Гледах страшно тягостен филм. С Леонардо Ди Каприо и Кейт Уинслет. Казваше се "Пътят на промените". В него – твърде камерно и създавайки усещането за теснота в почти всеки кадър – ставаше дума за семейство, американско, уж средностатистическо – жена с две деца и неуспешна кариера на актриса зад гърба си и мъж с достатъчна за издръжката на семейство псевдоработа на кибик, който трябва да дава чат-пат идеи за успешен бизнес в голяма фирма.



Всичко започна с една вечеринка, на която те се запознаха. В компания на претендиращи да са интелектуалци млади хора той я покани на танц. Оказа се, че е докер, но това било само временно, защото бил много повече от професията си и можел да стане какъвто си пожелае. Тя мечтае за кариера, а в следващия момент ги виждаме женени, след нейното поредното блудкаво участие в слаба пиеса, каращи се в колата на път за в къщи, тя – плачеща от провала на премиерата, той – приканващ я да разговарят за нейните неуспехи и стигащ дотам да каже, че жена му всъщност няма талант и не става за актриса, че трябва да открие коя е, но не е виновен той, че тя не знае. Тя му връща с думите, че не е никакъв мъж. А на другата сутрин се преструват с усмивка, че не са си казали тия думи, тя прави невероятна закуска, той невероятно много благодари,



сексът и той е невероятен, мъжът е изпратен на работа да издържа семейство и да сваля секретарки, вкарвайки ги в леглото със същите лафове колко е велик и може да манипулира хората около себе си и съдбата както си поиска. И така – до следващия скандал и следващата замазана пукнатина.



За хората около тях те са идеалното семейство, те демонстрират не само чудесни отношения, но и пълно единомислие по всички въпроси, като идеален екип, който може да си позволи и да постигне всичко, колкото и революционно и шантаво да изглежда то. Всеки от тях е свободолюбив и уважава свободите на другия. Докато не канят на гости един луд



и той им казва, че са хора, които се опитват да избягат от безнадеждната пустота навсякъде около себе си.

Пустотата мнозина забелязват, но безнадеждността се иска истинска смелост да я видиш. И да избягаш от нея.

И когато мъжът признава, че е спал с друга жена, и когато неговата жена вече също е спала с друг мъж, само и само да избяга именно от това убийствено чувство на безнадеждност, след поредния изблик на омраза един към друг, когато става ясно, че той просто си кюта на сладката работа, а тя крепи по всякакъв начин мъжкото му его, затворена в къщата и без личен живот извън нея, внезапно решават – и двамата – да опитат наистина да избягат. Съпругата предлага на съпруга да отидат да живеят в Париж със спестените пари, тя да работи, той да търси себе си и да реализира творческия си потенциал, който все се оплаква, че погубва на скучната работа. Съседите завиждат, те са отново влюбени и в подем, на него му предлагат повишение, всичко потръгва идеално. И тя разбира, че е бременна – следователно няма да може да издържа мъжа си, работейки в Париж, докато той има свободата просто да прави каквото поиска, за да не е този, който храни семейството. Той веднага приема това, дори с облекчение. Отказва се. Тя иска да абортира, а той – да я прати в лудница.

Лудият веднага разбира какво е станало и директно й заявява, че я съжалява за живота, който занапред ще живее с този мъж. Пред него. Той иска да го пребие. Но не го прави. Тя наистина абортира. И умира. Той е повишен и продължава да се грижи за децата си.

Това е филмът. Изглежда сив, скучен, лентата някак състарена насила, дрехите – някак повехнали, макар и в тон с годините, през които се развива действието. Самото действие е онова, което става в отношенията им.

Докато гледах, се чувствах странно отчуждена, нищо не ме хвана за гърлото, и въпреки това всичко ми изглеждаше толкова ясно и познато.

И мъжът, за който жена му е некадърна объркана интелектуалка, която обаче може да поддържа перфектно домакинство и да гледа децата, да е добре поддържана, красива, предизвикателна и интересна, за да му завиждат другите мъже, да му повтаря колко е уникален и да прави секс с неувяхваща страст, но в същото време той да си има свободата да ловува извън дома и да допълва нуждата от непрекъснато величаене със завоевания сред неопитните девойки, току-що навлизащи в живота.

И жената, мечтаеща цял живот за най-способния, най-интересния, най-успелия мъж, който да е нежен, грижовен, внимателен към нейните идеи и интереси, обичаща ухажването и съблазняването, търсеща връзката с абсолютното доверие и споделяне, убеждаваща се отново и отново след всяко разочарование, че може да преглътне и това, че те са идеалните партньори, че могат да постигнат всичко заедно, че той наистина е пълен с идеи и способности, които околните му пречат да реализира, но с нейната подкрепа най-накрая ще им покаже кой е.

Докато рухва все повече и повече и вижда все по-ясно колко безнадеждно е всичко, в което е вярвала, защото той просто е дълбоко неискрен. Че не е нито уникален, нито способен на творчески чудеса, че никога няма да има смелостта да направи нещо революционно, нито да промени модела на живот, с който е свикнал и в който все повече се вписват, а тя се задушава – едно лицемерно съ-съществуване, чиято върховна цел е той да се чувства максимално комфортно, а тя – да премълчава и отстранява всички поводи за дискомфорт на мъжа си.

Филмът е на режисьора Сам Мендес, съпруг на Кейт Уинслет, нашумял след грабването на 5 "Оскара" с "Американски прелести" и явно несмятащ да остави намира темата за американското семейство и семейството въобще.

