Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини


Календар Картички

Последният еднорог / Из "Последният еднорог"

Из "Последният еднорог"
25.11.07 16:32

Автор:Питър Бийгъл

 

...цве­тът й се бе про­ме­нил от без­г­ри­ж­но­то бя­ло на мор­с­ка­та пя­на в бя­ло­то на сне­га, кой­то се си­пе в лун­ни­те но­щи.
=====
Дру­ги­те фур­го­ни съ­що спря­ха и без­мъл­в­но за­ча­ка­ха, а тя се ме­т­на на зе­мя­та с гро­з­на гра­ция.
=====
Гла­сът й ос­та­вя­ше дъх на мед и ба­рут във въз­ду­ха.
=====
Мъ­жът на име Рук ба­в­но раз­ве­ж­да­ше пръ­с­на­та гру­па се­ля­ни от кле­т­ка на кле­т­ка и об­съ­ж­да­ше със се­ри­о­зен тон зве­ро­ве­те въ­т­ре.
– То­ва тук е ван­ти­ко­рът. Гла­ва на чо­век, тя­ло на лъв, опа­ш­ка на скор­пи­он. Уло­вен по­с­ред нощ, до­ка­то се хра­нил с вър­ко­ла­ци, за да по­д­с­ла­ди дъ­ха си. Съ­з­да­ни­я­та на но­щ­та, из­ка­ра­ни на све­т­ли­на. Ето го и дра­ко­на. От вре­ме на вре­ме из­ди­ша огън – най-че­с­то по хо­ра, ко­и­то го ръ­ч­кат с пръ­ч­ка, мом­чен­це. Въ­т­ре в не­го е ис­тин­с­ки ад, но ко­жа­та му е тол­ко­ва сту­де­на, че па­ри. Дра­ко­нът го­во­ри се­дем­най­сет ези­ка зле и е пре­д­ра­з­по­ло­жен към по­да­г­ра. Са­ти­рът. Да­ми, вни­ма­вай­те. Ис­тин­с­ки па­ко­с­т­ник. Уло­вен при не­о­би­чай­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва, ко­и­то след края на пре­д­с­та­в­ле­ни­е­то мо­жем да раз­к­ри­ем един­с­т­ве­но на го­с­по­да­та, сре­щу сим­во­ли­ч­на та­к­са.
Рук тъ­к­мо дър­па­ше вра­та­та, за да се убе­ди, че е здра­во за­к­лю­че­на, ко­га­то си­ви­те дър­ве­та на из­ток из­ки­пя­ха и ед­но­ро­га­та от­во­ри очи.
=====
Без­жи­з­не­ни­те очи на ве­щи­ца­та из­ве­д­нъж лум­на­ха тол­ко­ва ди­во, че ед­на дри­па­ва дру­жи­на лун­ни пе­пе­ру­ди, тръ­г­на­ла на но­щ­на ве­сел­ба, за­пър­ха пра­во към тях и се раз­си­па в сне­ж­но­бя­ла пе­пел.
=====
Ис­тин­с­ка­та ма­гия не се съ­з­да­ва, ка­то жер­т­ваш не­чий чужд дроб. Тря­б­ва да из­т­ръ­г­неш своя и да не оча­к­ваш да го по­лу­чиш об­ра­т­но. Ис­тин­с­ки­те ве­щи­ци зна­ят то­ва.
=====
– Ря­д­ко се слу­ч­ва да при­е­мат ня­ко­го за то­ва, ко­е­то е – ка­за. – По све­та има мно­го гре­ш­ни пре­цен­ки. Зна­ех, че си ед­но­ро­га от мо­мен­та, в кой­то те ви­дях, ка­к­то знам, че съм твой при­я­тел. Въ­п­ре­ки то­ва ти ме смя­таш за кло­ун, или глу­пак, или пре­да­тел, и та­къв би тря­б­ва­ло да бъ­да, щом та­къв ме ви­ж­даш. Ма­ги­я­та вър­ху теб е про­с­то ма­гия и ще из­че­з­не, ко­га­то се ос­во­бо­диш, но в тво­и­те очи аз за­ви­на­ги ще ос­та­на бе­ля­зан от за­к­ли­на­ни­е­то на за­б­лу­да­та, ко­е­то хвър­ляш вър­ху мен. Не ви­на­ги сме зър­на­то­то от очи­те и ни­ко­га по­ч­ти – ви­дя­но­то в ме­ч­ти­те.
=====
Най-на­к­рая той се по­я­ви за­бър­за­но в ти­ши­на­та, вър­тей­ки се и тан­цу­вай­ки ка­то ко­та­рак в сту­да, пре­пъ­вай­ки се в сен­ки­те.
=====
Гла­сът й бе мек, но без съ­с­т­ра­да­ние.
=====
– Скъ­па, до­ри не съм я ви­ж­дал... – за­по­ч­на съ­п­ру­гът и тя зна­е­ше, че на­и­с­ти­на не е, ка­к­то и че не би го на­п­ра­вил, но го за­ш­ле­ви въ­п­ре­ки вси­ч­ко. Бе­ше от же­ни­те, ко­и­то зна­е­ха как да из­по­л­з­ват и най-мал­ко­то си мо­рал­но на­д­мо­щие.
