Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини


Календар Картички

Вторични мисли / Вечното състезание на Ученика с Учителя

Вечното състезание на Ученика с Учителя
30.09.07 19:04

Автор:Светлана Янева
В памет на великия български литературен критик, преводач и мислител Цветан Стоянов

Когато мисля за двойката Учител – Ученик, неизменно в съзнанието ми изплува представата и за друга двойка – тази на Господаря и Слугата. И двете вървят придружени с образи, но образи най-вече на Учители. Така е – учителите ги помнят, учениците или ги забравят, или говорят за тях в множествено число. И въображението ми извиква предимно образи на духовни учители. Или е по-правилно да ги нарека религиозни?

 

Има ли вечно състезание между Ученик и Учител? А между Слуга и Господар? Кои са аспектите, в които тези двойки се преплитат, и всички ли очевидни разлики изчерпват тяхната нееднаквост? Случайно ли на български език думата „господь” означава господар? Възможно ли е да не съществува у учениците стремеж към подражание на учителите, към съизмерване с тях и от тук – към надпревара? Като начало на отговорите, които искам да намеря, ще кажа само, че идеята за състезание между Учител и Ученик ми се струва приемлива и нормална, докато такава за съревнование между Господар и Слуга – неуместна и дори смехотворна.

 

Има ли известна личност в историята, която да си е спечелила определението Учител и да не е ставала обект на вярване в свръхестествените ù способности? Христос, Буда, дори Ганди – за всички тях знаем, че са вършили неща, изглеждали дотогава напълно невъзможни. И са променяли с това света. Коренно. Ако зададем обратния въпрос – има ли свръхестествени способности без Учител, отговорът е лесен – има и те се срещат твърде често. Не при всяка добра гледачка на кафе или на карти Таро се събира група ученици. Нужна е особена харизма, а и желание и търпение от страна на учителите, както и хора, които да станат избрани за ученици.

 

Самата тема за подбора на тия, които после ще разказват и славят името на Учителя, е еднакво любима и на източните, и на западните култури. И до днес се правят касови филмови продукции, почиващи на темите за отношенията Учител – Ученик и Господар – Слуга. Само дето в последните 10 години Холивуд сякаш се поумори да дъвче и тъпче покрай класическия пример от „Фауст”, в който на практика двете двойки могат да се разгледат като припокриващи се, защото ученият става и ученик, и слуга на дявола. От Фауст и Мефистофел май вторият се появява все по-рядко по екраните, вече в комична и дори симпатична светлина, превръщайки се в талисман, достоен да бъде произведен в милионен тираж и да виси в колите на тийнейджърите, по коланите, ключодържателите и телефоните. Един дявол, превърнат в приятел на човека, загубил страшната и вредоносната си същност, просто продукт на рекламната индустрия – нерядко той е именно това днес. Или такъв се опитват да ни го внушат.

 

Какво се случва напоследък с образа на учения? Той изживя направо Ренесанс, както във филмите, така и в книгите, но в направление по-скоро към „несимпатичност”, изземвайки и функциите на дявол. Учените и преподавателите, предимно университетски, като в „Прекрасен ум”, са все чалнати, болни от ужасни болести, приковани към инвалидни колички, живеещи такъв живот и при такива страдания и трудности утвърждаващи се, че накрая да си Учител изглежда по-скоро плашеща, отколкото желана перспектива. Сред криминалните филми отделен поток, все по-мощен и пълноводен, или по-уместно е да кажем пълнокръвен, са именно тези за колежанските даскали убийци и гениите като Ханибал, които много знаят, но и много – не само знания – са погълнали.

 

Последният пример е интересен, доколкото илюстрира своеобразното сливане на Фауст и Мефистофел в един образ – Ханибал е и дяволско изчадие, злото, и покоряващата сила на ума и интелекта в едно. Той е и Учител – на доброволни и неволни ученици. Направлява и господства над действията на кандидатите за серийни убийци и над своята избраничка – агент Кларис Старлинг. И наистина, те се състезават като Учител и Ученичка, а наградата е оцеляването. Ако Учителят в християнската представа се е свързвал едновременно с жертвата и господаря (Христос е Учител, но и Господ, което означава, както споменахме, господар), тук Ханибал изобщо няма намерение да се жертва, докато малко по малко предава знанията си с жестоки уроци на младата агент Старлинг.

