|
Рейтинг: 3.00
(105)
|
Глог |
|
За контакти |
|
Връзки |
|
Вторични мисли |
|
Александруполис |
|
Родопи |
|
Рила/Rila |
|
Последният еднорог |
|
Галерия |
|
Старини |
| БЛОГ АРХИВ | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| «« | април 2024 | »» | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
 Глог 19:16 |
| « Обратно |
|
Прочетох БОГЪТ НА ДРЕБНИТЕ НЕЩА | ||
|
Прочетох "Богът на дребните неща". И извадих няколко особено впечатляващи моменти от книгата, за да усетите атмосферата. За разлика от "Песента на здрача" на Сидхарта Шангви, за която ви разказвах – жизнерадостна, искряща, ведра и ексцентрична с афиширания си артистизъм, книгата на Арундати Рой е такава, каквато вижда една от героините ù бъдещият ù съпруг – като бавна джазова мелодия. За тези, които са слушали джаз. Вероятно музикантите биха се опили от тъмните преливания, от носталгията и нощите на двама любовници, срещащи се тайно в къщата на призраците, любещи се и знаещи, че е забранено, защото са от различни касти. Трагична любов с трагичен край и смърт, която никой никога няма да може да изкупи, но е пропила с лъжа и отрова няколко живота. След години стара богата фамилия се събира, вече разорена. Историята се връща назад, за да видим колко много представи за обезчестяване и омърсяване може да има. Едно малко момченце е принудено от продавач на лимонада в антрето на градското кино да му помогне да мастурбира, защото е имало неблагоразумието да излезе за малко без майка си от залата. За няколко минути лепкавото усещане по ръчичката и думите на наглия блудник превръщат детето в човек, който престава да говори и минава през живота като тих лист. Близначката му, въвлечена по същото време в лъжа, довела до убийството на любовника на майка ù, така и не успява да усети нито любовта на съпруга си, нито американската мечта и накрая се връща в родния дом, красива и търсеща брат си, за да разберат кога им е отнета смелостта да обичат и възможността да приемат да бъдат обичани. Бабата-леля така и не изпитва вина и смята, че е постъпила правилно, като е запазила кастовите закони, престъпени от Аму и Велута – излъгала е, че той я е изнасилил, накарала е полицаите да го арестуват и ги е насърчила да го пребият до смърт, бедняка, любил се с представителка на род на богати фабриканти. В нейните понятия той е обезчестил цялата ù фамилия с петно, което ще ги отлъчи от обществото. Съдбата, а не старите кастови правила и закони за недосегаемост, ги разорява и съсипва. Индийският оксфордски възпитаник в същото време е изпълнил работническия квартал със свои незаконни наследници, никой не смята, че е обезчестил някого, но накрая и него застига наказание – детето му умира, а той се самоубива. Книгата е трудна, макар да се чете лесно. След като я затворите започва да работи във вас и смятам, че наградата "Букър" е достойна оценка за качествата ù. ЦИТАТИ: * * * Стаята на Чако беше пълна с книги – от пода до тавана. Той беше прочел всичките и без видима причина цитираше дълги пасажи от тях. Поне никой не можеше да си представи защо го прави... Всички бяха така свикнали с неговите цитати, че не си правеха труд да се посбутват или да се споглеждат. Чако беше учил в Оксфорд като стипендиант на Роудс и му се разрешаваха забранени за другите невъздържани и ексцентрични прояви. Той твърдеше, че пишел фамилната биография и че фамилията трябвало да му плати, за да не я отпечатва. Аму казваше, че само един член на фамилията бил достоен кандидат за биографично изнудване и че това бил самият Чако. * * * По време на погребалната служба Рахел забеляза как едно малко черно прилепче се изкачва по скъпото погребално сари на Беба Кочама, като нежно придвижва закривените си нокти. Когато стигна до мястото между сарито и блузата, до голата ù диафрагма, Беба Кочама изпищя и взе да размахва песнопойката си във въздуха. Пеенето се прекъсна и започна едно "Квостава? Кноима?", едно развяване на сарита и мъхнато размахване на крилца. * * * С течение на времето той беше придобил умението да се слива с фона където и да беше – да се слива с рафтовете с книги, с градината, с пердетата, с вратите, с улиците – да изглежда неодушевен, почти невидим за неподготвеното око. На непознатите обикновено бе нужно време да го забележат дори да бяха в същата стая. Още по-дълго време им бе нужно да осъзнаят, че той изобщо не говори. А някои никога не усещаха това. Еста заемаше твърде малко място в света. * * * „Ето една джазова мелодия” – помисли си Лари Макаслин и я последва в близката книжарница, където нито той, нито тя гледаха книгите. Рахел пристъпи към брака, както пътникът пристъпва към свободен стол в чакалнята на летището. С намерението да седне. Замина с него за Бостън. Когато Лари дължеше жена си в своите обятия с бузата ù, опряна до сърцето му, той се извисяваше достатъчно над нея, за да вижда върха на главата ù, буйната тъмна коса. Когато докосваше с пръст ъгълчето на устата ù, усещаше едно лекичко пулсиране. Обичаше това ъгълче. Това слабо, едва доловимо потрепване под кожата ù. Пипаше го, слушаше с очи като очакващ баща, който усеща как нероденото му бебе рита в утробата на майка си. Държеше я в ръцете си като подарък. Като нещо, дадено му с любов. Нещо кротко и малко. Безкрайно ценно. Но когато се любеха, оставаше обиден от очите ù. Те сякаш не бяха нейни, а принадлежаха на друг. На някого, който наблюдава отстрани. Гледа към морето през прозореца. Гледа лодка в реката. Или гледа човек, който върви през мъглата с шапка на глава. Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето бе дошла Рахел, където различните видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние никога не е отчайващо. * * * - Във въздуха има само едно зърно студ – подхвърли Лари Макаслин на Рахел и леко сложи длан на гръдта ù, където едно хладно зърно под памучната ù тениска сякаш намекна за протест. Чудеше се защо тя не се усмихва. А Рахел се чудеше защо когато си спомня за дома, винаги вижда всичко в тъмните цветове на лодки с омазнено дърво и на празни месингови лампи, в които са мъждукали огнени езици. * * * Влакът мина така бързо, че беше трудно да си представиш защо толкова хора бяха чакали тъй дълго за нещо тъй кратко. Листата край трасето продължаваха да кимат дълго след като влакът бе отминал, сякаш бяха напълно съгласни и нямаха никакви съмнения. Тънко покривало от въглищен прах се спускаше надолу като мръсен благослов и нежно обгръщаше превозните средства. * * * В колата подухна вятър. Зелени дървета и телефонни стълбове летяха край прозорците. Неподвижни птици седяха върху движещите се жици като непотърсени куфари на летище. Бледа дневна луна висеше огромна на небето и пътуваше заедно с пътниците в колата. Голяма като корема на мъж, любител на бира. * * * Пред печатницата си "Лъки прес" другарят К.Н.М. Пилай стоеше до оградата и разговаряше с един човек от другата ù страна. Ръцете на другаря Пилай бяха кръстосани пред гърдите; стискаше здраво собствените си подмишници, сякаш някой току-що му ги бе поискал на заем и той бе отказал. Човекът оттатък стената ровеше с престорен интерес куп фотографии в целофанен плик. Повечето от тях бяха снимки на сина на другаря К.Н.М. Пилай – Ленин, който живееше и работеше в Делхи – грижеше се за боядисването, за водопроводните и електрическите инсталации в холандското и германското посолства. За да не се страхуват клиентите му от неговите политически пристрастия, беше леко променил името си. Сега се наричаше Левин. П. Левин. * * * Рахел си припомни случая, при който за нея и за Еста Ленин се бе появил на фокус като истински човек, когато престанаха да го виждат само като дипла от сарито на майка му. * * * Бавният вентилатор на тавана режеше гъстия, изпълнен със страх въздух и го превръщаше в една безконечна спирала, която бавно се свличаше към пода, като обелена кора на безкраен картоф. * * * Един плъх с космати рамене направи няколко бързи прехода между кабинета на лекаря и долната част на шкафа в чакалнята. * * * Звукът на слънцето, което изсушава прането. Прави белите спални чаршафи хрупкави. Втвърдява колосаните сарита. Кремаво-бели и златни. Червени мравки върху жълти камъни. Една сгорещена крава, която страда от горещината. Му-у-у-у. В далечината. Миризмата на лукавия призрак на един англичанин, прикован със сърп към каучуковото дърво и учтиво молещ за пура. "Хм... извинете. Да имате случайно хм... една пура?" С учителски глас. О, Боже. * * * В широкия, покрит, ограден с колони коридор, водещ до сърцето на храма, където живее Синият Бог с флейтата си, барабанистите удряха барабаните, а танцьорите танцуваха, цветните им дрехи бавно се вееха в нощта. Рахел седна с кръстосани крака и с гръб, опрян на кръгла бяла колона. Висок металически съд с кокосово масло блестеше в мъждукащата светлина на месингова лампа. Маслото подсилваше пламъка. Пламъкът палеше маслото. * * * Беше малко хладен. Малко влажен. Малко тих. Въздухът. Но за какво можеше да се говори? Оттам, където беше седнал, в края на леглото, Еста я виждаше, без да обръща глава. Леко очертана. Острата линия на челюстта ù. Ключиците, разтворени като крила от основата на шията до началото на раменете. Като птица, придържана от кожа. Та изви глава и го погледна. Той седеше с изправен гръб. Като че ли чакаше реда си за преглед. Беше изгладил всичко. * * * Къщата, в която стоят восъчни предци със загрубели нокти на краката, а дъхът им мирише на пожълтели географски карти, когато си бъбрят със съскащ хартиен шепот. Където прозрачни гущери живеят зад старите картини. |
|||
05 Април 09, 19:16
 Коментари (2)
|
