Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини


Календар Картички

Последният еднорог / И още...

И още...
26.11.07 16:21

Автор:Питър Бийгъл

 

=====
Кой­то има из­бор, не из­би­ра.
Из­би­ра он­зи, кой­то ня­ма.
Вси­ч­ко, що оби­ча­ме, уми­ра –
от­ми­на­ло­то не ос­та­ва.
=====
Та­ка про­дъл­жи­ха пъ­те­ше­с­т­ви­е­то си за­е­д­но, по ди­ри­те на бя­га­щия мрак сред вя­тър с вкус на гво­з­деи. Ко­жа­та на зе­мя­та се на­це­п­ва­ше, а плът­та й се спа­ру­ж­ва­ше, за да раз­к­рие су­хи де­ре­та и кли­су­ри, или се гъ­не­ше в шу­га­ви хъл­мо­ве. Не­бе­то бе тол­ко­ва ви­со­ко и бле­до, че през де­ня из­че­з­ва­ше, и ед­но­ро­га­та по­ня­ко­га си ми­с­ле­ше, че три­ма­та си­гур­но из­г­ле­ж­дат сле­пи и без­по­мо­щ­ни ка­то плу­же­ци на слън­це, след ка­то ня­кой е обър­нал дъ­не­ра или вла­ж­ния им ка­мък. Но тя бе ед­но­рог, все пак, и има­ше спо­со­б­но­ст­та на ед­но­ро­зи­те да ста­ват все по-кра­си­ви в зли вре­ме­на и зе­ми. Да­же дъ­хът на жа­бо­ци­те, мър­мо­ре­щи из ро­во­ве и ру­х­на­ли дър­ве­та, се­к­ва­ше, щом я зър­не­ха.
=====
Жа­бо­ци­те би­ха би­ли по-го­с­то­п­ри­ем­ни от уни­лия на­род в стра­на­та на Ха­гард. Се­ла­та ле­жа­ха ог­ло­з­га­ни ка­то ко­с­ти ме­ж­ду ос­т­ри хъл­мо­ве, къ­де­то не ра­с­те­ше ни­що, а сър­ца­та на са­ми­те хо­ра без съм­не­ние бя­ха ка­то вки­с­на­ла би­ра. Де­ца­та им по­с­ре­ща­ха с ка­мъ­ни стран­ни­ци­те в гра­да, а ку­че­та­та им ги про­гон­ва­ха от не­го. Ня­кол­ко от ку­че­та­та та­ка и не се за­вър­на­ха, тъй ка­то Шмен­д­рик бе раз­вил то­чен мер­ник и апе­тит към по­ми­я­ри­те.
Град Ха­г­с­гейт има­ше фор­ма­та на сле­да от ла­па: дъл­ги пръ­с­ти, раз­пе­ре­ни от ши­ро­ка ос­но­ва и за­вър­ш­ва­щи с кал­ни­те но­к­ти на кър­ти­ца.
=====
Бе­ше на сре­д­на въз­раст, ка­то ос­та­на­ли­те, об­ле­чен в скъ­пи, без­ли­ч­ни дре­хи.
=====
Ма­х­не­те те­зи ме­чо­ве или ще се ока­же, че дър­жи­те скор­пи­о­ни от­към гре­ш­ния им край.
=====
Той млъ­к­на и при­т­во­ри кле­па­чи, тол­ко­ва тън­ки, че Мо­ли бе си­гур­на, че той ви­ж­да през тях, ка­то пти­ца.
=====
В очи­те му из­ве­д­нъж бле­с­на­ха бър­зи съл­зи. Вси­ч­ки бя­ха об­ле­че­ни до­б­ре и то­п­ло, но ли­ца­та, ко­и­то на­д­ни­ча­ха от ху­ба­ви­те дре­хи, бя­ха на бе­д­ни хо­ра, сту­де­ни ка­то при­з­ра­ци и твър­де гла­д­ни, за да се хра­нят.