=====
Но­щем, ко­га­то Шмен­д­рик спе­ше, ка­к­то спи един гла­ден ма­гьо­с­ник с по­д­би­ти кра­ка, ед­но­ро­га­та ле­же­ше бу­д­на и сви­та в оча­к­ва­не ог­ром­на­та фи­гу­ра на Чер­ве­ния бик да из­с­ко­чи от лу­на­та. По­ня­ко­га бе­ше си­гур­на, че до­ла­вя ми­ри­з­ма­та му – сен­че­с­та, лу­ка­ва смрад, ко­я­то се про­це­ж­да­ше в но­щ­та и опи­п­ва­ше све­та, за да я на­ме­ри. То­га­ва ска­ча­ше на но­зе със су­ров вик на го­то­в­ност, са­мо за да ус­та­но­ви, че две или три сър­ни я на­б­лю­да­ват от по­ч­ти­тел­но раз­с­то­я­ние.
=====
Ед­на ве­чер от­се­д­на­ха в уго­е­но и до­вол­но гра­д­че, къ­де­то до­ри про­ся­ци­те има­ха двой­на бра­ди­ч­ка, а ми­ш­ки­те се кла­ту­ш­ка­ха си­ти.
=====
– Спо­мен от сре­ща­та ми с хар­пия – обя­с­ни им спо­кой­но Шмен­д­рик. – Те ха­пят.
– Ни­ко­га ли не те е би­ло страх? – учу­ди се ед­но мла­до мо­ми­че.
Кме­тът  шъ­т­на да за­мъл­чи, но Шмен­д­рик за­па­ли ци­га­ра и й се ус­ми­х­на през ди­ма.
– Стра­хът и гла­дът ме по­д­дър­жат млад – от­го­во­ри. Ог­ле­да кръ­га от дре­ме­щи и мър­мо­ре­щи съ­ве­т­ни­ци и й на­ми­г­на. 
Кме­тът не се за­се­г­на.
 – Вяр­но е – въз­дъ­х­на той, до­ка­то пръ­с­ти­те му мил­ва­ха ве­че­ря­та. – На­и­с­ти­на си жи­ве­ем до­б­ре тук, а ако бър­кам, зна­чи ни­що не раз­би­рам. По­ня­ко­га си ми­с­ля, че мал­ко страх, мъ­ни­ч­ко глад би­ха ни се от­ра­зи­ли до­б­ре – би­ха изо­с­т­ри­ли ду­ши­те ни, та­ка да се ка­же. Ето за­що при нас ви­на­ги са до­б­ре до­ш­ли стран­ни­ци с раз­ка­зи за раз­ка­з­ва­не и пе­с­ни за пе­е­не. Те раз­ши­ря­ват ми­ро­г­ле­да ни... ка­рат ни да се вгле­ж­да­ме на­въ­т­ре...
=====
– Тя е по-ря­д­ко съ­з­да­ние, от­кол­ко­то мо­же­те да ме­ч­та­е­те. Тя е мит, спо­мен, блу­ж­да­ещ ко­п­неж. Ри­да­ещ огън. Ако си спом­ня­х­те, ако жа­ду­ва­х­те...
=====
– О, ва­ше бла­го­ро­дие, мом­че­та­та не ми­с­лят на ни­ко­му зло­то – из­мър­мо­ри до­б­ро­ду­ш­но ве­ли­ка­нът. – По цял ден сто­ят за­в­ре­ни в го­ра­та, тре­бе си мал­ко раз­пу­с­ка­не, мал­ко ка­тар­зис, на­ли раз­би­раш.
=====
– На­п­ра­во не­ма гра­ни­ци тоя чо­век – уди­ве­но из­мър­мо­ри Джак Джин­г­ли. – Оба­че глей се­га, к'во ше по­пре­чи на не­кой гор­с­ки или чо­век на кра­ля да из­ре­ве кат' жи­раф, ко­гат' го по­с­ре­щаш?
– Аха – из­хи­ли се па­за­чът. – То­ч­но ту­ка е хи­т­ро­ст­та. Тря­б­ва да из­ре­веш три пъ­ти. Два пъ­ти дъл­го и ве­д­нъж кра­т­ко.
Джак Джин­г­ли се­де­ше без­мъл­вен вър­ху ко­ня си и по­т­ри­ва­ше ухо.
– Два пъ­ти дъл­го и ве­д­нъж кра­т­ко – въз­дъ­х­на най-на­к­рая. – Хуб'у де, не е по-зле от вре­ме­то, ко­га­то ня­ма­ше ник'ва па­ро­ла и ка­пи­та­нът стре­ля­ше по все­ки, де­то про­б­ва­ше да я ка­же.
=====
Чер­ве­ни­ят бик от­но­во по­ду­ши не­по­д­ви­ж­на­та фи­гу­ра, раз­к­ла­щай­ки я със смра­зя­ва­щия си дъх. По­с­ле без звук пре­пу­с­на към дър­ве­та­та и се из­гу­би от по­г­лед с три ги­ган­т­с­ки кра­ч­ки. Шмен­д­рик го ви­дя за по­с­ле­д­но, ко­га­то пре­ва­ля­ше ръ­ба на до­ли­на­та: ви­х­рещ се мрак без фор­ма, чер­ве­ни­ят мрак, кой­то се ви­ж­да, щом за­т­во­риш очи от бол­ка. 
