Понякога наистина се стъписвам от качеството на английските филми и от играта на актьорите в тях. Макар напоследък по-често да се стъписвам пред смислените им сериали. В тях рядко хуморът е от типа на американския, лаф да става – време да се пълни, а сюжетът – никога.

Казвам всичко това, защото гледах изключителен филм, номиниран на почти всички известни кинофестивали и подценяван от журитата с упорита последователност. Става дума за „Записки по един скандал”, 2006 (Notes on a Scandal). Едва ли и след две години, ако този филм бе взел „Оскар”, щяхте да се чудите кой беше и как се казваше. А сега ако ви попитам кой филм взе най-много награди на Американската киноакадемия тази година, ще си спомните ли? Малко се съмнявам.

Сама не мога да си обясня коя е причината големите награди да заобикалят „Записки по един скандал”. Година след създаването си има 4 номинации за „Оскар”, 3 номинации за „Златен глобус”, още 30 номинации и 7 други награди, повечето от които приличат на опит да се компенсира от страна на американските критици (от Далас, Финикс, Флорида) и канадските им колеги от Ванкувър и Торонто това, че Джуди Денч и Кейт Бланшет правят силни и запомнящи се роли, но уви – във време, когато има известна преситеност на призове, раздадени за участие в хомосексуални ленти. Едва ли обаче само за да не си каже публиката „Тия се оляха!” журитата счетоха филма недостоен за своите високи критерии. Е, какво да се прави, тук, в режисьорската интерпретация на Ричард Еър, суровата нежност от Броукбек не я виждаме да ни убеждава колко е нормална и разкриваща душевната красота. Този английски филм не ни показва лесбийка/педераст в беда, нито се отнася към тях като към плюшени играчки. В „Записки по един скандал” кротката възрастна учителка по история (Барбара Ковет, изиграна от Джуди Денч) се превръща пред очите ни в мръсна дърта лесбийка, обсебваща и съсипваща живота на набелязаната стръв (учителката по рисуване Шеба Харт в изпълнение на Кейт Бланшет).

Разбира се, нищо ново не казвам, като твърдя, че и „Момчетата не плачат” на Клинт Истууд, и „Планината Броукбек” на Анг Лий надупени оглеждаха това странно животно хомосексуалиста. Ако искаха да се харесат на подобни общества – направиха го, а ако искаха да бъдат запомнени – за втория филм е гарантирано, че просто няма с какво да се запомни, а първият поне направи Хилъри Суонк известна и повдигна много важния въпрос, че насилието не може  и не бива да се оправдава, без значение спрямо кого е извършено – то си остава престъпление срещу личността. Нали знаете онази фраза, че някой или някоя си го е търсил/-а? Е, когато някой ми каже това на мен, го питам каква е разликата между него и престъпника и това помага ли му да си затвори очите пред престъплението и да се направи, че не го е имало.

В „Записки по един скандал” го няма онзи развят като байряк изтъркан патос на посланието, че трябва да разбираме многообразието на живота и природата, да съчувстваме на вътрешната драма на търсещи своята ориентация личности, да толерираме хората, решили да разкрият нестандартната си сексуалност, тук изобщо не става дума за това. И слава Богу, защото ми писна да ми набиват в главата, че едва ли не задължително хомосексуалистите са по-чувствителни, по-човечни, онеправдани, нуждаещи се от специални грижи, фондации, лагери, юристи и пр. Тяхната работа малко като циганската стана, ама това е друга тема. Ако искаше награда, Ричард Еър, британският режисьор на „Записки по един скандал”, трябваше да промени сценария и лесбийката да бъде обект на сексуални домогвания от страна на нещастната в семейния си живот учителка по рисуване. Сега ще си остане с признанието на журито от Международния кинофестивал в Берлин. И с това, че са се скъсали да го номинират за направения от него филм, зер, че е добър, обаче не им пасва хептен на официалната линия и затова наградите, големите – през крив макарон ще ги гледа.

Трудно е да се каже Кейт Бланшет ли е по-добра или Джуди Денч в „Записки по един скандал”. Повече награди от асоциациите на критиците получава първата, но образът на втората е по-интересен. Тук само за миг се мярка познатата ви желязна лейди, играеща шефката на Джеймс Бонд – когато старата, грозна, с проскубана, обезцветена в корените и с остатъци от евтина боя коса Барбара Ковет отива за пръв път на вечеря в дома на красивата, чувствителна и чувствена блондинка Шеба Харт. Цял ден трескаво самотницата е избирала дрехите си, обикаляла е магазини и салони за разкрасяване, като ученичка, подготвяща се за първата си среща с момче. Все още не знаете, но вече се досещате, че това не е обикновената нервност. И я виждате на вратата, наистина с вид на дама и опитваща се да прикрие трепета си, само тази вечер и само в тоя миг добила нещо от отдавна загубената чистота и невинност – а Джуди Денч така точно изиграва цялата тази гама от внушения…

Камерата проследява с много близки планове пътя, който извървява във все по-голямото си и маниакално влюбване героинята ù, чиито баща е бил известен професор. Барбара е либерална и цинична потомствена интелектуалка, опитваща се да остарява в моминството си с достойнство, но вътрешно озлобена от самотата и изпълнена със завист, маскирана под формата на презрение към „нормалните” хора с „нормалните” им семейства и еснафско ежедневие. Фактът, че новата учителка се оказва омъжена не за блудкав млад красавец, а за мъж почти на нейната възраст, уравновесен и с професията на баща ù, че се грижи за дъщеря си, изживяваща тежко първата си връзка с момче и за сина, болен от Синдром на Даун, не я смущава, нито възпира. Високомерието и хапливата ирония, с която следи Шеба, са поръсени с подправки трудно битие и плячката става още по-апетитна. Очите на строгата даскалица с вид на изхабена лелка се съживяват и заблестяват все по-силно. Отначало зорко следи всеки жест, всяка мимика и дума на „новата” в училището, сякаш в търсене на недостатъци, но някак твърде бързо стига във воденето на нощния си дневник до заключението, че „тя е съвършена”. Първите минути сте мислили – оле, още една история за учители и ученици, а изведнъж става много завързано. Защото от един разговор по телефона със сестра ù се загатва, че Барбара Ковет не бива да допусне да стане като историята с предното момиче. И защото „съвършената” Шеба Харт разтървава ученици, които се бият заради нея. А докато класовете са събрани в залата за представления, прави секс с 15-годишния Стивън Конъли в ателието по рисуване. Което и вижда нейната „приятелка” и „морален стълб” на гимназията Барбара Ковет.

