Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини

БЛОГ АРХИВ
«« октомври 2017 »»
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
            1
2 3 4 5 6 7 8
9 10 11 12 13 14 15
16 17 18 19 20 21 22
23 24 25 26 27 28 29
30 31          


Календар Картички

Глог 16:38
« Обратно
Юлия Огнянова/Julia Ognyanova
Проф. Юлия Огнянова:
ИМАМ КОЛЕНОПРЕКЛОННО ОТНОШЕНИЕ КЪМ АКТЬОРА КАТО КЪМ ТВОРЕЦ

Репетиционният период на „Дремиградски смешила” по фейлетоните на Георги Кирков беше месец – месец и половина. Както обикновено по онова време, трябваше да поставям бързо. В Ямболския театър работих през сезон 1981/1982 г. Имахте тогава суфльорка, Ваня се казваше, и тя беше човекът, който веднага разбра, че става дума за друг вид изкуство. Актьорите идваха и ми казваха, че Ваня им обяснявала какво искам да правят, когато я питали: „Как е? Какво се получава отстрани?”. През целия ми живот и работа само две жени, две суфльорки са били така интелигентни и толкова са разбирали всичко, което става на сцената и при режисьора – вашата и суфльорката на Смолянския театър. Тази жена, Ваня, се радваше на истинско уважение от актьорите. Казваха, че след финала на едно представление те не питали режисьора, който е постановчик, как е минало, а питали нея, суфльорката. „Защото тя разбираше – така казваха, – разбираше и дали като спрем е от забравяне, че не можем да си спомним текста, или е психологическа пауза заради състоянието на героя. И ни оставяше да го изживеем, преди да ни подаде следващата реплика”.

Същата година бях почнала да работя със студентите във ВИТИЗ. Помня, че бяха във зимна, предизпитна ваканция и да гледат репетициите на „Дремиградски смешила” дойдоха двама от тях – Теди Москов и Леонард Капон.

Когато се обадиха да ме поканят да работя в Ямбол, аз предупредих директора ви, че с удоволствие ще дойда, но полза от мен няма да имат, защото спектакълът ни вероятно няма да бъде оценен и няма да получи признание, независимо колко добре ще се получи. Вече имах доста подобен опит. Но времето беше такова. На директорите на театри бяха казали: „Забравете това име!”. И се залових с кукли затова. Не бях никъде на щат. По тая причина когато ме поканеха, работех в толкова съкратени срокове – по месец-два – докато поставя нов спектакъл.

Предупредих директора какво може да стане, но той ми каза: „Актьорите ви искат! Искат да се срещнат с вас!”

Дали е имало първоначално шок? О, да! Обикновено има. Актьорите отначало бяха стъписани – имах друг подход на работа, това е нормално. Повечето драматични артисти изживяват в първия момент такъв шок. Те искат да им кажеш: сега заставаш тук, тук подаваш репликата, тук пристъпваш… Тогава беше така.

Един от трупата си спомням, беше заслужил артист, та той дори ми обясняваше с нежност как почвал да говори, лицето, позата, как сменял мизансцена според думите на режисьора, как пристъпвал нататък, как заставал, гледал… Слушах го и се опитвах да не се изсмея, само лекичко се усмихвах и си мислех за моите неща. За тях режисурата бе диктатура на режисьора. А аз ги учех как да бъдат свободни. Някой искаше от тях да бъдат свободни!... Представяте ли си?!... Дотогава те бяха само изпълнители, на които текстът се дава от автора, а интонацията и физическото изпълнение, мизансценът – от режисьора. А в моята работа няма такова нещо. Аз ги подготвям те да творят сами. Отначало им е трудно, но никога не съм се съмнявала, че могат, и те наистина постепенно започват „да могат”.

