Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини

БЛОГ АРХИВ
«« януари 2020 »»
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
    1 2 3 4 5
6 7 8 9 10 11 12
13 14 15 16 17 18 19
20 21 22 23 24 25 26
27 28 29 30 31    


Календар Картички

Глог 12:00
« Обратно
Георги Малинов. Орфеус слиза в ада
Не съм писала отдавна за книга, която да съм прочела с такова желание и увлечение. Най-учудващо е за мен, че предварително имах големи очаквания и не останах разочарована, както се е случвало неведнъж и дваж с хвалени от други романи. Да уточня – сама потърсих и намерих как да получа книгата, защото съм чела разкази на Георги Малинов и в сборниците винаги са били твърде различни, добре написани, интригуващи и остро противостоящи на другите със своето внушение за ошлайфаност и лекота на писането. И още – при Георги Малинов е изключено да затънете в блатото на философските главоблъсканици на героите, които издават по-често тоталната обърканост на автора, нежели на персонажа. Нещата са казани достатъчно ясно и без да имаш чувството, че някой ти се прави на откривател на смисъла на живота, за да стигне пак до топлата вода. Откъде идва всичко това и докъде води?

Като автор Георги Малинов обладава една творческа чистота, която не се среща често и която много ме привлича. Тя е лишена от самолюбуването на твореца и писането заради това какво ще кажат другите за теб, от суета и егоизъм. От последното героите му само печелят – защото им дава да се изкажат на спокойствие, а не ги заглушава със собствените си възгледи, нито им набутва красиви или дълбокомъдри по свой вкус фрази в устите.

Тук се изкушавам да изляза от добрия тон и да споделя, че ми се е случвало да чета книги, в които насред някой диалог просумтявам: "Млъкни бе, мамка ти", но не по адрес на героя, който се е отплеснал уж, а конкретно за автора. Едно единствено място в "Орфеус слиза в ада" излиза извън този идеален за мен Малинов исихазъм, и той е простим, а също и поправим за следващите издания на книгата, които се надявам да се появят с по-хубава корица, печат и най-вече – с по-едър пункт на шрифта (аз чета по-лесно ситни букви, но броят на страниците си каза думата и очите ми се поумориха доста накрая, така че ако ще е тухла – да е лачена). Става дума за историческите преразкази на древни източници, говорещи за ада – някак знанието е снесено като от енциклопедия, ще ми се да бе разпръснато, а не скупчено на едно място в повествованието и то чак към края. Съвсем лесно е да се вкара във вътрешната реч на няколко места в книгата, за да не тежи толкова.

Героите печелят от авторовата чистота на Малинов и защото наистина сякаш се самопораждат и самонаправляват изпод пръстите му. Това разбира се е невярна хипотеза – всички знаем, че те не живеят собствен живот, но истинското майсторство на писателя е да създаде най-правдоподобната илюзия за такъв. Образите в романа "Орфеус слиза в ада" са ярки, запомнящи се както с външността, така и с речта, увлеченията и способностите си. На пръв поглед си казвате – хм, какво пък толкова, една трупа от трима умници, които тръгват със специална княжеска мисия подобно трима мускетари, само дето са магьосник лечител, майстор боец и най-добрият разузнавач на Българската империя. Впоследствие – за мен поне – по-интересно бе да наблюдавам как тримата постепенно се сработват помежду си и стават нещо като допълващ се екип. Как са загрижени един за друг. Как всеки по различен начин възприема идеята за спускането в ада и нуждата да се узнае на всяка цена какво има там. Не че няма битки и приключения – те са направили толкова динамична книгата, че се изкушавах да се лиша от малкото часове за сън, само и само да я прочета по-бързо. Обаче се чудех! Царският колобър, най-добрият и начетен магьосник и лечител на империята, не прави магии, които да се дължат на мистична сила. Най-факирските му изпълнения са съвсем логично базирани на конкретни познания за въздействието на волята на хипнотизатора, да речем, и как да се манипулира психиката на човека отсреща. Супербоецът Смилец, макар да владее прабългарски бойни изкуства, сякаш сам не знае как успява да победи неестествено бързи противници със сила на демони от отвъдното, а Хито, разузнавачът, е толкова шумен и така често влиза в пререкания, че да му се чудиш как е останал незабелязан и си е свършил предишните поръчки за разбулване на заговори и улавяне на престъпници, без да се хвали междувременно в кръчмите на по няколко кани вино докъде е стигнал с разследването. Симпатяги. Личи си, че са написани с много кеф тези герои, както и усмивката на Георги Малинов, докато разпъва България до световна империя. Много ме разсмя с наблюдението, че князът вече остарял, а царят не искал да отстъпва трона, тъй че не се знаело ще остане ли време на сина да управлява.

