Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини

БЛОГ АРХИВ
«« февруари 2020 »»
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
          1 2
3 4 5 6 7 8 9
10 11 12 13 14 15 16
17 18 19 20 21 22 23
24 25 26 27 28 29  


Календар Картички

Глог 10:24
« Обратно
Павич, магическият псевдореализъм, и постмодернизмът да си го наврат в техен стил, където щат...
Споменавала ли съм, че един ден попълвах някаква анкета и там се питаше кой е любимият ми писател? Първоначално се изхилих – егати идиотското искане да отделиш един от всички. После си казах, а кои са "всички"? Взех един лист и започнах да пиша. Изписах го. И започнах да зачерквам. Без тоя – мога, без тоя – също... Като че ли ме бяха питали книга от кой автор ще си взема преди заточението на необитаем остров, без право на помилване (и членство в библиотека). Накрая остана само един.

Милорад Павич и неговите книги са изживяване, което никой друг съвременен писател не е успявал да ми достави. Някои са успявали да ми причинят определени изживявания, други – да ги направят (къде с повече, къде с по-малко напрягане и усилия)... Но да ми достави изживяването цялостно, да превърне четенето във все по-увлекателна и отпускаща игра успява само Павич.

Има някакъв кротък и упойващо-хипнотизиращ еротизъм в повечето му книги, който превръща вътрешностите ми в кадифе и минава като леко потен пръст по мъха им. Еротизмът у Павич е уникален колкото образите и сравненията му – липсва му агресията, желанието за шок на сетивата, което модерното и постмодерното писане търсят; криволичи като лабиринтите, слепите улички и дупките за надничане по оградите в разказването му – спокоен и не бързащ за никъде еротизъм, по ориенталски ароматен с парфюмните и органичните си миризми.

Започнах тоя пост по съвсем друг повод. Между другото, новата серия майонези в малки опаковки на "Олинеза" е страхотна. Та поводът бе, че всеки път, като излезе нов превод на български и се намери някой да нарече Павич постмодернист, мен тоя етикет ме дразни. Думите "модерност" и "пост" никак не ми се връзват с автор, принасящ толкова внимание и любов на предходното.

Опитвам се синтезирано да си изясня къде е дисонансът между Милорад Павич и постмодерността.

- При него миналото сякаш все не достига, и все се самопоражда, и все напомня себе си чрез бъдещето и невъзможността за настояще на героите му.

- Древността за Павич не е просто повод за игра. Той извлича всичко от нея, есенциите, стиловете на говорене, обличане, ухажване, творене... И гледа на нея съвсем сериозно. Тя е доминираща.

- Древността, а не миналото – защото повечето постмодертисти се заиграват с миналото, най-често близкото и незабравено, най-вече – иронично снизявайки го. Павич, както споменах, е напълно сериозен – иначе как щеше да ни убеди в истинността на иначе измислената история, каквато представлява гениалната мистификация "Хазарски речник".

- Любовта е напълно лишена от цинизма и калните/рекламните щампи на модерното/постмодерното в културата. Тя е приказна – "като" и "още повече" – от "1001 нощ". Необяснима е и загадъчна, осмисляща и съзнателното, и несъзнателното (сънищно или под вид на déjà vu). В книгите на Павич нейната всесилност се доближава много до Маркес, но ако последният е наричан представител на магическия реализъм, на Павич повече би му подхождало да го наречем представител на магическия псевдореализъм.

Между другото – имам чувството, че някой литературовед от дискретните е измислил понятието "магически реализъм", а всъщност е имал предвид "магически битовизъм". Само тогава мога да притуря в един кюп Габриел Гарсия Маркес и Йордан Радичков.

- Как може да се употреби думата "модерност" с каквито и да е представки, когато древността и нейното реставриране и спасяване от забравата, създаване наново, дори и да я е нямало, по някакъв формален модел, управлява писането на Павич?! Посочете ми кой друг постмодернист прави всичко това! Дали "посоченият" ще заеме принципа на действие на воден часовник - клепсидра (както във "Вътрешната страна на вятъра"), игра на карти ТАРО ("Последна любов в Цариград"), кръстословица ("Пейзаж, рисуван с чай"), речник ("Хазарски речник") и няма да го направи така, че да ви избоде очите и да ви проглуши ушите, саморефлектирайки върху факта по време на самото повествование?

- Павич заимства формата, но не е активен и неизменно осезаем разказвач, каквито са повечето от модернистите и постмодернистите. Неговата артистичност като писател е именно в избирането на някакво предизвикателство и пълното подчиняване на сюжетообразуването на набелязания модел. Но къде е неговият "аз" в ролята на разказвач (на приказки)? Той си остава анонимен по средновековному. Но колко лукава е неговата средновековна анонимност...