Винаги съм вярвала, че всеки има в себе си това зрънце, тази способност да създава сам прекрасни неща, а аз като режисьор трябва само да отворя вратичките и да го оставя да премине, да се научи да го прави… Повярвайте ми, когато актьорите веднъж го изпитат, те никога повече не го забравят и не искат да се върнат, не могат да се върнат назад и да работят по стария начин. И в това е хубавото за мен. Връзката я има, тя се получава. Когато усетят, че ги обичаш, атмосферата става топла, и това прилича на прехода от зимния студ към пролетното настроение. Но не ме разбирайте и че съм била прекалено фамилиарна. Аз съм много строга и взискателна в същото време. Но имам коленопреклонно отношение към актьора като към творец – винаги се опитвам да го направя съавтор на постановките.

Дали съм се научила на нещо от тоя процес, дали ми е помогнал да открия нещо полезно за работата си? Сигурно да! Вижте, когато имаш нова методология, а аз бях разработила такава в театъра ни, това помага да гледаш от актьорите каква еволюция могат да извървят хората – от недоверчиви и неуверени, към такива, които са сигурни, освободени и познаващи творческите си способности. Просто това е етап, който трябва да се мине, и нещата се оправят. От самоуките режисьори съм, но още тогава, подобно човек, който учи пиано и все по-уверено и без да поглежда предусеща от кой клавиш какъв звук – нисък или висок – ще изтръгне, знаех към кой клавиш да протегна ръка и какво може да прозвучи.

Казвате, че Ваня си е спомнила как е минала първата репетиция на „Дремиградски смешила”!? Аз вече не помня. Значи съм накарала актьорите просто да се качат на сцената, да оставят текстове, папки, тя като суфльорка да слезе при мен, а те горе просто да се движат, да ходят и да си повтарят някаква реплика? И са се щурали като патета? Ха-ха, така е станало, сигурно. Искам в началото да се усетят безпомощни, без подпори и патерици.

Помня добре сцените в спектакъла. Имаше няколко плоскости, етажи – обичам и във вертикал, и в ширина да разгръщам пространството, не ми стига сцената, тясно ми е иначе. Битката бе за един голям кокал, изобразяващ властта. Спускаше се отгоре и всички протягаха ръце да го докопат, да го хванат и задържат. Но той започва да ги притиска, те се пазят да не ги смачка, а когато пада – всеки се хвърля отгоре му и с цялото си тяло брани от другите колкото може по-голямо парче за себе си.

Спектакълът започваше с такава сцена: завръща се в къщи новоизбраният депутат, обувките – лачени, обути на босо. Слиза по една стълба надолу, после се изкачва по друга нагоре и влиза в дома си. Свири духова музика. Дечурлигата се затичват и вдигат врява. Депутатът сяда на стола си като на трон, а жена му с един леген вода дотърчава да му мие краката.

- Мамо, мамо, виж, на татко ръката станала по-дълга! – крещи едното дете.

Той се опитва да скрие през цялото време ръката си, но жената вижда и пита, докато му мие краката:

- Защо така, мъжо, какво е станало с ръката ти?

- Какво, какво! – тросва се той. – Ти се благодари, че само един път в месеца съм депутат, ако трябваше по 50 пъти да я вдигам да гласувам, колко още щеше да порасне…

- И откъде знаеш кога да я вдигаш? – чуди се жена му. – Кой ти казва?

- Кой-кой! Има един, дето ни ръчка и ни казва кога да я вдигнем и кога да я свалим – отговаря той.

Докато гледа ръката си, а тя бе направена с една ръкавица да се удължава, зрителят вижда как депутатът се сеща, че освен минуси това положение си има и плюсове. Ръката вече не е недостатък, а предимство. Не я крие, напротив, тя се превръща във фокус на поведението му. С нея може да уволни някакво агрономче, което му пречи. С нея може и да намести на пост племенника си. От дефект удължената му ръка се певръща в нещо, което носи полза.