=====
Шмен­д­рик по­д­п­ря бра­ди­ч­ка на ко­кал­че­та­та на пръ­с­ти­те си и се обър­на към Дрин с ук­ри­ве­на ус­ми­в­ка.
– На­дя­вам се да е той – на­ме­си се Мо­ли. – На­дя­вам се принц Лир да е бе­бе­то, ко­е­то си ос­та­вил да ум­ре, и се на­дя­вам да уда­ви гра­да ви, и се на­дя­вам ри­би­те да ви ог­ло­з­гат до го­ло ка­то ко­ча­ни...
Шмен­д­рик я сри­та в гле­зе­на с вси­ч­ки си­ли, за­що­то слу­ша­те­ли­те бя­ха за­по­ч­на­ли да съ­с­кат ка­то въ­г­ле­ни, а ня­кои да­же се из­п­ра­вя­ха на кра­ка.
– За ед­но­то яде­не? – Шмен­д­рик се из­п­ра­ви, съ­ба­ряй­ки сто­ла си. По­д­п­ря се на ма­са­та с две ръ­це, ди­шай­ки те­ж­ко. – Тол­ко­ва ли вър­ви те­зи дни? Ве­че­ря и ви­но за от­ро­вен принц? Тря­б­ва да пре­д­ло­жиш не­що по-до­б­ро, при­я­те­лю Дрин. И ко­ми­но­чи­с­тач не бих очи­с­тил при та­ко­ва за­п­ла­ща­не.
=====
– Ни­ко­га не се па­за­ря с про­фе­си­о­на­лист – ка­за. Два­де­сет и пет жъл­ти­ци.
Сле­д­ва­щия по­ло­вин час пре­ка­ра­ха в па­зар­лък...
=====
– ...И най–про­фе­си­о­нал­но­то за­к­ли­на­ние, из­ръм­жа­но, из­г­ра­че­но или из­т­ре­щя­но ня­ко­га, е без­сил­но пред чи­с­то­то сър­це. Ле­ка нощ.
=====
На­вън но­щ­та ле­же­ше уви­та на къл­бо, сту­де­на ка­то смок и об­лю­с­пе­на от зве­з­ди. Ня­ма­ше лу­на. Шмен­д­рик из­ле­зе сме­ло, ка­то хи­хи­ка­ше и по­д­рън­к­ва­ше със зла­т­ни­те мо­не­ти. Без да по­г­ле­ж­да Мо­ли, ка­за:
– За­гу­бе­ня­ци. Тъй без­г­ри­ж­но да ре­шат, че вси­ч­ки ма­гьо­с­ни­ци сва­то­в­с­т­ват на смърт­та. Виж, ако бя­ха по­и­с­ка­ли да пре­ма­х­на про­к­ля­ти­е­то – е, мо­жех да го сто­ря и за ед­на­та го­ща­в­ка. За ед­ни­ч­ка ча­ша ви­но да­же.