- Гамата на чувствата при Павич и постмодернистите е коренно различна. При него липсва противопоставяне на нещо от миналото, жлъчна ирония, следи от обида и бунтарство, изобщо негативната част от емоционалната бленда отсъства. Дори когато представя конфликти, проява на омраза или завист у героите си, го прави меко и с толкова арабески, колкото може да понесете под формата на интелектуален гъдел. Подобно разказване съм срещала в някои романи на Маркес, на Орхан Памук и на Сидхарта Шангви.

- Опитите да се преконструират в търсене на нови смисли фрагменти от реалността у постмодернистите при Павич имат съвсем друга изява. Той също прелива или съчетава фрагменти, но фрагменти от нереалността. Тия фрагменти са като части от машина, а принципът й на работа се определя от избора на интелектуален механизъм (кръстословица, воден часовник, игра на карти и пр.) Ако у постмодернистите има много отпратки към конкретиката на миналото, у Павич има псевдоконкретика на измишльотината. Понякога тая псевдоконкретика ще ви накара да се кикотите като в "Хазарски речник", но друг път ще ви залута така между различни гледни точки на една и съща история, омесвайки ги с готови образи от митовете и легендите, че ще се почувствате като засмукани от водовъртеж.

- Женско и мъжко у Павич непрекъснато се стремят към своето андрогинно единство и сменят местата си, или току в женствеността избуява нещо мъжко и обратно. Темата за сексуалните малцинства, за разлика от ясното й артикулиране и при модернизма, и при постмодернизма, сякаш изобщо не интересува нашия любим автор.

- Хомосексуалността е напълно извън полезрението на Павич. Затова пък непрекъснато в творбите му ще се натъквате на кръвосмешението, пуснало корени в близначния мит. Моделът е "брат – сестра", напомня много скандинавските Фрей и Фрея – богове на изобилието и плодородието, свързани и със сексуалността, съответно мъжка и женска. При Павич близнаците могат да се открият през векове, да са свързани с нишката на общата съдба и любов, да се сънуват и обичат, като тяхната недоразделеност прави взаимността им едновременно кръвосмесителна и автосексуална. Темата за кръвосмешението е нагъсто избуяла в литературата на ХХ век, но вариантът "брат-сестра" е най-рядко срещан наред с комбинацията "майка – дъщеря" за сметка на широко разпространените предпочитания "баща – дъщеря", "майка – син" или "баща – син".

- Героите на модерните и постмодерни автори са по правило аутсайдери. Героите на Павич колкото "са", толкова и "не са" такива. Защото какъв аутсайдер ще бъдеш, ако липсва враждебното мнозинство/обкръжение? Странниците на сръбския писател не са и маргинали, те не са в периферията на социума, те просто си живеят в свой собствен космос, най-често свързани с един любим/сънуван човек, не се самоопределят с отправна точка "обществото, което е различно и не ме приема/разбира/оценява", макар да имат основания за това. Липсва им всякакво бунтарство, лишени са от желание да критикуват, нещо повече – изглеждат силни и някак неуязвими, колкото и нежни да са в същото време. Пъпната им връв е свързана с някой друг, от другия пол, с половинка, която ги прави андрогинно цялостни, съвършени и способни да се захранват взаимно с блянове, ако ще и "другият" да живее векове по-късно или по-рано.

- Характерната за постмодерна социална критика не е сред качествата на романите на Павич, и слава Богу, че е така – това би разрушило тъканта им и би ги лишило от очарованието им.

--------------------------------------------------------------------------Сигурно ще се сетя още неща, но в момента се разразява буря и ще опитам да попадна в окото ù, за да се прибера...

Цитат от "Вътрешната страна на вятъра, или Роман за Херо и Леандър":

"Градът над тях, който с ускорено темпо укрепваха австрийци и сърби, беше пълен с часовници, които се надпреварваха да бият над резиденцията на принца, а тя самата имаше толкова прозорци, колкото дни имаше годината. Дюкяните бяха нови и пълни, църквите с кръстове от три ръце и вери и с добре оградени градини привличаха славеите от двете страни на Сава, а покрай парковете минаваха каляски, навлизайки в бръшляна, който обхващаше само две-три улици. Очите отново се изпълваха с малко облаци, малко тръстика и мъгла, която плува по Сава и се влива в по-дълбоката и по-бърза мъгла на Дунав. На другата страна се виждаха косите линии на слънчевата светлина в горите и Леандър усещаше в тях горещите и студени ухания на изпаряващия се гъсталак. Градът отново се появяваше в погледа му, виждаше се как дюлгерите завършват дубровнишката църква: дърводелецът замахваше и удряше с брадвата, ала ударът се чуваше чак след като брадвата отскочи, тъй че между звука и неговия източник в сечивото можеше да прелети птица."
23 Април 08, 10:24    Коментари (0)

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1603