=====
Който има избор, не избира.
Избира онзи, който няма.
Всичко, що обичаме, умира –
отминалото не остава.
=====
Така продължиха пътешествието си заедно, по дирите на бягащия мрак сред вятър с вкус на гвоздеи. Кожата на земята се нацепваше, а плътта й се спаружваше, за да разкрие сухи дерета и клисури, или се гънеше в шугави хълмове. Небето бе толкова високо и бледо, че през деня изчезваше, и еднорогата понякога си мислеше, че тримата сигурно изглеждат слепи и безпомощни като плужеци на слънце, след като някой е обърнал дънера или влажния им камък. Но тя бе еднорог, все пак, и имаше способността на еднорозите да стават все по-красиви в зли времена и земи. Даже дъхът на жабоците, мърморещи из ровове и рухнали дървета, секваше, щом я зърнеха.
=====
Жабоците биха били по-гостоприемни от унилия народ в страната на Хагард. Селата лежаха оглозгани като кости между остри хълмове, където не растеше нищо, а сърцата на самите хора без съмнение бяха като вкиснала бира. Децата им посрещаха с камъни странниците в града, а кучетата им ги прогонваха от него. Няколко от кучетата така и не се завърнаха, тъй като Шмендрик бе развил точен мерник и апетит към помиярите.
Град Хагсгейт имаше формата на следа от лапа: дълги пръсти, разперени от широка основа и завършващи с калните нокти на къртица.
=====
Беше на средна възраст, като останалите, облечен в скъпи, безлични дрехи.
=====
Махнете тези мечове или ще се окаже, че държите скорпиони откъм грешния им край.
=====
Той млъкна и притвори клепачи, толкова тънки, че Моли бе сигурна, че той вижда през тях, като птица.
=====
В очите му изведнъж блеснаха бързи сълзи. Всички бяха облечени добре и топло, но лицата, които надничаха от хубавите дрехи, бяха на бедни хора, студени като призраци и твърде гладни, за да се хранят.
=====
Шмендрик подпря брадичка на кокалчетата на пръстите си и се обърна към Дрин с укривена усмивка.
– Надявам се да е той – намеси се Моли. – Надявам се принц Лир да е бебето, което си оставил да умре, и се надявам да удави града ви, и се надявам рибите да ви оглозгат до голо като кочани...
Шмендрик я срита в глезена с всички сили, защото слушателите бяха започнали да съскат като въглени, а някои даже се изправяха на крака.
– За едното ядене? – Шмендрик се изправи, събаряйки стола си. Подпря се на масата с две ръце, дишайки тежко. – Толкова ли върви тези дни? Вечеря и вино за отровен принц? Трябва да предложиш нещо по-добро, приятелю Дрин. И коминочистач не бих очистил при такова заплащане.
=====
– Никога не се пазаря с професионалист – каза. Двадесет и пет жълтици.
Следващия половин час прекараха в пазарлък...
=====
– ...И най–професионалното заклинание, изръмжано, изграчено или изтрещяно някога, е безсилно пред чистото сърце. Лека нощ.
=====
Навън нощта лежеше увита на кълбо, студена като смок и облюспена от звезди. Нямаше луна. Шмендрик излезе смело, като хихикаше и подрънкваше със златните монети. Без да поглежда Моли, каза:
– Загубеняци. Тъй безгрижно да решат, че всички магьосници сватовстват на смъртта. Виж, ако бяха поискали да премахна проклятието – е, можех да го сторя и за едната гощавка. За едничка чаша вино даже.
