|
|
 Глог 16:37 |
|
|
Аз напоследък |
През последните два месеца се занимавах основно с шофьорския си курс и с написването по поръчка на книга за 60-годишнината от създаването на професионален театър в Ямбол. Относно курса – толкова не съм учила за никой от студентските си изпити колкото за тия листовки и затова бях неимоверно горда, че ги взех от първия път. А за изпита по кормуване... Първият продължи около 500 метра. Изпитващият ме накара да направя обратен завой към края на града, на едно широко трилентово платно, аз видях табелата, че лявата лента е само за направо, но реших, че има някаква грешка дадох мигач и чух, че изпитът ми свършил. Впоследствие научих, че в случая трябвало да вляза на бензиностанцията отдясно, да извъртя там и да изляза, преминавайки в насрещното движение вече законно и спокойно. Смятам, че обратен завой с такава дълга траектория в никой друг град освен в Ямбол не е измислен. Както и да е, втория път се представих много добре, пред същия най-страшен изпитващ от КАТ, който дори ме похвали и като ме пита защо ме е скъсал първия път възкликна: „Ех, вярно, трябваше пак да отидем на тоя завой, ама не си спомних!”
А книгата... Никога не бях писала по поръчка, но си има своите добри страни. За месец трябваше да изчета и смеля в главата си един солиден куп ксерокопирани статии и материали от историята на театъра, които да преразкажа интересно на читателите така, че да остане нещо, което да докосне сърцата им и да е свързано с историята на театъра в града ни. Говорих с различни хора, научих толкова човешки истории... Но най-интересен ми бе контактът с Юлия Огнянова, която не обича да я наричат професор. Обадих й се по телефона, не знаех как ще протече разговорът, тя имаше гости и след като разбрах, че не е удобно да направим интервю, говорихме около два часа. Така тя разказа всичко, което ми се искаше да я питам, после седнах, подредих по теми диалогът ни и следващата неделя й звъннах отново, за да прочета написаното. Тя бе изумена, че сме казали и изговорили всичко това. Но като започнахме внимателно да се движим по текста, почти не остави, слушайки, нередактирано място. Уточнявам – тя кара 87-та си година. И успя, чувайки, да улови всеки нюанс на думите и да ме коригира, да предложи други, да поправи синтактичния ред, да пренапише на места, да съкрати много от отклоненията. Час и половина. Това са 90 минути. Къртовска работа. Накрая аз се чувствах изцедена, а тя звучеше по телефона все така искрящо бодро и дори започна да ми разказва за учениците си Теди Москов, Александър Морфов, за периодите в Бургас и Смолян, за това как я намерили след инсулта в апартамента й, как отворила очи и видяла порасналите си студенти събрани над нея, как смаяна ги запитала „С какво дойдохте толкова бързо?”, как те й отговорили хорово: „С хеликоптер!”, а после избухнали заедно в смях... И още, и още толкова лични неща, които тя имаше нужда да сподели... Забелязали ли сте колко лесно е понякога да споделяме с почти непознати хора, и колко трудно да го направим с близките си?
Публикувам отделно целия телефонен разговор във варианта, в който заедно решихме, че е добре да се издаде. Смятам, че може да е полезен за студентите, изучаващи театър и интересуващи се от работата на най-великите български режисьори.
|
22 Октомври 09, 16:37
 Коментари (1)
|
|
Глог