=====
Чу­в­с­т­ва­ше се без­по­мо­щен от ра­дост – ед­но­в­ре­мен­но му се ис­ка­ше да тан­цу­ва и да не по­м­ръ­д­ва; от­въ­т­ре го раз­тър­с­ва­ха ри­да­ния и ре­чи и в съ­що­то вре­ме ня­ма­ше ни­що, ко­е­то ис­ка­ше да ка­же. В край­на сме­т­ка се раз­с­мя лу­де­ш­ки, пре­гър­на се сам, до­ка­то изо­х­ка, и се про­с­т­ря на зе­мя­та до Мо­ли, ко­га­то кра­ка­та му не из­дър­жа­ха.
=====
На­к­рая ми ре­че: "Си­не мой, тво­е­то не­у­ме­ние е тъй ог­ром­но, тво­я­та не­ком­пе­тен­т­ност – тъй дъл­бо­ка, че съм уве­рен, че те оби­та­ва си­ла, по-ве­ли­ка от вся­ка, ко­я­то съм ви­ж­дал. За съ­жа­ле­ние, в мо­мен­та тя из­г­ле­ж­да дей­с­т­ва на­о­па­ки и до­ри аз не мо­га да от­к­рия как да я обър­на. Яв­но ти е пи­са­но да от­к­ри­еш со­б­с­т­ве­ния си на­чин да я до­с­ти­г­неш с вре­ме­то; но, че­с­т­но ка­за­но, ре­д­но е да жи­ве­еш тол­ко­ва дъл­го, кол­ко­то ще ти е ну­ж­но за то­ва. За­то­ва от­ре­ж­дам от днес на­та­тък да не ос­та­ря­ваш, а да оби­ка­ляш без­с­пир по све­та, за­ви­на­ги не­с­по­со­бен, до­ка­то най-се­т­не сти­г­неш до се­бе си и уз­на­еш кой си. Не ми бла­го­да­ри. Тръ­п­ки ме по­би­ват от ори­с­та ти.
=====
– Ня­ма да тръ­г­на – ре­че бя­ло­то мо­ми­че. То се от­д­ръ­п­на, с пре­д­па­з­ли­во тя­ло и сту­де­на раз­пи­ля­на ко­са.
=====
Ко­га­то от­но­во се обър­на, бя­ха за­с­па­ли, ка­к­то се­дя­ха, мъ­жът и же­на­та. Гла­ви­те им бя­ха об­ле­г­на­ти на въз­ду­ха, а ус­ти­те им зе­е­ха от­во­ре­ни.
=====
– Ако бях ра­с­нал – от­вър­на му пър­ви­ят, – без ни­ко­га да съ­ну­вам, че све­тът има две от­дел­ни тай­ни, ако си бях ми­с­лил, че вся­ка сре­щ­на­та же­на е то­ч­но ка­то мен, пак щях да раз­бе­ра, че то­ва съ­з­да­ние се раз­ли­ча­ва от вси­ч­ко, ко­е­то съм ви­ж­дал ня­ко­га. Ви­на­ги съм съ­жа­ля­вал, че ни­ко­га не те за­ра­д­вах; но се­га, до­ка­то гле­дам нея, съ­жа­ля­вам, че ни­ко­га не за­ра­д­вах се­бе си. О, как съ­жа­ля­вам.
=====
По­с­ле дъл­го мъл­ча, за­г­ле­дан в при­б­ли­жа­ва­не­то им.
– А тре­та­та? – оба­ди се по–ста­ри­ят. – Зaни­ч­на­та ти фан­та­зия с ин­те­ре­с­на­та ко­са? Да не си й се пре­си­тил за че­т­върт час – да не би ве­че да си я ви­дял по-от­б­ли­зо, от­кол­ко­то смее лю­бо­в­та?
Гла­сът му шу­мо­ле­ше в шле­ма ка­то мал­ки, но­к­те­с­ти кра­че­та.
– Не ми­с­ля, че ня­ко­га ще ус­пея да я ви­дя от­б­ли­зо – от­го­во­ри дру­ги­ят, – кол­ко­то и да се при­б­ли­жи.
Не­го­ви­ят глас бе при­ти­х­нал и скръ­бен и ех­те­ше от про­пу­с­на­ти въз­мо­ж­но­с­ти.
– Тя из­лъ­ч­ва но­вост – про­дъл­жи той. – Вси­ч­ко е за пър­ви път. Виж как се дви­жи, как вър­ви, как из­в­ръ­ща гла­ва­та си – вси­ч­ко за пър­ви път, пър­вия път, ко­га­то ня­кой изо­б­що е пра­вил тия не­ща. Виж как си по­е­ма дъх и го из­пу­с­ка, ся­каш ни­кой друг на све­та не знае кол­ко е ху­бав въз­ду­хът. Вси­ч­ко то­ва е за нея. Ако ми бя­ха ка­за­ли, че се е ро­ди­ла ед­ва та­зи су­т­рин, щях да се из­не­на­дам са­мо, че е по­ра­с­на­ла тол­ко­ва.
=====
Пре­ко­си­ха по­с­т­лан с кал­дъ­ръм двор, в кой­то сту­де­но пра­не опи­па ли­ца­та им.
=====
Стъл­би­ще­то се ви­е­ше на­го­ре, все по-тя­с­но и по-тя­с­но, до­ка­то за­по­ч­на да им се стру­ва, че вся­ко стъ­па­ло се за­вър­та око­ло се­бе си и че ку­ла­та се за­т­ва­ря око­ло тях ка­то по­тен пе­с­т­ник. Ти­ши­на­та ги гле­да­ше и ги до­ко­с­ва­ше. Ми­ри­ше­ше на дъжд и на ку­че.