Питате ме дали артистите са се страхували. Не, те са като децата. Не се страхуваха, защото когато си променил гледната им точка към прояви в обществото, които иначе изискват смелост да ги кажеш и покажеш, те откриват неща, които не са допускали, че носят в себе си, и просто ги правят, наистина играят на сцената. Страхът остава някъде много на заден план, вече не се иска някакъв бабаитлък, а единствено желание.

А властта… От моята сатира властниците никога не са били очаровани. В Ямбол премиерата мина много успешно. Как казахте, че се е изразила Ваня? Фурор? Ако можех да добавя към съществителното „фурор” прилагателно, то щеше да е „тревожен”. Тревожен фурор, да! Никой от властниците не напусна премиерата, искаха навярно, но не посмяха да го направят. И това също е в духа на сатирата на Георги Кирков, спектакълът двойно илюстрира смисъла си.

Публиката реагираше живо на всичко. Защото имаше духовен глад да се чуе истината, да се произнесе на глас. Разбирате ли, обществото, погледнато отвън, е монолитно, но отвътре е конфликтно. Обикновено няма ясно очертани фронтови граници на сблъсък. Но под спокойната повърхност нещата не протичат гладко.

В Ямбол чест прави на местната власт, че изтърпя и не спря, не възпрепятства премиерата на „Дремиградски смешила”. Но спектакълът нямаше много представления. Скоро след това вече не се играеше. Когато попитах по телефона директора какво е станало, той тактично смънка, че имало болен актьор. Каза го може би за да не ме заболи.

Но фактически се получи така, че Ямболският театър откри и показа пръв творчеството на Георги Кирков. Дотогава той не беше преиздаван, от своите. А е един от големите идеолози на лявата идея. Издадоха го 24 години по-късно.

Написах сценария за „Дремиградски смешила” по фейлетоните на Кирков, от музея ми предоставиха подвързани вестниците му. Струва ми се, че остротата му е дори по-голяма от тази на Алеко Константинов. Сатирата му е насочена към властниците, към депутатите. Обяснимо е защо не бе издаван – може би с желанието да потъне в забрава. Но след представлението на вашия театър името му все повече се споменаваше.

Програмата беше голяма като вестник, с много цитати и илюстрации. Имаше цитат от Симеон Радев, в който казва за Георги Кирков, че той е неговият бог на хумора, че талантът му покрива целия диапазон от големия оратор до хумора на плебея. Със своето говорене този автор е намирал винаги рецептата, с която безболезнено да умъртвява враговете си. Вижте мненията в театралната програма на Васил Коларов и Симеон Радев! Двама политици с полярни възгледи, но има знак на равенство, когато се изказват за хумора на Георги Кирков. Хубаво би било тая традиция да продължава и днес.

Минала съм през три общества, и при трите всички имаха кураж, докато не са на власт. После си затваряха очите. И с всяка власт е така. Но виждате ли, критичното тогава имаше смисъл! Онова време имаше повече място за дързост! Сега сякаш се получи обратното. Тогава имаше глад за критика, сега като че ли съпротивата се изчерпва с нея. И най-необразованите дават точни диагнози, селските хора дори, от тях можете да чуете такива наблюдения и изводи… Критиката вече не е да се отворят очите на хората, защото те са отворени достатъчно…

Мисля, че интересът дори на младите хора към последния ми спектакъл за Константин Павлов, „Тапетите на времето”, се дължи на това, че в него се говори за духовния глад. Не гладът за истина, а гладът, който идва от някаква духовна празнина. Защото Константин Павлов беше голяма личност, изключителна. Със своя нравствен максимализъм той бъркаше в онова тъмно пространство, където се складират неосъществените мечти на хората.

(неделя, 23 август 2009 г.)

22 Октомври 09, 16:38    Коментари (1)

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

Коментари
1. yxNFjpoxWxMkt
19.06.13
12:44
I am foerver indebted to you for this information.
Добави коментaр 
От:
Коментар:
Въведете кода от картинката в ляво

 
0.1257