 

Има ли всъщност състезание между Учителя и учениците му, всичките 12 на брой, в християнските предания? Там апостолите се страхуват за живота си, включително и Той, но само един решава да го отдаде – Христос. Останалите до задържането Му са се подчинявали безпрекословно, дори Юда, когато е трябвало да Го посочи на стражите в Гетсиманската градина. В същата нощ и след ареста учениците се отричат от учителя си, но това е само началото. С всички произтекли от смъртта и възкресението действия и изграждането на религиозен култ около личността на Иисус неговите последователи се надпреварват кой да умре по-ужасно и мъченически, за да докаже, че Му прилича и е достоен за Него.

 

Отношенията Учител – Ученици се оформят освен като такива на Господар и Подчинени, и като такива на Пример за подражание и Подражатели на примера. Доколкото учениците могат да разкрият своите лични качества, то е винаги в определените вече и постигнати от учителя им параметри. Те могат да копират интонациите му, позите (дори при кръстната смърт), да водят подобен живот… Но кой би се осмелил да предположи, че може да надмине Христос? Никой християнин. Учителят е съвършен, а учениците му винаги ще са по-бледи образ и подобие.

 

Някой би казал – тук няма състезание, защото то е предварително загубено.

 

Но има ли някой, който не е присъствал в църква на литургия или по време на евангелски проповеди? Само който не е попадал на такова място може да предположи, че състезание няма. Защото то е очевидно и е състезание по усърдие. В представите на религиозните хора Учителят им е безсмъртен, вечен и мечтата им е те също да станат безсмъртни (по-точно – да усетят безсмъртието, защото душата нали е дефинирана като безсмъртна), само че искат да се озоват при Него и да си получат наградата – вечен живот в рая. Летвата е много високо, както се казва, но пък състезание има и му се вижда краят.

 

Така предварително загубеното състезание с Учителя всъщност се оказва продължаващо безкрайно – защото и на оня свят учениците ще продължат да следват примера му и да се доказват през него. Вечно. Във вечността.

 

Тези модели могат да се приложат и при всяка двойка Учител – Ученик, стига тя да се основава на подчинението и подражанието на примера. Разликата е, че когато ученикът не смята учителя си за съвършен, той ще иска да му се докаже, да бъде като него, да знае толкова и дори повече. Как обаче ще добие представа докъде е стигнал?

 

Единият от начините е да го чуе от преподавателя си и да поеме по своя по-нататъшен път в живота. Но нерядко най-добрите ученици избират другия начин: достигат до идеята сами да станат Учители, защото единствено тогава могат да узнаят със сигурност – по броя на учениците, признанието, уважението и славата, дали са на нивото на учителя си или са го надминали.

 

На практика тяхното място ще бъде заето от други ученици, част от тях ще станат учители; съизмерването едни с други и съревнованието по знание, качества, умения, духовни или материални постижения ще се подновява и подновява, а веригата, с начало, изглежда без край. Ученик става учител, друг заема неговото място и т.н., и т.н.

 

В същото време състезанието, което би могло да е вечно, остава с неясен резултат и учителят или ученикът често така и не узнават кой кого е надминал. Смъртта нерядко е по-бърза от победата или загубата в подобни съревнования и единият не прекрачва линията на финиша. Възможно е съвременниците да употребят добре познатата фраза „Ученикът надмина учителя си приживе” и за двамата, а 10, 20, 30 или 50 години по-късно времето да избистри реалните приноси от наслагванията и пристрастията и да се окаже, че оценката не е била вярна, че ученикът просто е бил по-нескромен и повече е говорел от учителя, представяйки желаното за действително. Или с годините да станат известни факти, които да смъкнат учителя от пиедестала, на който е бил поставен. В тоя случай можем да кажем, че и за двамата участници съревнованието е предварително загубено.

 

Има един вариант то да донесе истинска победа и за двамата – ако в процеса на ученето Ученикът обяви открито пред Учителя, че се състезава с него и иска да го надмине. Ако „дуелът” бъде приет, стремежът и при единия, и при другия ще се засили, като неминуемо ролите на доминиращ и подчинен, отдаващ и получаващ ще се разменят непрекъснато. Двойката е в опозиция, но обменът между двата полюса е много по-активен и непрекъснат, ролите се въртят, като ученикът е и учител, а учителят – и ученик. Подобно състезание прилича много на игра и ако положителният елемент в него е ясен и на двамата, ползите от общуването между тях не може да не доведат до израстването им.

 

Съществува и друг начин, колкото и странен да е той, при открито съревнование между Ученик и Учител да има положителни и безспорни резултати. Двойката е в опозиция, но до нея се е стигнало по един привидно невероятен, а всъщност доста вероятен път. Тук разказвам нещо, което изпитах и което наистина промени доста от представите ми. Има учители, които сама съм избирала и следвала, такива, на които съм подражавала, други, с които съм общувала почти на равни начала. Но има и такива, които страшно искаха да ми бъдат Учители.