Шмендрик се прозя, изхълца и потръпна едновременно. Както вървеше и ту се унасяше, ту се сепваше, на Моли u се струваше, че Хагсгейт се протяга като лапа, за да задържи трима им, затваря се около тях и ги побутва нежно напред-назад, така че отново и отново да стъпват в предишните си стъпки. След столетие достигнаха последната къща и края на града; още половин век се лутаха през влажните полета, лозята и сивите овошки. Моли сънуваше как овце им се присмиват от върховете на дърветата и как коварни крави ги настъпват и ги избутват от чезнещата пътека. Кинжали, проблясващи като дири от риби в тъмно море. Парцаливият черен плащ изплющя по бузата на Моли, когато Шмендрик се изтъркаля на колене, опитвайки се отчаяно да хване кесията. Тя тракаше като гърмяща змия в ръката му. Хвърли я надалече в храстите, но тримата мъже тичаха към тях, а кинжалите им аленееха, сякаш вече пронизали плът. Отвъд замъка на крал Хагард изгряваше изгарящото сияние, изблъсквайки нощта като огромно рамо. Магьосникът се изправи, заплашвайки нападателите с демони, метаморфози, вцепеняващи болести и тайни хватки от джудото. Моли взе камък. Бе кървавочервен, не като бликащата кръв на сърцето, а като кръвта, която мудно помръдва под стара, незараснала рана.
=====
Ужасяваща светлина се лееше като пот от тялото му, а от рева му рукнаха свлачища. Рогата му бяха бледи като белези.
=====
Шмендрик напразно дърпаше вкопчените й пръсти.
– Нищичко няма да направя – процеди той през зъби, – докато не ми пуснеш ръката.
– О – възкликна Моли. – Съжалявам.
– Така можеш да спреш кръвообращението, да знаеш – сурово рече магьосникът.
=====
В краката на Червения бик лежеше младо момиче, изсипано на малка купчинка от светлина и сенки. Бе голо и кожата му имаше цвета на снега при лунна светлина.
=====
Червеният бик вдигна огромната си сляпа глава и бавно я завъртя към Шмендрик. С изсветляването на сивото небе сякаш сам се свиваше и избледняваше, въпреки че още димеше, яростно ярък като пълзяща лава.
=====
– Магията избра формата, не аз – отговори Шмендрик. – Един мошеник може да избира между тая или оная измама, но магьосникът е носач, магаре, което води господаря си където е необходимо. Магьосникът извиква, но магията избира. Ако е превърнала еднорог в човешко същество, значи не е можело да се направи друго.
Лицето му бе пламнало в трескав делириум, от който изгледаше още по-млад.
– Аз съм носител – пропя. – Аз съм обиталище. Аз съм вестител...
– Ти си идиот – яростно го пресече Моли Гру. – Чуваш ли ме? Магьосник си, истина е, но си глупав магьосник.
Гласът й бе прекалено мек, сякаш бяха строшили костите му. Небето бе горещо и съсирено; слънцето вече се бе стопило в локва с цвят на лъв...
=====
Той се олюля и клюмна, а после отново се сепна: висок, слаб, парцалив мъж, миришещ на прахоляк и пиячка.
=====
– Може би е луда – каза спокойно. – Никое пораснало момиче не изглежда така, освен ако е лудо.
Тя спря за миг пред портата, загледана в морето, и стражникът стори същото.
Някогашният му другар гневно му подвикна, ала младият часовой вече бе на друга служба, отговаряше за провиненията си пред нов командир.
=====
Брадата и веждите му бяха бели, а очертанията на лицето – меки и мъдри, но очите му бяха твърди като топчета град.
– Какво носи, какво може да й се е случило, какви се падате един на друг – за щастие тия неща не ме засягат. За тях можете да ме лъжете колкото посмеете. Искам да знам коя е тя. Искам да знам как развали магията на Мабрук, без да продума и дума. Искам да знам защо има зелени листа и лисичета в очите й. Говорu бързо и не се изкушавай да лъжеш, особено за листата. Отговори ми.
Шмендрик не отговори бързо. Той изгъргори няколко сподавени звука от искрено естество, които не оформиха и една разбираема дума.
=====
– Като мой магьосник ще ме забавляваш, когато желая да бъда забавляван, по начини, различно задълбочени и лекомислени.
=====
– Трябва да тръгвам – дрезгаво рече принц Лир. – Някакъв великан човекоядец поглъща девици в село на два дни езда от тук. Казано е, че може да бъде погубен само от оня, който държи Могъщата секира на херцог Албан. За зла участ самият херцог Албан е бил сред първите изядени – бил облечен като девойка, за да заблуди чудовището.