=====
– Здра­с­ти – ка­за принц Лир. – При­я­т­но ми е.
Ус­ми­в­ка­та му се умил­к­ва­ше в кра­ка­та им ка­то об­на­де­ж­де­но ку­чен­це, ала очи­те му – тъм­но, сен­че­с­то си­ньо зад къ­си ре­с­ни­ци – мъл­ча­ли­во се взи­ра­ха в очи­те на лей­ди Амал­тея. Тя съ­що го гле­да­ше, без­мъл­в­на ка­то би­жу, ви­ж­дай­ки го не по-ис­тин­с­ки, от­кол­ко­то хо­ра­та ви­ж­дат ед­но­ро­зи­те. Ала при­н­цът се по­чу­в­с­т­ва стран­но и ща­с­т­ли­во уве­рен, че тя го е ог­ле­да­ла от­вън и от­въ­т­ре, в де­б­ри­те на пе­ще­ри, за ко­и­то ни­ко­га не бе зна­ел и в ко­и­то по­г­ле­дът й оте­к­ва­ше и пе­е­ше. Ня­къ­де на юго­и­з­ток от два­на­де­се­то­то му ре­б­ро за­по­ч­ва­ха да се про­бу­ж­дат чу­де­са, а са­ми­ят той – все тъй от­ра­же­ние на лей­ди Амал­тея – за­сия.
=====
Лей­ди Амал­тея не от­го­во­ри. Крал Ха­гард ря­з­ко се обър­на към Шмен­д­рик и Мо­ли. Ята­га­но­ва­та му ус­ми­в­ка оп­ря сту­де­но­то си ос­т­рие в гър­ла­та им.
=====
Хла­д­ни­ят бля­сък на лей­ди Амал­тея се усил­ва­ше по-ба­в­но от вя­тъ­ра на Ма­б­рук, но при­н­цът от­ли­ч­но раз­би­ра­ше, че е да­леч по-опа­сен. При­и­с­ка му се да пи­ше по­е­зия на та­зи све­т­ли­на, ма­кар че ни­ко­га пре­ди не бе ис­кал да пи­ше по­е­зия.
=====
– За­не­сох й гла­ва­та – за­го­во­ри той. – Тя бе­ше в ста­я­та си, ка­к­то оби­к­но­ве­но. Вла­чих та­зи гла­ва по це­лия път на­го­ре по стъл­би­те, за да я сло­жа в кра­ка­та й.
Той въз­дъ­х­на и се по­ря­за.
– Про­к­ля­тие. Не че ми те­же­ше. По це­лия път до го­ре си бе­ше дра­ко­но­ва гла­ва, най-сла­в­ни­ят по­да­рък, кой­то мо­же да бъ­де да­рен. Но ко­га­то тя я по­г­ле­д­на, из­ве­д­нъж се пре­вър­на в ока­я­на, сма­ч­ка­на ка­ша от лю­с­пи и ро­га, жи­лест език и кър­ва­ви очи. По­чу­в­с­т­вах се ка­то ня­кой сел­с­ки ка­са­пин, за­не­съл на мо­ми­че­то си го­лям къс пря­с­но ме­со в знак на лю­бо­в­та си. А по­с­ле тя ме по­г­ле­д­на и аз съ­жа­лих, че съм го убил. Съ­жа­лих, че съм убил дра­кон!
=====
Раз­ва­лих го­де­жа си с при­н­це­са­та, за ко­я­то щях да се же­ня – и ако то­ва не ти се стру­ва ге­рой­с­т­во, зна­чи не по­з­на­ваш май­ка й.
=====
След един се­зон в мра­зо­ви­то­то вла­де­ние на Ха­гард кра­со­та­та й не бе по­ве­х­на­ла или по­м­ра­ч­ня­ла. Вме­с­то то­ва зи­ма­та я бе­ше изо­с­т­ри­ла и тя про­ни­з­ва­ше гле­да­щия ка­то на­зъ­бе­на стре­ла, ко­я­то не мо­же да се из­те­г­ли.
=====
Бя­ла­та й ко­са бе­ше вър­за­на със си­ня пан­дел­ка, а ро­к­ля­та й бе­ше с цвят на лю­ляк. Не й сто­е­ше до­б­ре. Мо­ли бе­ше по­с­ре­д­с­т­ве­на ши­ва­ч­ка, а са­те­нът я из­не­р­вя­ше. Но лей­ди Амал­тея из­г­ле­ж­да­ше още по-ху­ба­ва в та­зи не­с­ко­по­са­на крой­ка, сред сту­де­ни­те ка­мъ­ни и ми­ри­са на ря­па. По ко­са­та й има­ше ка­п­чи­ци дъжд.
=====
Принц Лир u се по­к­ло­ни; ря­з­ко, из­к­ри­ве­но, ся­каш ня­кой го бе ри­т­нал в ко­ре­ма.
=====
– Не, той не ис­ка мо­и­те ми­с­ли – ка­за тя ме­ко. – Той ис­ка мен, тол­ко­ва, кол­ко­то ме ис­ка­ше и Чер­ве­ни­ят бик, и без да раз­би­ра по­ве­че от не­го. Ала ме пла­ши по­ве­че от Би­ка, по­не­же е с до­б­ро сър­це. Не, ни­ко­га ня­ма да му ка­жа об­на­де­ж­да­ва­ща ду­ма.