Шмен­д­рик се про­зя, из­хъл­ца и по­т­ръ­п­на ед­но­в­ре­мен­но. Ка­к­то вър­ве­ше и ту се уна­ся­ше, ту се се­п­ва­ше, на Мо­ли u се стру­ва­ше, че Ха­г­с­гейт се про­тя­га ка­то ла­па, за да за­дър­жи три­ма им, за­т­ва­ря се око­ло тях и ги по­бу­т­ва не­ж­но на­пред-на­зад, та­ка че от­но­во и от­но­во да стъ­п­ват в пре­ди­ш­ни­те си стъ­п­ки. След сто­ле­тие до­с­ти­г­на­ха по­с­ле­д­на­та къ­ща и края на гра­да; още по­ло­вин век се лу­та­ха през вла­ж­ни­те по­ле­та, ло­зя­та и си­ви­те ово­ш­ки. Мо­ли съ­ну­ва­ше как ов­це им се при­с­ми­ват от вър­хо­ве­те на дър­ве­та­та и как ко­вар­ни кра­ви ги на­с­тъ­п­ват и ги из­бу­т­ват от че­з­не­ща­та пъ­те­ка. Кин­жа­ли, про­б­ля­с­ва­щи ка­то ди­ри от ри­би в тъм­но мо­ре. Пар­ца­ли­ви­ят че­рен плащ из­п­лю­щя по бу­за­та на Мо­ли, ко­га­то Шмен­д­рик се из­тър­ка­ля на ко­ле­не, опи­т­вай­ки се от­ча­я­но да хва­не ке­си­я­та. Тя тра­ка­ше ка­то гър­мя­ща змия в ръ­ка­та му. Хвър­ли я на­да­ле­че в хра­с­ти­те, но три­ма­та мъ­же ти­ча­ха към тях, а кин­жа­ли­те им але­не­е­ха, ся­каш ве­че про­ни­за­ли плът. От­въд за­мъ­ка на крал Ха­гард из­г­ря­ва­ше из­га­ря­що­то си­я­ние, из­б­лъ­с­к­вай­ки но­щ­та ка­то ог­ром­но ра­мо. Ма­гьо­с­ни­кът се из­п­ра­ви, за­п­ла­ш­вай­ки на­па­да­те­ли­те с де­мо­ни, ме­та­мор­фо­зи, вце­пе­ня­ва­щи бо­ле­с­ти и тай­ни хва­т­ки от джу­до­то. Мо­ли взе ка­мък. Бе кър­ва­во­чер­вен, не ка­то бли­ка­ща­та кръв на сър­це­то, а ка­то кръ­в­та, ко­я­то му­д­но по­м­ръ­д­ва под ста­ра, не­за­ра­с­на­ла ра­на.
=====
Ужа­ся­ва­ща све­т­ли­на се ле­е­ше ка­то пот от тя­ло­то му, а от ре­ва му ру­к­на­ха свла­чи­ща. Ро­га­та му бя­ха бле­ди ка­то бе­ле­зи.
=====
 Шмен­д­рик на­п­ра­з­но дър­па­ше вко­п­че­ни­те й пръ­с­ти.
– Ни­щи­ч­ко ня­ма да на­п­ра­вя – про­це­ди той през зъ­би, – до­ка­то не ми пу­с­неш ръ­ка­та.
– О – въз­к­ли­к­на Мо­ли. – Съ­жа­ля­вам.
– Та­ка мо­жеш да спреш кръ­во­о­б­ра­ще­ни­е­то, да зна­еш – су­ро­во ре­че ма­гьо­с­ни­кът.
=====
В кра­ка­та на Чер­ве­ния бик ле­же­ше мла­до мо­ми­че, из­си­па­но на мал­ка ку­п­чин­ка от све­т­ли­на и сен­ки. Бе го­ло и ко­жа­та му има­ше цве­та на сне­га при лун­на све­т­ли­на.
=====
 Чер­ве­ни­ят бик вди­г­на ог­ром­на­та си сля­па гла­ва и ба­в­но я за­вър­тя към Шмен­д­рик. С из­с­ве­т­ля­ва­не­то на си­во­то не­бе ся­каш сам се сви­ва­ше и из­б­ле­д­ня­ва­ше, въ­п­ре­ки че още ди­ме­ше, яро­с­т­но ярък ка­то пъл­зя­ща ла­ва.
=====
– Ма­ги­я­та из­б­ра фор­ма­та, не аз – от­го­во­ри Шмен­д­рик. – Един мо­ше­ник мо­же да из­би­ра ме­ж­ду тая или оная из­ма­ма, но ма­гьо­с­ни­кът е но­сач, ма­га­ре, ко­е­то во­ди го­с­по­да­ря си къ­де­то е не­об­хо­ди­мо. Ма­гьо­с­ни­кът из­ви­к­ва, но ма­ги­я­та из­би­ра. Ако е пре­вър­на­ла ед­но­рог в чо­ве­ш­ко съ­ще­с­т­во, зна­чи не е мо­же­ло да се на­п­ра­ви дру­го.
