лицето му… Притежаваше обезпокоително спокойствие като среднощно езеро… Гласът ù се обви около него; лесно можеше да си представи, че в дъното на коридора на този глас има малка стаичка, в която блус певица се крие от света."

 

Когато изневярата на Рея е факт и тя е принудена да крие, че Каран непрекъснато звъни и иска да се видят, една сутрин разговаря със съпруга си как смята да прекара деня. Вече е обещала на фотографа среща следобед.

"- Да, макар че към три може да изляза.

Той стана, отвори куфарчето си и започна да рови в него.

- За какво?

- О – за миг тя изглеждаше така, сякаш не е уцелила стъпалото на стълба…"

 

Майсторството на Шангви в сравненията наистина може да достави удоволствие: "На сутринта слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца на спалнята ù, огряха немирното  ù, сочно тяло, обвито около неговото като нежен бял шал, а уханията им се смесваха като треви на вещерска отвара." Спомняйки си мъртвата Зайра, която е обичала от първата им среща като деца своя приятел хомосексуалист Самар, пише: "Когато си представи съвършеното й, критично чело и острата, похабена красота на очите ù, той си представи, че борбата вече я е напуснала и тя вече никога няма да се чувства така разпъвана." Докато е жива, тя си спомня всички мъже, които е опитала през живота си, и изброяването натрупва всякакви екземпляри, сред които и "мъже, толкова слаби, че можеше да ги ползваш за книгоразделител".

 

Най-смешното за мен сравнение обаче бе това, което Шангви съчинява за една новоизбрана депутатка: "Тази жена има сухия глас на библиотекарка, който може да бъде поправен само с вибратор."

 

Много неща в романа са изключително лични. Темата за хомосексуалистите и хомофобията е жизнеопределяща за автора. Бомбай, в който се е родил и е скитал. Повечето от героите в книгата, ползващи за прототипи реални хора от обкръжението на Шангви. Образът на фотографа, който опитва да запечати мегаполиса в снимките си – самият писател, който увековечава в черно-бели фотографии къщи, балкони, крехкото тяло на умиращия си баща и предания дакел, легнал до изхвръкналото кокалче на глезена му, за да ги изложи в експозицията, за която дълго е мечтал… Един отиващ си свят, който се опитва да опази от забрава… За да въздъхне с думите на Каран: "В работата ми няма смисъл, Рея; каквото и да направя, то ще бъде без значение."

 

През 2008 г. "Изгубени в Бомбай" е номиниран за Азиатската литературна награда. Не я печели. Твърде неравномерно е повествованието. Твърде нереализирана основната метафора, запечатана в заглавието. Тези рояци фламинго, потопени в блатата и лутащи се хаотично в небето на Бомбай, така и не се вписват в книгата. Без тях тя нямаше да загуби нищо, както и ако бе само маркирана историята с убийството на Зайра, скътана в рамката на десетките чудесни страници в началото и края на романа. Можем да се усмихнем горчиво на разгорещените дискусии на героите за смяната на името на Бомбай – толкова скоро след тяхното написване градът се изписва навсякъде по картите като Мумбай. Но, както правилно отбелязва Сидхарта Шангви, това няма да промени или изличи историята. "Новото име на Бомбай няма да го направи нито по-сигурен, нито по-чист." Той си остава градът, в който на всеки час изнасилват по една жена и повече от половината население живее в коптори.

 

Лично аз не вярвам на отказа на Шангви да пише. Да, може в момента все още да се чувства както Самар и за него думите сякаш да са свършили, важното е, че показва колко много неща има, иска и може по уникален начин да каже. А дали нещо след това се променя… Нима има уред, с който да се проверяват градусите в човешките души?

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1103