=====
– Оп­ре­де­ле­но има мно­го чу­в­с­т­во – от­го­во­ри тя. – "Цъ­ф­тя" и "къ­ща" на­и­с­ти­на ли се ри­му­ват?
– Има ну­ж­да от до­о­г­ле­ж­да­не – при­з­на принц Лир. – При­те­с­ня­ва ме ду­ма­та "въ­п­лъ­ще­ние".
– Аз пък се чу­дех за "гру­ше­ние".
– Не, пра­во­пи­сът й. С "ъ" и "а" ли се пи­ше, или об­ра­т­но?
– Пър­во­то със си­гур­ност е "ъ", ми­с­ля – ка­за Мо­ли. – Шмен­д­рик – по­не­же ма­гьо­с­ни­кът тъ­к­мо се на­ве­ж­да­ше да вле­зе през вра­та­та, – "въ­п­лъ­ще­ние" с "ъ" ли е по сре­да­та?
– "А" – ре­че Шмен­д­рик умо­ре­но. – Ко­ре­нът му е съ­щи­ят ка­то на "плащ".
=====
Ма­гьо­с­ни­кът се от­пу­с­на на­зад, с ли­це по­бе­ля­ло и сбръ­ч­ка­но ка­то пръ­с­ти­те на пе­ра­ч­ка.
=====
Не го смра­зи съ­нят й, а то­ва, че тя не за­п­ла­ка, до­ка­то го раз­ка­з­ва­ше. Ка­то ге­рой, той раз­би­ра­ше ри­да­е­щи­те же­ни и зна­е­ше как да спре пла­ча им – оби­к­но­ве­но тря­б­ва­ше да уби­еш не­що – но спо­кой­ни­ят й ужас го обър­ка и обе­з­си­ли, а очер­та­ни­я­та на ли­це­то й сма­за­ха сдър­жа­но­то до­с­тойн­с­т­во, ко­е­то па­зе­ше с та­ка­ва гор­дост. Ко­га­то от­но­во про­го­во­ри, гла­сът му бе млад и пре­се­к­ващ.
=====
Не­й­ни­те хо­ди­ла бя­ха без­з­ву­ч­ни ка­то обе­ща­ни­е­то, ко­е­то му бе да­ла, но не­го­ви­те те­ж­ки бо­ту­ши оте­к­ва­ха то­ч­но ка­то бо­ту­ши по ка­мен­ния под.
=====
Но ма­гьо­с­ни­кът зна­е­ше то­ч­но ка­к­во оз­на­ча­ват, зна­е­ше то­ч­но как да ги из­ре­че, зна­е­ше и че мо­же да ги из­ри­ча от­но­во, ко­га­то по­и­с­ка, по съ­щия на­чин или по друг. Се­га ги про­из­не­се не­ж­но и с ра­дост...
=====
Пти­ци­те из­ле­тя­ха на гра­че­щи гру­пи­ч­ки и кре­с­ли­во­то им въз­му­ще­ние се из­гу­би в ре­ва на въл­ни­те ка­то кар­фи­ци.
=====
Тя сто­е­ше при­ти­х­на­ла, без да пла­че или да се смее, по­не­же ра­до­ст­та й бе­ше твър­де го­ля­ма, за да я раз­бе­ре тя­ло­то й.
=====
Хо­ра­та се­дя­ха на пра­го­ве­те си, къ­де­то бя­ха ус­пе­ли да ги на­ме­рят, и гле­да­ха раз­ва­ли­ни­те. Те ви­на­ги бя­ха има­ли вид на про­ся­ци, до­ри на­с­ред изо­би­ли­е­то, и ис­тин­с­ка­та раз­ру­ха ги ка­ра­ше да из­г­ле­ж­дат по­ч­ти об­ле­к­че­ни и с ни­то ко­п­че по-бе­д­ни. Ко­га­то Лир ги до­б­ли­жи, не го за­бе­ля­за­ха...
– Бе­ше бу­ря, се­вер­няк от мо­ре­то. Раз­пар­че­то­са гра­да и до­ка­ра гра­ду­ш­ка ка­то ко­пи­та.
Тре­ти на­с­то­я­ва­ше, че мо­гъщ при­лив е за­лял Ха­г­с­гейт; при­лив, бял ка­то ку­че­ш­ки дрян и ко­рав ка­то мра­мор, кой­то не бе уда­вил ни­ко­го и бе сма­зал вси­ч­ко.
=====
– Ето ка­к­во е да имаш де­ца! – из­к­ря­с­ка той. – не­б­ла­го­дар­ни си­не, ни­ма ще изо­с­та­виш ба­ща си в ча­са на не­го­ва­та ну­ж­да, ко­га­то ед­на ду­ми­ца от твоя до­ма­шен ма­гьо­с­ник би оп­ра­ви­ла вси­ч­ко? Пре­зи­рай ме, ако щеш, но аз изи­г­рах ро­ля­та си, за да сти­г­неш къ­де­то си – ня­ма да по­с­ме­еш да го от­ре­чеш! Зло­де­и­те съ­що си имат пра­ва!
