Снощи най-накрая ми намериха и донесоха един филм, който ми препоръча приятелка (благодаря ти, търновска Светле!). На български е преведен като "Лабиринтът на сатира", но на мен повече ми харесва "Лабиринтът на фавъна". Оригиналното заглавие на съвместната продукция на Мексико, Испания и САЩ, с режисьор и сценарист мексиканецът Гилермо Дел Торо (на него дължим "Блейд-2" и ред други филми на ужасите), е El laberinto del fauno. Прекрасна и ужасна кинолента. Атмосферата в тоя филм се създава сякаш не толкова от пестеливия като реплики сюжет, колкото от невероятната визия. Започващ със слънчеви снопове, процеждащи се през клоните на дърветата, гора, прашен път, пътуващи майка в напреднала бременност и дъщеричка, Лабиринтът на фавъна постепенно става все по-мрачен и в двата плана на действието: този на реалността (Испания по времето на Франко и съпротивата, купонната система, военните, контролиращи всичко) и този на приказно-фантастичните подвизи, които 10-годишната Офелия (Ивана Бакеро) трябва да извърши с помощта на фавъна, защото той ù казва, че е принцеса и може да се върне в приказното царство през портала между световете, но той се отваря само по пълнолуние и след 3 геройства от нейна страна. Освен че всеки кадър е майсторски пипнат, много шокиращи и непривични за зрението ми, но пък това ще рече – силно въздействащи, бяха сцените, снимани сякаш през мастиленосин филтър, както и тези сред декорите на лабиринта. През 2007-ма година филмът е спечелил 3 "Оскара": за най-добра операторска работа – на Гилермо Наваро (ми, да, какво да ви кажа: "Четири стаи", "Десперадо", "От здрач до зори", "Джаки Браун" – ту Тарантино, ту Робърт Родригес, "Спуун", "Дълга целувка за лека нощ", май няма смисъл да продължавам, нали?), за най-добър художник и за най-добър грим, а освен това е имал номинации в категориите за най-добър чуждестранен филм и най-добър сценарий. Но и без награди Лабиринтът на фавъна щеше да е от много, ама много големите и важни филми, дето не ти излизат после от ума и те човъркат да търсиш скритите им смисли.

За много зрители вероятно това ще е филм за смелостта. И ще е такъв, защото тук смелостта е показана и като вътрешно присъща (Докторът – добродушното обло личице на актьора Алекс Ангуло), и като нещо, чиято липса се замества с маска и се компенсира със садистична жестокост (Капитана в разтърсващото изпълнение на френския актьор Серхи Лопес).

Смелостта е и онова, което не се добива, а го имаш, както е у малката Офелия и у Мерседес (актрисата Марибел Верду, позната ни от филмите на Алмодовар), но което може да си имал и загубил – както се случва с майката на момиченцето. Тя е повярвала, че любовта е възможна отново и смело се е отправила  към втория мъж в живота си, Капитана, да живее в гарнизона при него, в старата, прогнила и пълна със странни шумове къща. Сломяват я студенината и публичното унижение, на което този зъл човек я подлага, за да подчертае господството си.

Темата за злото и неговата заразност, за злото като проява на малодушие, е засегната във всички групови сцени с участие на военните. Иронията е зловеща, но съвсем ясна като авторово послание. Тук най-силна реплика имаше един от подчинените на Капитана  - той се ядосваше, че най-накрая и те да хванат някого жив, за да го разпитват, а той да излезе пелтек.  

За мен по-интересно бе, че Лабиринтът на фавъна предлага много гледни точки към темата за подчинението. Докторът и тук е мой фаворит като герой. С въпроса си за какво всъщност да се подчини, заради самото подчинение ли, изречен миг преди да издъхне, прострелян в гръб от Капитана, той сякаш обедини всички истории и линии в сюжета в своята скромна малка персона, която тихо и без да иска всички да я забелязват изпълни човешкия и професионалния си дълг.  

Отвъд привидните смисли и очевидните внушения този филм предлага и други, които тепърва ще откривам за себе си. Днес например се запитах защо във финала доброто, умно, обичащо магическите приказки и все фантазиращо момиченце е убито, а заради бебето (СИНЪТ, МОМЧЕТО), заченато от Капитана, първо умира майката,  след това – и самата Офелия, накрая издъхва бащата злодей, а самото то оцелява и попада в ръцете на благородната, но изпълнена с желание за мъст Мерседес, която в решителния момент не се поколебава не просто да наръга с готварското си ножче Капитана, но и разцепва устната му с някаква по женски стихийна, свирепа страст. Да, Мерседес казва, че детето няма да научи нищо за татко си, не взема и часовника, символично предаван от баща на син. Капитана държи този часовник почти през цялото време. Поправил го е, защото е бил счупен - от баща му, също военен, преди да умре на фронта в Алжир. Така се е надявал синът му да го запомни - с часа на смъртта на бойното поле. Облият старинен предмет обаче отново отмерва времето и с неговото съживяване сякаш в Капитана е възкръснал мъртвият му баща. Опитът на Капитана да повтори ритуала и да предаде часовника на своя син се проваля благодарение категоричността на Мерседес. Остава въпросът прекъсва ли се кръвната линия. Както се казва във филма – мечтателите в този живот, в реалността, която не е приказка, умират, а кръвната линия на Офелия е прекъсната. Момиченцето се преселва в измечтания свят, при една фантастична троица, в която е запазено място за нея, където на тронове във висините на дворцова зала я очакват истинският ù баща и нейната любима, усмихваща се измъчено майка, а престолът ù в злато и блясък стои празен.

Фавънът пък, който би трябвало да е помощник на Офелия, я примамва в Лабиринта, където нейната невинна кръв е принесена в жертва. Той ни най-малко не е добрият герой и не напразно така зловещо проблясват очите му и толкова напомня на акула нещо в лицето му. Но и в митологията лабиринтите са обиталища на чудовища, които убиват и се хранят с жертвите си. В тоя смисъл има един преход между сцени, където образът на фавъна се прелива в този на Капитана и можем да предположим, че той е неговото съответствие в другата, фантастичната сюжетна линия. Фавънът на Гилермо Дел Торо прилича повече на Минотавър – онова създание с глава на бик и тяло на човек, което пази лабиринта на остров Крит, отколкото на сатир – който пък е с остри уши, кози крака, рога и опашка. Тук да кажа, че само краката на фавъна ме подразниха и ми се сториха някак недоизкусурени. Но за сметка на това слушах с наслада речта на героите - този испански е толкова красив и изразителен, звучи много лирично, без да е лигав, харесва ми. 

На този ужасен човек, Капитана, втория баща, съответстват и другите чудовища, с които се преборва момиченцето – гнусната жаба и подобното на Циклоп създание, което се пробужда край подземната, отрупана с вкусни ястия маса (Капитанът държи под ключ провизиите и ги раздава на хората от околността – жалки дажби, докато той самият устройва тържествени вечери).

Има ли нещо по-странно за мен от момента, в който от устата на горския каменен идол изпълзя огромно насекомо, подобно на богомолка, а момиченцето разтвори широко очи и възкликна, че това е фея? Няма. И детето виждаше ужасното, зловещо нещо, размахващо крила сякаш пред камерата на оператора, следяща с него пътя на Офелия към дома на Капитана и лабиринта, именно като фея го виждаше, до самата си смърт. А аз, пред екрана, го виждах като ужасна богомолка, издаваща тракащи звуци подобно тиха картечница, подмамващо към лобното му място момиченцето.

Все още не съм открила всички съответствия, но хубавите филми са за това – да ги мислим и да си ги спомняме дълго, дълго, дълго...