Режисьорът Фернандо Мейрелес ни разказва история, базирана на романа на Джон льо Каре. Там голяма фармацевтична компания се съюзява с английското правителство, прави завод с 1500 места в район на кралството с висока безработица и получава зелена улица да тества в Кения експерименталното лекарство „Дипракс” против туберкулоза, което има много странични ефекти и често води до смърт. Естествено, джентълменският клуб от посветени си е купил акции на компанията и тяхната стойност на борсата непрекъснато нараства. За героя на Ралф Файнс – потомственият английски дипломат Джъстин Куейл, всичко това се разкрива след убийството на съпругата му Теса (Рейчъл Уайз), природозащитничка и активистка, с която се запознава преди назначаването си на работа в Африка. Там тя намира богато поле за изява на своята хуманност и работи денонощно, за да помага на бедните семейства.

Има доста кадри, показващи ужасяващата мизерия, гладът, бедността, болестите, липсата на каквато и да е ефикасна помощ за тия бедстващи хора. Пратките с медикаменти и храни често не вършат работа – с тях индустриалните лъвове отбиват номера и си опростяват данъците чрез дарения, а лекарствата им са негодни, защото са с изтекъл срок на годност и лекарите предпочитат да ги горят, отколкото да ги дават на болните. И, както се казва във филма, целият мръсен бизнес, свързан с Африка, се опира на угризения.

Филмът е много силен и този път Файнс се опира на блестящата игра на актьори като Дани Хюстън (Санди), Били Ниги (сър Бърнард Пелегрин). Те играят джентълмени и гадняри, от чиито клуб излиза, по-точно е насилствено изключен главният герой Джъстин. Но и останалите актьори поддържат яко. Само дето накрая си спомняте единствено играта на Файнс, простряла се като парашутна коприна върху лентата, запечатала приказно красивия и кошмарен свят на африканската действителност.

Надписът „Любов, на всяка цена” на диска е доста подвеждащ. Във „Вечният градинар” наистина се разкрива една чиста, дълбока и изстрадана любов, заради която героят е застрелян на финала, погрижвайки се преди това делото на жена му да успее, виновниците за смъртта ù да бъдат разобличени, а лекарството, което убива – спряно. Цената – живота си – която Джъстин и Теса плащат, не е в името на любовта, а в името на съществуването на стотици хиляди хора, които спасяват. Те пренебрегват всичко – и двамата са много богати, и двамата имат работа, която харесват, любов и семейство, на което държат, имат всичко, за което нормалните хора могат да мечтаят. Но от момента, в който тя изпраща доклада си за лекарството в Англия, загубват всичко. Теса е убита зверски, Джъстин е отзован и лишен още на летището в United Kingdom от дипломатическия си паспорт. Търсенето му го отвежда от луксозния клуб и обяд със скъпи риби в London до Судан, където намира лекаря, изобретил лекарството и оттеглил се да изкупува греховете си, мъчейки се да помогне на негрите.

А богатите? Те са весели, доволни, забогатели от най-печелившата за последното тримесечие фармацевтична компания, правещи всичко възможно да забравят труповете – на своите и на чуждите (последните засипват с негасена вар по сметищата на Африка). Има и един бизнесмен, който разиграват като пионка и използват, докато им е нужен, а после разоряват и определят кой ще наследи компанията му. Именно той – гневен, наяден, агресивен и брутален, изкрещява да внимават, защото не е от техния джентълменски клуб. И помага на Джъстин, търсещия истината. Помагат му все хора, от които най-малко е очаквал, не приятелите му – един от ценните уроци на филма.

Въпреки трагизма на разказваната история, режисьорът го прави леко, въздушно, тъжно и нежно, без заклеймяваща ярост, както го помним от „Английският пациент”. И тук героят е затворен, тих, деликатен, но вътрешно твърд и изпълнен с решителност мъж, който не говори много, но има вроден усет към истината и красотата. Хобито му е градинарството. Отдаден на цветята, той е изтръгнат от унеса на идилията, в която живее и която е започнала да се руши, защото с жена му са престанали да си говорят. Но те се обичат, въпреки ревността на съпруга, когото приятелите непрекъснато информират, че Теса се движи в компанията на млад чернокож доктор (убити са заедно, той всъщност е бил гей, но Джъстин го научава след смъртта им), настройват го неуморно срещу жена му, изтъквайки неуместните й човекоспасителни акции и ровене където не ù е работата, директно коментират, че тя го злепоставя по приемите… Изобщо, приятелите – мили, възпитани, усмихнати и загрижени, по всякакъв начин се месят в живота му и – както се оказва – го съсипват успешно. Не успяват обаче да убият чувството между Джъстин и Теса. Макар все по-затворени като съпрузи, неговорещи си, неспящи заедно след смъртта на детето им, за зрителя не остава съмнение, че тия двамата се обичат. И това личи в погледите, в малките жестове, усмивките им. Именно тук Ралф Файнс и Рейчъл Уайз постигат наистина изключителни актьорски висоти. Първо загубват при раждането бебето си, след това тя се впуска да разнищи аферата с лекарството и опитите върху хора, не му казва нищо, за да го предпази, и е премахната.

Ярките цветове на Африка превръщат лентата в картина, красива и ужасна. Току се появяват пейзажи толкова великолепни, че ви се струват чуждопланетни. Но Африка не  е на Луната, а на Земята. Изгарянето на селото, разпънатият на кръст, изтезаван зверски труп на африканския лекар, миазмите на гетата – всичко това изглежда реално и нереално, филтрирано и обработено е красиво и хващащо за гърлото, изкуство и истина. Героят вече е не в безупречен костюм, а в протрита избеляла фланелка, камерата се накланя от вълнението, което люлее и него като кораб, обективът опитва да е истински и в следващия миг ви се показва като око на творец, решил да направи от всичко това цялостно произведение, филм, който да докосне сърцата ви.

Остава въпросът щеше ли това да се случи, ако Теса се бе доверила на Джъстин, ако всеки не бе решил, че трябва да опази другия, ако не бяха задълбали в своите увлечения – тя активистката, той – градинарят, почистващ от плевели непрекъснато градината си. Сякаш градината на тяхната обич е била обрасла в плевели и ако се чудите защо филмът се казва „Вечният градинар” – ами затова, защото героят на Файнс първо разчиства след смъртта на съпругата си нейната паметна градина, после – градината на обществото от плевели като своите бивши приятели, лицемери, дипломати и мръсници и накрая изчаква най-спокойно пратените за него убийци при езерото, където е открит трупът на Теса – за да е с нея във вечността, защото тя е неговият дом.

Писмото, уличаващо убийците, е прочетено в тяхно присъствие от нейния братовчед на възпоминателната церемония в Уестминстърското абатство.

Един наистина скъп ритуал, който малко хора могат да си позволят.