=====
В стаята нахлу тишина и застана там, смрачавайки всички лица със свирепата си сянка и изстудявайки хубавата топла супа с дъха си. Малкият есенен котарак спря да мърка в скута на Моли, а слабият огън се сви от страх. Студените стени на кухничката сякаш се събраха по-близо.
=====
Носеше роба, която един от стражите на краля бе откраднал за нея от Хагсгейт. Косата й бе разпусната, а ходилата – боси, и при вида й на стълбите такава скръб близна костите на принц Лир, че той захвърли и стиховете, и стремленията си и дори се обърна да побегне. Но принцът бе герой във всяко отношение, затова смело се завъртя обратно и рече спокойно и изискано:
– Добра да е вечерта ви, милейди.
Тя тръгна към стълбището на кулата, но той застана на пътя й и тя се спря, гледайки го с очи, тъмни като следи от копита в снега.
=====
Сивият крал се усмихна и за миг я срази странна жалост към него, понеже изведнъж усети, че си приличат по нещо. После обаче той рече:
– Познавам те. Почти те познах в мига, в който те видях на пътя, когато идваше към вратите ми с готвачката и клоуна си. Оттогава няма едно твое движение, което да не те е издало. Стъпка, поглед, извръщане на главата, проблясването на шията ти, докато дишаш, дори съвършено неподвижният начин, по който стоиш – те до един бяха мои шпиони. За кратко ме накара да се чудя и по своему съм ти благодарен. Но времето ти изтече.
=====
Човекът се закиска тикащо и тракащо.
=====
– Часовникът никога няма да удари точния час – рече черепът. – Хагард развали механизма много отдавна, когато веднъж се опитваше да сграбчи времето, докато то се носеше покрай него. По-важното е да разбереш, че няма значение дали часовникът след малко ще удари десет или седем, или петнайсет часa. Ти можеш да удариш свой собствен час и да започнеш броенето откъдето поискаш. Когато разбереш това – тогава всеки един час ще бъде точният за теб.
В същия миг часовникът удари четири.
=====
Шмендрик понечи да заговори, но звукът на гласа му я накара да се люшне като пламък на свещ.
– Няма да позволя. Няма да позволя да се случи така. – Тя местеше поглед от принца към магьосника, придържайки гласа си като краищата на рана.
=====
... ти вече си истински човек. Умееш да обичаш и да се страхуваш, и да забраняваш на нещата да бъдат каквито са си, и да преиграваш.
=====
– Ти ме научи на това – продължи той. – Никога не съм те поглеждал, без да съзра колко прелестно е подреден светът или без да ми дожалее за неговото падение. Станах герой, за да служа на теб и на всичко, което е като теб. И за да намеря начин да подхвана разговор.
Но лейди Амалтея не му отговори.
=====
Бледа като варовик, светлината в пещерата се усилваше. Четиримата вече се виждаха един друг ясно, лоенобелезникави и чужди в страха си. Дори красотата на лейди Амалтея се оттичаше в мътната, гладна светлина. Тя изглеждаше по-смъртна от другите трима.
=====
Лейди Амалтея продължаваше да лежи, където бе паднала, макар че сега се опитваше да стане, а принц Лир все тъй я пазеше, вдигнал голи ръце срещу огромния силует, който се извисяваше над него. Връхчето на езика му се подаваше от ъгълчето на устата и го караше да изглежда сериозен като дете, което разглобява нещо.
=====
В онзи миг почуда и обич, и силна тъга разтърсиха Шмендрик Магьосника, събраха се вътре в него и го изпълниха, изпълниха го, докато почувства как прелива и потича с нещо, което не бе нито едно от трите. Не му се вярваше, ала то дойде при него въпреки всичко, така, както го бе докосвало дваж преди и го бе оставяло по-пуст от всякога. Този път беше премного, за да го удържи: разля се през кожата му, плисна от пръстите на ръцете и краката му, бликна в очите и косата, и ямките на раменете му. Беше премного, за да го удържи, премного, за да бъде използвано някога; и все пак той откри, че ридае от болката на чудовищната си алчност. Помисли си или изрече, или изпя: "Не знаех, че съм бил толкова празен, та бъда толкова пълен."
=====