 

Представете си някой, който ви уверява, че може да ви преподаде уроци за живота, които никой друг не може. Въпреки вашето нежелание и дори насмешка, човекът настоява на своето. Дори в този пункт вие вече виждате, че е някой, който коренно се различава от вас. Защото не ви е и хрумвало да се предложите на някого за учител, наставник или каквото ще да е там опекунство. И заемате защитна позиция. Ако преди това сте можели да разговаряте нормално, вече всеки разговор се превръща в спор, всички ваши думи и оценки се тръшкат на масата за дисекция и подлагат на анализ. По вътрешностите на думите ви – голи и отворени – се гадае и ви се казва: ти всъщност си такъв и такъв. Не, не съм, отричате вие. Но думите казват обратното – отвръщат ви отсреща. Отвъд възмущението си след месец-два започвате да виждате, че забележките относно тази и онази дума и невярната ù употреба всъщност не са без основание. Колкото и да се опитвате обаче, никоя ваша постъпка не среща одобрение. В този момент, без да сте го желали, вие вече сте се превърнали насила в Ученик. А човекът, когото не сте желали – във ваш Учител. Това е съревнование, което той е спечелил. Честолюбието ви е наранено, но това е нищо в сравнение с умишлените удари, на които ще бъде подложено. Решавате да опитате какво би станало, ако просто преглъщате всяка обида и се явявате пак на тепиха. Продължавате да сте несъгласни с отрицателните оценки за себе си, защото чувствате какви сте и знаете, че не сте такива. В един момент обаче това, което ви се е струвало тръшване, се превръща не в падане, причиняващо болка и синина, а в такова, от което се изправяте с желание да направите още повече положителни неща. За учителя си, когото пак възприемате като Ханибал злодея и насилника, не ставате по-добри и достойни, но ефектът, както смаяно потвърждават околните, е очевиден и поразителен: решимостта ви нараства, страхът ви пред атаки отслабва, засилва се деятелността ви за доброто. Това, което ви гнети, е че между вас и другия обменът е бил еднопосочен, той на практика нищо не променя в себе си, нито дава какъвто и да било признак, че заради ученика, който е пожелал, е прочел една книга да речем или е преразгледал поне едно от предишните си мнения. Просто продължава да ви поучава и държи в непрекъснат стрес. Това интензивно учителстване не привързва двата члена на опозицията, те си остават на двата полюса, а магнитното напрежение остава дори когато ученикът реши, че е време да си върви. За да не стане мазохист. И защото вече уроците се повтарят. Като ученик аз така и не научих какъв е бил учителят ми – неговата персона си остана далечна и недосегаема, а и непознаваема. В известен смисъл дали е бил добър човек, желаещ да ми помогне да стана по-устойчива, или е бил жесток и изпитващ наслада от моето блъскане в стената властолюбец, вече е без значение. Трудните уроци ми бяха преподадени. Колкото бяхме Учител и Ученик, толкова – Господар и Слуга. Двойката Господар – Слуга при Дон Кихот и Санчо Панса е класически пример как може да се извърши трансформация в другата двойка: Учител – Ученик. Личният ми пример бе с един знак „минус” отпред. Но бе положителен.

 

Участвах в състезание Ученик – Учител, в което аз се сравнявах, спорейки и противопоставяйки се на учителя си, но не се стремях да му подражавам.

 

Това са отношения Ученик – Учител, при които насила единият налага ролята си на ментор, а против волята си другият се оказва в ролята на възпитаник. Съревнованието прилича на сражение, в което победителят е известен и държи надмощие от начало до край. Но въпреки това тръгналият си от бойното поле ученик е получил оръжия, способности, опит и щитове, с които да продължи напред с по-голяма увереност в себе си и повече жажда за живот.

 