Имената на Орфеус, Смилец и Хито доста точно отговарят на характерите им. Името Хито е кратко и остро, според един списък на прабългарски имена то е донесено от южните части на Кубратова България. Смилец освен че е име на пазарджишко село (а авторът Г. Малинов е от Пазарджик), е и много звучно, отпращащо към смелост и към билката смил име, а Орфеус може и да идва от всеизвестния Орфей, но мен ме подсети със специфичната наставка за една много интересна книга на Томас Ман "Доктор Фаустус". Надявам се някой, който е чел по-скоро книгата от мен, да се престраши да потърси възможни паралели, интересно ми е дали авторът я е чел и сетил ли се е изобщо за нея. Защото Фаустус разглежда съдбата на музиканта Леверкюн и е видоизменено от Фауст, а сега да обясняваме каква е основната дилема на Гьотевия доктор, изкушен от дявола да достигне до иначе недостижимото познание... виждате, че няма смисъл. Орфеус ми звучи и като име на един погърчен, в смисъл – не съвсем християнизиран езичник, да не кажа – съвсем нехристиянизиран. Що пък да не го кажа – това си е моят блог, нали!!!

И тъй, прехвърчайки от наблюдение на забележка, да отметна и друго. Срещам аз разни изказвания, че книгата напомня за "Името на розата" на Умберто Еко със заплитането на загадката в манастира и с монашеските мурафети. Да погледнем на това немалко сходство така – какво излиза след финала, а? Монасите имали ли са основания да пазят входа към паралелния свят или не са имали основания да възпират човешката любознателност? Явно са имали, но не става ясно защо пътят наобратно е невъзможен. Не може да се кара срещу течението ли, въпросните монаси пазят да не нахлуе някой друговерец ли, що ли? Обичам книги, в които самото задаване на въпроси е отговор. "Орфеус слиза в ада" ме зарадва с отворен финал и доста такива питанки, от които тръгват пътеки. Например – адът в контраста между съседството на две Българии с противоположни съдби ли е? Или в това, че Орфеус прави грешен избор – решителността му го отвежда от по-хубавия свят в по-лошия. Мислейки, че познанието е сила, той вижда в съвсем конкретни примери дуализма на човешкото битие и свят. Една високоцивилизована България, дала на Европа много от своята средновековна културност, и една потурчена ориенталска държава, която може да предложи на мераклиите за тоя избор само чалми, мръсотия и димилки.

Сега да ви кажа на мен пък какво ми припомни тази книга. Докато я четох, изобщо не си мислех за Умберто Еко, а си мислех за Емил Андреев и неговия роман "Стъклената река", дето спечели наградата "Роман на годината" на фондация ВИК за 2004 г. И че Георги Малинов и "Орфеус слиза в ада" са много по-добро постижение и много по-увлекателна литература. "Стъклената река" ми доскуча още към средата, докато "Орфеус..." ме държа до края. И съжалявам, че проектът МИТОВЕ на издателство ИНК е приключил – той бе точно за роман, базиран на мит. Затова пък поредицата на "Тера Фантастика", чийто издател е Юрий Илков, продължава да открива и пуска на пазара такива интересни автори като Иван Попов и Георги Малинов.

Да добавя и друго – Орфеус не се спуска в ада да търси Евридика, нищо подобно. Това е вторият роман на автор от средите на българските фантасти, в който грам жена няма да играе някаква роля за цвят, дето се вика. След Иван Попов и неговите "Хакери на човешките души" Георги Малинов направи почти невъзможното за втори път – да напише роман без любовна интрига и да го напише интересно.
22 Февруари 08, 12:00    Коментари (8)

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.0753