=====
Про­лет­та се но­се­ше пред тях, ви­х­ре­на ка­то по­жар, об­ли­ча­ше вси­ч­ко, ко­е­то бе го­ло, и раз­т­ва­ря­ше вси­ч­ко, ко­е­то се бе сви­ло мно­го от­да­в­на, до­ко­с­вай­ки зе­мя­та то­ч­но ка­к­то ед­но­ро­га­та бе до­ко­с­на­ла Лир. Все­въ­з­мо­ж­ни жи­во­т­ни, от бел­ки до бе­жо­ви бръм­ба­ри, ги пре­с­ре­ща­ха с пер­че­не, плъ­з­га­не или при­п­ка­не, а ви­со­ко­то не­бе, пре­ди пя­съ­ч­но­жъл­то и су­хо ка­то са­ма­та по­ч­ва, се­га раз­цъ­ф­ва­ше с пти­ци, ко­и­то кръ­жа­ха тол­ко­ва на­гъ­с­то, че по-го­ля­ма­та част от де­ня из­г­ле­ж­да­ше ка­то за­лез. В буй­ни­те ру­чеи се из­ви­ва­ха и про­б­ля­с­ва­ха ри­би, а по хъл­мо­ве­те ти­ча­ха ди­ви цве­тя ка­то из­мъ­к­на­ли се за­т­вор­ни­ци. Зе­мя­та жу­же­ше от жи­вот, но оно­ва, ко­е­то дър­же­ше три­ма­та пъ­те­ше­с­т­ве­ни­ци бу­д­ни но­щем, бе без­мъл­в­но­то ли­ку­ва­не на цве­тя­та.
=====
Кол­ко­то до те­бе, сър­це­то ти, не­ща­та, ко­и­то си ка­зал и не си ка­зал, тя ще ги по­м­ни до­ри ко­га­то хо­ра­та са при­ка­з­ка в кни­ги, пи­са­ни от за­й­ци.
=====
Тя се из­вър­на ле­ко и във вне­за­п­на­та зве­з­д­на све­т­ли­на по ра­ме­не­те й вси­ч­ки­те му при­ка­з­ки за ма­гия за­с­тър­га­ха ка­то пя­сък в гър­ло­то му.
=====
– Ве­ли­ки­те ге­рои се ну­ж­да­ят от ве­ли­ка скръб и бре­ме, ина­че по­ло­ви­на­та им ве­ли­чие ос­та­ва не­за­бе­ля­за­но. Вси­ч­ко е част от при­ка­з­ка­та.
Ала гла­сът му бе мал­ко не­си­гу­рен и той ме­ко об­гър­на ра­ме­не­те на Мо­ли с ръ­ка.
=====
... на има-ня­ма де­сет ми­ну­ти от крал­с­т­во­то на Лир, те сре­щ­на­ха де­ви­ца, ко­я­то се ус­т­ре­ми към тях с бо­си но­зе. Ро­к­ля­та й бе раз­къ­са­на и ока­ля­на, но пи­щ­на­та из­ра­бо­т­ка ли­че­ше от­да­леч, и ма­кар ко­са­та й да бе раз­ро­ше­на и осе­я­на с бо­ди­ли, ръ­це­те й – из­д­ра­с­ка­ни, а пре­к­ра­с­но­то й ли­це – мръ­с­но, ня­ма­ше как да я сбър­кат: бе при­н­це­са в зло­че­с­та бе­да. Шмен­д­рик сле­зе от ко­ня си, за да я при­х­ва­не, и тя го сгра­б­чи с две ръ­це, ся­каш бе ко­ра на грей­п­ф­рут.
– Спа­се­ние! – из­ви­ка му тя. – Спа­се­ние, au secours!…
– Пре­к­ра­с­на при­н­це­со – ре­че u той се­ри­о­з­но. – Чо­ве­кът, ко­го­то тър­си­те, то­ку-що за­ми­на на­там.
=====
– Та­зи ве­чер – из­мър­мо­ри ед­но­ро­га­та. – До­ве­ри ми се до за­зо­ря­ва­не.
И из­че­з­на с из­п­лю­щя­ва­не и по­д­ти­ч­ва­не, ся­каш ос­та­вяй­ки част от се­бе си на мя­с­то­то. Мал­ко по къ­с­но Рук ми­на по­к­рай кле­т­ка­та със смър­то­но­с­но пе­с­те­ли­ви дви­же­ния.
=====
... уди­в­ля­ва­ха се на но­ва­та мре­жа на Ара­х­на, съ­щин­с­ка мре­жа на ри­бар, уло­ви­ла ка­пе­ща­та лу­на. Вси­ч­ки я смя­та­ха за ис­тин­с­ка па­я­жи­на, но са­мо Ара­х­на вяр­ва­ше, че в нея се е за­п­ле­ла ис­тин­с­ка­та ме­се­чи­на.
=====
Слън­це­то по­тъ­на в мръ­с­ни об­ла­ци ка­то ка­мък в мо­ре­то и със съ­що тол­ко­ва шанс да се из­ди­г­не от­но­во, а на не­бе­то ня­ма­ше ни­то лу­на, ни­то зве­з­ди. Ма­ма Фор­ту­на ти­хо се по­не­се ме­ж­ду кле­т­ки­те. 
Тя стрел­на ед­но­ро­га­та с очи ка­то жъл­ти во­до­вър­те­жи в гъ­с­тия здрач.
– Е, по­не един ден още – ре­че с ки­ко­те­ща се въз­ди­ш­ка и се обър­на от­но­во.