Първообразът на подобни отношения не е трудно да се открие в Стария завет. Но християнството значително е еволюирало в представите си за поучаващия Бог и тази еволюция може да се види във възможността за избор. В Стария завет, както и в Новия, учениците са избирани от Бога, той им се явява или ги призовава да му станат спътници, а често тия хора и идея са нямали какво ги чака. В Стария завет на евреите не им се оставя възможност за никакъв друг господар, а този, който ги е призовал, е ревнив и страшен в проверките на верността на слугите и учениците си. Снизхождението му е и снизхождане – той спуска правила за поведение, правене и неправене на стотици неща под формата на скрижали, а хората са задължени пред страх от ужасни наказания и смърт да усвоят тези уроци и да ги следват. В Новия завет всеки ученик има избор – да последва или да не последва Христос, да остане или да си тръгне когато пожелае. В Стария завет Бог не е пример – той е императив, поредица от заповеди, съвършен и неоспорим, а човеците изобщо не могат и да си мечтаят да са нещо повече от бледни, немощни образи и подобия. Те трябва да са примерни и да изпълняват, но не и да му подражават. С Новия завет и появата на Божия Син всичко се променя – Учениците са назовани ученици, Учителят е назован учител, а преподаването му е преподаване чрез личен пример. Естествено, по определение примера на Господ/Господаря никой не може да достигне и надмине, но в живота такава презумпция между човеците не съществува. Участниците в което и да е състезание неминуемо се сравняват помежду си.

 

Същината на състезанието предполага неравноправие на силите. Всеки се учи и взима пример от най-добрия конкурент, който се явява в случая учител на останалите. Целта е някой от учениците да измести учителя от почетното място и да се изкачи на най-високото стъпало в стълбичката при награждаването. Подобен дух се насърчава и възпитава в съвременното общество, но горчивите му плодове са видни в израждането на духа на олимпийските игри, например. Факт е, че спортсменството развива качествата, но човещината си има граници и за да се прекрачат те, се използват вредни за съревноваващите се стимуланти и нечестни начини за победа. Наградата и славата са основното, което води учениците в желанието им да достигнат най-добрия, учителя. И тази хищност и алчност не рядко костват здравето, живота, щастието на участниците. А добрите намерения за това да се покаже висота на духа и уменията се удавят в спортна злоба и готовност да се използват дори крайно неморални средства в името на успеха.

 

Тогава бихме ли могли да си представим отношения Ученик – Учител, в които да няма нито сравняване, нито стремеж към подражание? Възможно ли е да има учител, който не иска да му подражават, нито да се сравняват с него?

 

Сред учителите си мога да посоча такива, които са ми били пример на какво не бива да подражавам, но в тия случаи все пак съм се сравнявала с тях. И се сещам за трима души, на които не съм искала да подражавам или приличам, с които не съм и мислила да се сравнявам, защото поведението им не предполагаше изобщо подобни мисли. Те бяха хладни, дистанцирани и лишени от всякаква суета, но владееха материята, която ми преподаваха и не парадираха със знанията, а просто ги излагаха пред мен и останалите си ученици. Уважението ми през годините към тях се оказа константа. Сега вече зная защо. Те не преподаваха „себе си”, като хора дори бих ги нарекла доста безлични и незабележими сред множеството и образът им не привличаше вниманието, нито бе нещо, което да предизвика възхищение или обожание. Не бяха артистични, нито се интересуваха от оценката на учениците си, а е редно да отбележим, че за не един и двама подобно поведение бе отблъскващо и лишено от човешка топлина. Но по-късно, когато сме разговаряли от кого сме научили най-много, техните имена първи се появяваха в спомените ни. Тези Учители не преподаваха „себе си”, а техниките и знанията, които притежаваха. Измежду целите им липсваше това да бъдат запомнени, дори да бъдат уважавани или споменавани с добро. С тях винаги бе просто и ясно – знаеш ли, ще бъдеш оценен безпристрастно, не знаеш ли – също. Състезанието с тях бе безпредметно – защото ние, учениците, бяхме оставени да се състезаваме със себе си. Ако изобщо се провиждаше нещо господарско в цялата тази работа, то бе, че те са господари на положението. Но ние не бяхме слуги, нито възпитаници. А ученици в най-чист вид.

 

Дълго време не знаех имам ли какво ново и свое да кажа за вечното състезание на Ученика с Учителя. Съревнователният дух не е онзи, който ми е любим, но пък безспорно и от горното изложение стана ясно, че той може да помогне да се изявят най-добрите от научените в живота на човек неща. Дори когато учителите са си отишли, дори когато учениците са ги изоставили, дори когато усвояването на знания и развиването на качества е предопределено да достига предела на преподавателския пример или да остава бледо подражание на някакъв абсолют – всички тези случаи дават възможност за придвижване напред. И ако целта е да дам нещо от себе си – с решението си да пиша по темата се изненадах колко много аспекти може да има тя. Моментът на безпристрастност, така ценен у любимите ми учители, заобиколих съзнателно.

 

И докато се колебаех, си припомних един от най-лесните на пръв поглед, но нелесни за изпълнение, усвоени от мен житейски уроци:

 

Единственият начин да направиш нещо е да ЗАПОЧНЕШ да го правиш!

 

 

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1937