Защо според мен „Пътят на промените” не взе нито един от трите „Оскара”, за които бе номиниран? Защото не ги заслужава естествено. А причините според мен са следните:

1. Нито един от актьорите не бе достатъчно убедителен в ролята си, липсваше им достатъчна мотивация, с изключение на съседската съпруга, която бе изпълнена убийствено от Катрин Хан, позната ни повече като психоложката на моргата от „Срещи с Джордан”. Това обаче не се дължи на качествата на изпълнителите, доказани професионалисти в кариерата си, а – поне според мен – на самия подбор на актьорския състав от режисьора Сам Мендес.

- Кой ще повярва като гледа в близък план лицето на Ди Каприо, че е баща на две деца? А той играе именно такъв. Не че не може да бъде, ама мен ме напушваше смях като споменат другите изпълнители нещо за децата му и после екранът се запълни от напълно детската му не по негова вина физиономия, лишена от каквито и да било оттенъци на бащински чувства.

- Актьорът, който бе номиниран за „Оскар” за ролята на лудия, от чудене как да играе хем като ненормален с изпържен от електрошокове мозък, хем като герой, който пророчески улучва как всъщност се чувстват „нормалните” и ръси дълбокомислени философски фрази, накрая представя нещо „ни риба, ни рак”. Имах чувството, че преди да влезе в поредната сцена е бил нашибан с върбова пръчка и избутан да си каже хубавите реплики в обхвата на обектива.

- От своя страна Кейт Уинслет нямаше достатъчно реплики, за да изглежда като него, а и тези, които имаше, не бяха кой знае какви. Нямаше трепване на веждата ù, което да не поражда ясната представа защо го прави и да не дава информация за емоционалното състояние, което да изразява. От такъв перфекционизъм обаче лъха стерилност, защото си личи колко упорито и съвестно е работила върху образа. Но се убива непосредствеността. Между другото, докато я гледах, си мислех, че този филм трябва да се изучава заради нейното изпълнение от студентите актьори. И другото – как може жена с толкова интелигентно разработена роля и излъчване да бъде героинята домакиня, отказала се от всичко в името на благоденствието на съпруга си и изграждането на идеалния дом за идеалното семейство? В нея липсва каквато и да е наивност, поне така я възприемам аз, а ролята предполагаше да я притежава в доста голяма степен.

2. Режисьорът се е провалил. Не само в подбора на актьорския състав. В концепцията за визията на филма има нещо сбъркано. Лентата изглежда твърде бледа и безцветна, ясно е какво му се е искало да каже с това, обаче изглежда дразнещо и твърде крайно като решение, прекалено тенденциозно и просто като търсене на ефект.

3. Номинацията за сценография и костюми е пълно недоразумение. На Кейт Уинслет всички дрехи стояха страхотно, дори поли, които на всеки друг задник щяха да са изсухлени и безформени. А на Леонардо Ди Каприо почти всички костюми му стояха зле и като че ли бяха с един номер по-големи. Особено при ризите, използвани в тоя филм, в яките и раменните шевове положението беше отчайващо и можеше да се конкурира единствено с облеклото на руските политици и днес – на тях така не се намери един кадърен шивач да им ушие сносен костюм, само че там тенденцията е да им ги правят твърде тесни горе и още по-тесни или с линия, напомняща обърната кофа, надолу.

Мога да продължа да изброявам нещата, които ме подразниха, докато гледах, но какъв е смисълът – всичко това ми попречи да повярвам на филма и да „вляза” в него. Вярно, това бе история за семейния живот, в който хората се чувстват все по бездушно. Но от това не следва, че самият филм трябва да е без собствен дух и да изглежда така задушено концептуален.

Ще ми се повече никога да не видя актьори, които настървено дърпат от цигарите си и огънчетата просветват, а изгарящата хартия прошумолява, само и само да проличи колко отчаяно героите им страдат. Грозно изтъркано клише. Абсолютно лишено от драматизъм поради прекалената си употреба. Смешно. И жалко.

Имам обаче нещо за героите, прочели целия този дълъг текст – нещо свежо и ободряващо.

Непосредствено след „Пътят на промените” се случи да гледам друг, много по-интересен и духовит, отнасящ се отново към темата за живота по двойки. „Добра жена” със звездното присъствие на Хелън Хънт и Скарлет Йохансон изобилства с остроумия в стил Оскар Уайлд за семейството, от рода на:

„- Нужна е солидна взаимна основа, за да се сключи брак – разсъждава едни възрастен джентълмен през дима на пурата си.

- Взаимно неразбирателство? – пита контето срещу него.

…

- Мъжът може да е щастлив с всяка жена, стига а не я обича.

- За човек, който не се е женил, имате доста верни наблюдения.

- Разсъждавал съм много върху брака, затова все още съм ерген.”

Една жена (Хелън Хънт в ролята на мис Ърлин), вече губеща красотата и очарованието, но не и способностите си да съблазнява, получава предложение за брак най-неочаквано, след като цял живот е била издържана от богатите си любовници. Мъжът е наистина възрастен, но не чак толкова, очарователен, богат, с благородническа титла и то – съответстваща на обноските му. Тя опитва да му обясни защо ù е толкова трудно да приеме предложението.

„- Аз бях женена, това не е за мен. – казва мис Ърлин.

-  Хората се променят, сега може да се почувстваш различно – отвръща лорд Огъстъс.

- Когато мисля за това си представям стая, в която не можеш да отвориш прозореца. Където няма прозорец. Всеки ден се събуждаш и виждаш, че стаята е по-малка. В началото не го забелязваш. Става бавно. Инч по инч. Докато един ден не си отвориш очите и стаята е толкова малка, че не можеш да мръднеш. Не можеш да си поемеш въздух. Трябва да се измъкнеш. Не можеш да мислиш за нищо друго. За никой друг.”