Ли­це­то му бе плам­на­ло в тре­с­кав де­ли­ри­ум, от кой­то из­г­ле­да­ше още по-млад.
– Аз съм но­си­тел – про­пя. – Аз съм оби­та­ли­ще. Аз съм ве­с­ти­тел...
– Ти си иди­от – яро­с­т­но го пре­се­че Мо­ли Гру. – Чу­ваш ли ме? Ма­гьо­с­ник си, ис­ти­на е, но си глу­пав ма­гьо­с­ник.
Гла­сът й бе пре­ка­ле­но мек, ся­каш бя­ха стро­ши­ли ко­с­ти­те му. Не­бе­то бе го­ре­що и съ­си­ре­но; слън­це­то ве­че се бе сто­пи­ло в ло­к­ва с цвят на лъв...
=====
 Той се олю­ля и клюм­на, а по­с­ле от­но­во се се­п­на: ви­сок, слаб, пар­ца­лив мъж, ми­ри­шещ на пра­хо­ляк и пи­я­ч­ка.
=====
– Мо­же би е лу­да – ка­за спо­кой­но. – Ни­кое по­ра­с­на­ло мо­ми­че не из­г­ле­ж­да та­ка, ос­вен ако е лу­до.
Тя спря за миг пред по­р­та­та, за­г­ле­да­на в мо­ре­то, и стра­ж­ни­кът сто­ри съ­що­то.
Ня­ко­га­ш­ни­ят му дру­гар гне­в­но му по­д­ви­к­на, ала мла­ди­ят ча­со­вой ве­че бе на дру­га слу­ж­ба, от­го­ва­ря­ше за про­ви­не­ни­я­та си пред нов ко­ман­дир.
=====
Бра­да­та и ве­ж­ди­те му бя­ха бе­ли, а очер­та­ни­я­та на ли­це­то – ме­ки и мъ­д­ри, но очи­те му бя­ха твър­ди ка­то то­п­че­та град.
– Ка­к­во но­си, ка­к­во мо­же да й се е слу­чи­ло, ка­к­ви се па­да­те един на друг – за ща­с­тие тия не­ща не ме за­ся­гат. За тях мо­же­те да ме лъ­же­те кол­ко­то по­с­ме­е­те. Ис­кам да знам коя е тя. Ис­кам да знам как раз­ва­ли ма­ги­я­та на Ма­б­рук, без да про­ду­ма и ду­ма. Ис­кам да знам за­що има зе­ле­ни ли­с­та и ли­си­че­та в очи­те й. Го­ворu бър­зо и не се из­ку­ша­вай да лъ­жеш, осо­бе­но за ли­с­та­та. От­го­во­ри ми.
Шмен­д­рик не от­го­во­ри бър­зо. Той из­гър­го­ри ня­кол­ко спо­да­ве­ни зву­ка от ис­к­ре­но ес­те­с­т­во, ко­и­то не офор­ми­ха и ед­на раз­би­ра­е­ма ду­ма.
=====
– Ка­то мой ма­гьо­с­ник ще ме за­ба­в­ля­ваш, ко­га­то же­лая да бъ­да за­ба­в­ля­ван, по на­чи­ни, раз­ли­ч­но за­дъл­бо­че­ни и ле­ко­ми­с­ле­ни.
=====
– Тря­б­ва да тръ­г­вам – дре­з­га­во ре­че принц Лир. – Ня­ка­къв ве­ли­кан чо­ве­ко­я­дец по­г­лъ­ща де­ви­ци в се­ло на два дни ез­да от тук. Ка­за­но е, че мо­же да бъ­де по­гу­бен са­мо от оня, кой­то дър­жи Мо­гъ­ща­та се­ки­ра на хер­цог Ал­бан. За зла участ са­ми­ят хер­цог Ал­бан е бил сред пър­ви­те изя­де­ни – бил об­ле­чен ка­то де­вой­ка, за да за­б­лу­ди чу­до­ви­ще­то.