Реакцията? В първия момент старата учителка реагира като жена, на която са изневерили – чувства се предадена, все едно някой е омърсил чувството ù. А в следващия виждате, че чувството ù изобщо не е било особено чисто, защото нейният циничен мозък заключава, че „Шеба ù е в ръчичките”. И започва да се домогва до нея все повече и повече, като ù показва, че знае мръсната тайна за подсъдимата връзка с малолетен, но няма да я издаде. Прилепя се към семейството като пиявица, за да краде своите малки мигове на щастие, случайни докосвания и събиране на руси косми, паднали по жилетката ù.

Шеба се оказва обаче абсолютно непредвидима и Кейт Бланшет успява да запази това изражение на непроницаемост върху лицето си, скрила истинските си чувства и намерения под усмивката. С тази усмивка храбро е посрещала изчерпването на страстта между нея и съпруга ù, пубертетските кризи на дъщеря си, болестта на детето си полуидиот. Една жена, която усеща, че младостта си отива и животът сякаш се изплъзва, а тя не знае къде е в него и е пожелала поне малко лично щастие и любов за себе си при толкова себераздаване. Кейт Бланшет ви прекарва през всички раздиращи противоречия именно с тази свръхестествена усмивка, която не слиза от бялото лице и с очите си. Художничката, оставила едно свое кътче в дома си с куп недовършени произведения в него, използва сега съблазнителния си поглед, за да държи близо до себе си старата Барбара и се впуска в опасна игра с нея, балансирайки умело и давайки си сметка – защото никак не е наивна – каква граница не бива да прекрачва. А за младия и нахакан Стивън Конъли очите ù стават очи на малка крадла – едновременно дръзки и гузни, но алчни за още.

„Съвършената” Шеба удря една убедителна лъжа, че ще прекъсне връзката си, дори прави опит – колкото да си каже, че е опитала – и продължава да се вижда със страстния си любовник. Питате се докъде ще стигне това? До гадно, мръсно изнудване – наистина. Цялата манипулация води старата учителка към целта – да изкопчи някоя ласка, малко любов, каквато и да е тя. И когато разбира, че Шеба я е излъгала – директно си иска. А когато не получава – избира подло най-подходящия баламурник сред даскалите да пръсне слуха, че красивата учителка всъщност е педофилка. И да нанесе още един удар в сърцето на Шеба Харт – да ù посочи, че Стивън Конъли всъщност не е влюбен в нея, а я използва за задоволяване на страстта си, а в същото време я лъже от самото начало, за да получи това, което иска. Подобна проницателност не е за учудване – Барбара твърде прилича на него. Набелязали са обекта, преследват го, обграждат го и го хващат в ловната си примка. Шеба е нападната от рояци журналисти, мята се като животно, а дори не разбира в началото откъде ù е дошло. Дори когато мъжът ù (Бил Ниги ме впечатли силно още във „Вечният градинар”, а тук отново е брилянтен) иска да напусне за известно време дома, Шеба събира багажа и отива при своята доверена приятелка Барбара Ковет. Разсипана напълно, с живот, в който всичко е пълен хаос, Шеба страда, а Барбара Ковет е щастлива: да я вижда непрекъснато около себе си, да я завива с одеяло, да се прави на силната покровителка; и е в упоението на абсолютната илюзия, че двете са лесбийска двойка, която живее като семейство. Трябва да видите как изиграва омаята на самозаблудата Джуди Денч! Тук са най-силните моменти във филма. Дори разобличена от директора, че е изнудвала по подобна схема напусналата миналата година млада учителка и уволнена,  Барбара Ковет не е изтръгната от миражите, в които е потънала. Това са някакви драсвания с нокът по лакираната представа, която си е изградила – че е постигнала каквото е искала, че има в ръцете си най-красивата и съвършена жена на света, с която ще остане до края на живота си.

Заглавието „Записки по един скандал” идва от дневника, който с маниакална последователност и в детайли старата вещица е водила (между другото, covet има значение „пожелавам нещо чуждо”, а coven – „сборище на вещици”). Един ден Шеба случайно разбира за него и го открива, за да разбере колко по-мръсна е манипулацията, на която тя и семейството ù са станали жертва. Извън себе си тя изскача на улицата  и се мята сред репортерите, ревейки от жестоката рана, с размазан грим и напълно обезумяла. Не знаех, че Кейт Бланшет може да покаже такова неистовство, но явно го е можела. И ролята, и актрисата са разтърсващи, тук аз разбира се се разплаках и филмът можеше да свършва, което и направи.

Финалът е неочакван по английски – Шеба се върна при мъжа си, той я прие в дома им, осъдиха я на 6 месеца, а Барбара Ковет намери следващата млада жена, излъчваща чистота, и се зае да я омърсява.

Едноименната книга на Зои Хелър, по която е направен сценарият на филма, е номинирана за наградата "Букър"; ще я намеря и прочета, защото искам да сравня с филма.