=====
... кле­т­ка­та спря да се сви­ва, ко­га­то ре­ше­т­ки­те бя­ха на ко­съм от тя­ло­то й. Въ­п­ре­ки то­ва ги усе­ща­ше – сту­де­ни по­веи, мя­у­ка­щи гла­д­но.
=====
– ... Мо­жеш ли да ми ка­жеш къ­де ца­ру­ва Ха­гард?
Ли­це­то на ма­гьо­с­ни­ка по­ч­ти ус­пя да му се из­п­лъ­з­не, но той го уло­ви и за­по­ч­на ба­в­но да се ус­ми­х­ва, ся­каш ус­та­та му се бе пре­вър­на­ла в же­ля­зо. Из­ви я в пра­вил­на­та фор­ма на­в­ре­ме, но ус­ми­в­ка­та си ос­та­на же­ля­з­на.
– Мо­га да ти из­ре­ци­ти­рам един стих – ка­за.
Где ос­т­ри хъл­мо­ве се­кат про­с­то­ра
и не ра­с­тат ни хра­с­ти, ни­то хо­ра;
сър­ца­та где­то вки­с­на­ла са би­ра –
там Ха­гард се на­ми­ра. 
=====
– За крал Ха­рагд знам са­мо то­ва, ко­е­то съм чул – за­по­ч­на. – Стар е, сти­с­нат ка­то къ­с­ния но­ем­в­ри и ца­ру­ва в пу­с­та и яло­ва стра­на край мо­ре­то... Го­во­ри се още, че в за­мъ­ка му не го­рят све­т­ли­ни, ни­то ог­ньо­ве и че пра­ща хо­ра­та си да кра­дат пи­ле­та, пра­не и па­йо­ве от пер­ва­зи­те... За Чер­ве­ния бик пък знам по-мал­ко, от­кол­ко­то съм чу­вал...
=====
Но мъ­же­те още не бя­ха сти­г­на­ли до по­р­та­та, ко­га­то бя­ла­та ко­би­ла пре­с­ко­чи ог­ра­да­та и се стрел­на в но­щ­та ка­то па­да­ща зве­з­да. Из­ве­с­т­но вре­ме два­ма­та сто­я­ха не­по­д­ви­ж­ни, без да об­ръ­щат вни­ма­ние на за­по­ве­ди­те на кме­та да се вър­нат; и ни­то един от тях не спо­де­ли, до­ри на дру­гия, за­що се бе взи­рал тол­ко­ва дъл­го след ко­би­ла­та на ма­гьо­с­ни­ка. Ала по­ня­ко­га след то­ва те из­бу­х­ва­ха в сма­ян смях, до­ри ко­га­то об­с­то­я­тел­с­т­ва­та бя­ха се­ри­о­з­ни, и тъй си спе­че­ли­ха ре­пу­та­ция на ле­ко­ми­с­ле­ни осо­би.
=====
– Ня­ма зна­че­ние – из­мър­мо­ри. – Чо­век все се на­дя­ва, ес­те­с­т­ве­но, до­ри и в на­ши дни... да го из­да­дат в сбор­ник, със све­де­ния за ав­то­ра и по­я­с­ни­тел­ни бе­ле­ж­ки, раз­ли­ч­ни вер­сии, до­ри съм­не­ния око­ло ав­тен­ти­ч­но­ст­та му... ех, ка­к­то и да е. Из­пей ос­та­на­ли­те пе­с­ни, Уи­ли. Ще се ну­ж­да­еш от та­ки­ва уп­ра­ж­не­ния за оня ден, ко­га­то ня­кой из­с­ле­до­ва­тел до­й­де да за­пи­с­ва из­пъл­не­ни­я­та ти.
От гру­па­та на раз­бой­ни­ци­те се чу мър­мо­ре­не, тъ­т­ре­не на кра­ка, по­д­ри­т­ва­не на ка­мъ­ни. Дре­з­гав глас из­к­ря­с­ка от бе­зо­па­с­но­ст­та на сен­ки­те:
– Не, Уи­ли, из­пей ни ня­коя ис­тин­с­ка пе­сен. Пей за Ро­бин Худ.
– Кой бе­ше то­ва? – раз­х­ла­бе­ни­ят меч на Къ­ли по­д­рън­к­ва­ше в но­ж­ни­ца­та, до­ка­то гла­ва­та­рят се об­ръ­ща­ше ту на­ля­во, ту на­дя­с­но. Ли­це­то му из­ве­д­нъж бе ста­на­ло бле­до и из­пи­то ка­то не­до­с­му­кан ли­мо­нов бон­бон.
– Аз – ка­за Мо­ли Гру, ма­кар че не бе­ше тя. – На мъ­же­те им е пи­с­на­ло от пе­с­ни за по­д­ви­зи­те ти, ка­пи­та­не ми­ли­чък. Ни­що, че сам си им ав­то­рът.
Къ­ли тре­п­на и по­г­ле­д­на Шмен­д­рик кра­де­ш­ком.
– Пак си ос­та­ват на­ро­д­ни пе­с­ни, на­ли, го­с­по­дин Чайлд? – гла­сът му бе тих и из­пъл­нен с тре­во­га. – В края на кра­и­ща­та...
– Аз не съм го­с­по­дин Чайлд – от­вър­на му Шмен­д­рик. – На­и­с­ти­на не съм.