=====
В ста­я­та на­х­лу ти­ши­на и за­с­та­на там, смра­ча­вай­ки вси­ч­ки ли­ца със сви­ре­па­та си сян­ка и из­с­ту­дя­вай­ки ху­ба­ва­та то­п­ла су­па с дъ­ха си. Мал­ки­ят есе­нен ко­та­рак спря да мър­ка в ску­та на Мо­ли, а сла­би­ят огън се сви от страх. Сту­де­ни­те сте­ни на ку­х­ни­ч­ка­та ся­каш се съ­б­ра­ха по-бли­зо.
=====
Но­се­ше ро­ба, ко­я­то един от стра­жи­те на кра­ля бе от­к­ра­д­нал за нея от Ха­г­с­гейт. Ко­са­та й бе раз­пу­с­на­та, а хо­ди­ла­та – бо­си, и при ви­да й на стъл­би­те та­ка­ва скръб бли­з­на ко­с­ти­те на принц Лир, че той за­х­вър­ли и сти­хо­ве­те, и стрем­ле­ни­я­та си и до­ри се обър­на да по­бе­г­не. Но при­н­цът бе ге­рой във вся­ко от­но­ше­ние, за­то­ва сме­ло се за­вър­тя об­ра­т­но и ре­че спо­кой­но и изи­с­ка­но:
– До­б­ра да е ве­чер­та ви, ми­лей­ди.
Тя тръ­г­на към стъл­би­ще­то на ку­ла­та, но той за­с­та­на на пъ­тя й и тя се спря, гле­дай­ки го с очи, тъм­ни ка­то сле­ди от ко­пи­та в сне­га.
=====
Си­ви­ят крал се ус­ми­х­на и за миг я сра­зи стран­на жа­лост към не­го, по­не­же из­ве­д­нъж усе­ти, че си при­ли­чат по не­що. По­с­ле оба­че той ре­че:
– По­з­на­вам те. По­ч­ти те по­з­нах в ми­га, в кой­то те ви­дях на пъ­тя, ко­га­то ид­ва­ше към вра­ти­те ми с го­т­ва­ч­ка­та и кло­у­на си. От­то­га­ва ня­ма ед­но твое дви­же­ние, ко­е­то да не те е из­да­ло. Стъ­п­ка, по­г­лед, из­в­ръ­ща­не на гла­ва­та, про­б­ля­с­ва­не­то на ши­я­та ти, до­ка­то ди­шаш, до­ри съ­вър­ше­но не­по­д­ви­ж­ни­ят на­чин, по кой­то сто­иш – те до един бя­ха мои шпи­о­ни. За кра­т­ко ме на­ка­ра да се чу­дя и по сво­е­му съм ти бла­го­да­рен. Но вре­ме­то ти из­те­че.
=====
Чо­ве­кът се за­ки­с­ка ти­ка­що и тра­ка­що.
=====
– Ча­со­в­ни­кът ни­ко­га ня­ма да уда­ри то­ч­ния час – ре­че че­ре­път. – Ха­гард раз­ва­ли ме­ха­ни­з­ма мно­го от­да­в­на, ко­га­то ве­д­нъж се опи­т­ва­ше да сгра­б­чи вре­ме­то, до­ка­то то се но­се­ше по­к­рай не­го. По-ва­ж­но­то е да раз­бе­реш, че ня­ма зна­че­ние да­ли ча­со­в­ни­кът след мал­ко ще уда­ри де­сет или се­дем, или пе­т­най­сет часa. Ти мо­жеш да уда­риш свой со­б­с­т­вен час и да за­по­ч­неш бро­е­не­то от­къ­де­то по­и­с­каш. Ко­га­то раз­бе­реш то­ва – то­га­ва все­ки един час ще бъ­де то­ч­ни­ят за теб.
В съ­щия миг ча­со­в­ни­кът уда­ри че­ти­ри.
=====
 Шмен­д­рик по­не­чи да за­го­во­ри, но зву­кът на гла­са му я на­ка­ра да се лю­ш­не ка­то пла­мък на свещ.