=====
– Ка­к­во, ка­к­во? – из­ви­ка той гне­в­но. – Аз ли съм ви­но­вен, че за­ря­за го­б­ле­ни­те? На­ме­ри си мъж и се про­с­ти с вси­ч­ки­те си уме­ния. Ве­че не ши­еш, не пе­еш, от го­ди­ни не си ук­ра­ся­ва­ла ръ­ко­пис – и ка­к­во се слу­чи с она­зи ви­о­ла да гам­ба, ко­я­то ти по­да­рих?
Той се обър­на към Шмен­д­рик.
– Все ед­но сме же­не­ни, виж я как се е за­не­ма­ри­ла.
Ма­гьо­с­ни­кът ким­на ед­ва–ед­ва и от­вър­на очи.
=====
Не им по­ка­за ис­тин­с­ка ма­гия, за­то­ва и не по­лу­чи ис­тин­с­ки въз­торг от тях; а ко­га­то за­к­ли­на­ни­е­то се про­ва­ле­ше – ка­то при гар­ва­на, кой­то бе обе­щал да пре­вър­не в граф, та да го ог­ра­бят, но вме­с­то туй се по­лу­чи грей­п­ф­рут – те му ръ­ко­п­ля­с­ка­ха все тъй лю­бе­з­но и де­жур­но, ся­каш бе ус­пял. Бя­ха иде­ал­на­та пу­б­ли­ка.
 Без изо­б­що да за­бе­ле­жи не­по­д­ви­ж­ни­те дри­па­ви фи­гу­ри край огъ­ня, той пре­ми­на през све­т­ли­на­та и из­че­з­на без звук от дъх или от стъ­п­ка.
=====
Шмен­д­рик се опи­та да на­п­ра­ви ня­кол­ко про­с­ти за­к­ли­на­ния за бя­г­с­т­во, но не мо­же­ше да из­по­л­з­ва ръ­це­те си, а и ве­че ня­ма­ше ку­раж за фо­ку­си. Вме­с­то то­ва ста­на та­ка, че дър­во­то се влю­би в не­го и за­ше­п­на га­льо­в­но за ща­с­ти­е­то, ко­е­то мо­жеш да от­к­ри­еш във ве­ч­на­та пре­г­ръ­д­ка на чер­вен дъб.
– За­ви­на­ги, за­ви­на­ги – въз­ди­ша­ше то, – вяр­ност от­въд вся­ка, ко­я­то чо­век за­с­лу­жа­ва. Ще па­зя цве­та на очи­те ти, ко­га­то ве­че ни­кой по све­та не по­м­ни име­то ти. Ня­ма дру­го без­с­мър­тие ос­вен лю­бо­в­та на дър­во­то.
– Аз съм сго­ден – из­ви­ни се Шмен­д­рик. – За за­па­д­на ли­с­т­ве­ни­ца. Още от де­те. Же­ни­т­ба по до­го­вор, ни­ка­к­во пра­во на из­бор. Без­на­де­ж­д­но. Не е пи­са­но на връ­з­ка­та ни да я бъ­де.
=====
Не­бе­то бе все още чер­но, но мра­кът му на­по­до­бя­ва­ше во­да, в ко­я­то Шмен­д­рик ви­ж­да­ше как плу­ва ви­о­ле­то­ва­та зо­ра. Ко­ра­ви­те сре­б­ри­с­ти об­ла­ци се сто­пя­ва­ха със за­то­п­ля­не­то на не­бе­то; сен­ки­те оме­к­ва­ха, зву­ци­те гу­бе­ха фор­ма­та си, а са­ми­те фор­ми още не бя­ха ре­ши­ли ка­к­во ще бъ­дат то­зи ден.
=====
– Не мо­жеш да до­й­деш с нас. Ние има­ме ми­сия. – Гла­сът и очи­те му бя­ха тол­ко­ва су­ро­ви, кол­ко­то съ­у­мя да ги до­ка­ра, ала по­чу­в­с­т­ва, че но­сът му се сму­ти. Та­ка и не бе ус­пял да въз­пи­та но­са си.
=====
Ли­це­то на Мо­ли се за­х­ло­п­на на­с­ре­ща му ка­то за­мък с на­с­т­ръ­х­на­ли оръ­дия, ка­та­пул­ти и ка­за­ни с вря­що оло­во.
– И кой си ти, че да ка­з­ваш "ние"?
– Аз съм не­й­ни­ят во­дач – от­го­во­ри ва­ж­но ма­гьо­с­ни­кът. Ед­но­ро­га­та из­да­де тих, лю­бо­пи­тен звук, по­до­б­но на ко­т­ка, ко­я­то зо­ве мал­ки­те си. Мо­ли се за­с­мя и от­вър­на на по­ви­ка й.
– Не по­з­на­ваш мно­го ед­но­ро­зи­те – по­в­то­ри. – Тя ти по­з­во­ля­ва да пъ­ту­ваш с нея, ма­кар че си ня­мам идея за­що, но не си й ну­жен. Ня­ма ну­ж­да и от мен, бо­га ми, но ще ме взе­ме. Пи­тай я.
Ед­но­ро­га­та от­но­во из­да­де ти­хия си звук и за­мъ­кът вър­ху ли­це­то на Мо­ли спу­с­на по­д­ви­ж­ния мост и раз­т­во­ри ши­ро­ко до­ри дъл­би­ни­те на ку­ли­те си.
=====
 
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1585