– Ня­ма да по­з­во­ля. Ня­ма да по­з­во­ля да се слу­чи та­ка. – Тя ме­с­те­ше по­г­лед от при­н­ца към ма­гьо­с­ни­ка, при­дър­жай­ки гла­са си ка­то кра­и­ща­та на ра­на.
=====
... ти ве­че си ис­тин­с­ки чо­век. Уме­еш да оби­чаш и да се стра­ху­ваш, и да за­б­ра­ня­ваш на не­ща­та да бъ­дат ка­к­ви­то са си, и да пре­и­г­ра­ваш.
=====
– Ти ме на­у­чи на то­ва – про­дъл­жи той. – Ни­ко­га не съм те по­г­ле­ж­дал, без да съ­з­ра кол­ко пре­ле­с­т­но е по­д­ре­ден све­тът или без да ми до­жа­лее за не­го­во­то па­де­ние. Ста­нах ге­рой, за да слу­жа на теб и на вси­ч­ко, ко­е­то е ка­то теб. И за да на­ме­ря на­чин да по­д­х­ва­на раз­го­вор.
Но лей­ди Амал­тея не му от­го­во­ри.
=====
Бле­да ка­то ва­ро­вик, све­т­ли­на­та в пе­ще­ра­та се усил­ва­ше. Че­ти­ри­ма­та ве­че се ви­ж­да­ха един друг яс­но, ло­е­но­бе­ле­з­ни­ка­ви и чу­ж­ди в стра­ха си. До­ри кра­со­та­та на лей­ди Амал­тея се от­ти­ча­ше в мъ­т­на­та, гла­д­на све­т­ли­на. Тя из­г­ле­ж­да­ше по-смър­т­на от дру­ги­те три­ма.
=====
Лей­ди Амал­тея про­дъл­жа­ва­ше да ле­жи, къ­де­то бе па­д­на­ла, ма­кар че се­га се опи­т­ва­ше да ста­не, а принц Лир все тъй я па­зе­ше, вди­г­нал го­ли ръ­це сре­щу ог­ром­ния си­лу­ет, кой­то се из­ви­ся­ва­ше над не­го. Връ­х­че­то на ези­ка му се по­да­ва­ше от ъгъл­че­то на ус­та­та и го ка­ра­ше да из­г­ле­ж­да се­ри­о­зен ка­то де­те, ко­е­то раз­г­ло­бя­ва не­що.
=====
В он­зи миг по­чу­да и обич, и сил­на тъ­га раз­тър­си­ха Шмен­д­рик Ма­гьо­с­ни­ка, съ­б­ра­ха се въ­т­ре в не­го и го из­пъл­ни­ха, из­пъл­ни­ха го, до­ка­то по­чу­в­с­т­ва как пре­ли­ва и по­ти­ча с не­що, ко­е­то не бе ни­то ед­но от три­те. Не му се вяр­ва­ше, ала то до­й­де при не­го въ­п­ре­ки вси­ч­ко, та­ка, ка­к­то го бе до­ко­с­ва­ло дваж пре­ди и го бе ос­та­вя­ло по-пуст от вся­ко­га. То­зи път бе­ше пре­м­но­го, за да го удър­жи: раз­ля се през ко­жа­та му, пли­с­на от пръ­с­ти­те на ръ­це­те и кра­ка­та му, бли­к­на в очи­те и ко­са­та, и ям­ки­те на ра­ме­не­те му. Бе­ше пре­м­но­го, за да го удър­жи, пре­м­но­го, за да бъ­де из­по­л­з­ва­но ня­ко­га; и все пак той от­к­ри, че ри­дае от бол­ка­та на чу­до­ви­щ­на­та си ал­ч­ност. По­ми­с­ли си или из­ре­че, или из­пя: "Не зна­ех, че съм бил тол­ко­ва пра­зен, та бъ­да тол­ко­ва пъ­лен."
=====
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1089