Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини

БЛОГ АРХИВ
«« август 2020 »»
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
          1 2
3 4 5 6 7 8 9
10 11 12 13 14 15 16
17 18 19 20 21 22 23
24 25 26 27 28 29 30
31            


Календар Картички

Глог 09:04
« Обратно
Нещо като равносметка
Мислех да ви разкажа за служебния купон на новата ми работа, най-веселият ми до момента, но междувременно вдъхновението ме напусна и умората надделя, затова ще ви разкажа за най-милите мигове, свързани с деца, за най-златните мигове тази Коледа.


Започвам от възклицанието на едно момиченце: „Татко, тая шматка Дядо Коледа кога ще дойде, че ми омръзна да го чакам?!” И мечтата на едно друго момченце: „Искам Дядо Коледа да ми донесе прюшена котка” – вече може да казва „к”, но сега не може да казва „л”!

А после: Гого, рус като пиленце и четиригодишен, настоял да дойде с баща си на късното последно дежурство на вестника, понеже майка му е редактор, но за да види и приятелките си, сред които и аз – след гоненето, рецитирането на стихчето от тържеството в детската градина, описанието на това какъв автовоз на два етажа е получил и как него добрият старец го обича повече от другите деца, защото е подранил с почти цяла седмица, другата колежка припира, че е повикала такси, а таксито чака, но Гого не иска да пуска ръката ми. Неговата мъничка длан е гореща, той скоро оздравя, трябва да му обясня, че се налага да вървя и слизам няколко стъпала по-долу, но той още е толкова дребен и проточва вратле, и издава устни, защото иска да го целуна за довиждане, но не казва да го направя, просто чака като малък принц господар и аз се подчинявам и навеждам към мъника, едната буза, другата, и да знаеш, че трябва да слушаш мама и татко, за да дойде отново Дядо Коледа.

Приятелката ми от училище: „Дидко довечера пее на концерта „Българската Коледа” по БНТ – ще закриват с Деси.” „Ще гледам непременно!!!” Цялото семейство сме строени пред телевизора, чакаме, искаме да се маха тази коментаторка и се нервим, че децата от Варна са излезли и стоят на сцената, чакайки! Защо ги карат да чакат, сигурно се притесняват! Преди това други варненчета изиграха толкова темпераментно народния си танц, че почти се разплакахме. Сега гледаме Дидко с няколко момиченца и Деси, бившата певица на Слави, и му се радваме – той е ритмичен и дори на заден план се вижда, че се вживява в пеенето. Толкова се гордея, че познавам тия деца – талантливи и изумители, че познавам родителите им, които ги родиха и отгледаха с толкова трудности и въпреки тежките изпитания.

Аз още живея при родителите си, макар отдавна да не съм малка. Най-много се смяхме с тях сутринта на Коледа, защото баща ми не може да се оправя с новия си мобилен телефон и искаше да му проверя съобщението и да го пратя на колкото може повече хора. Нямам опит с „Нокия”, винаги съм била на „Сони”, пък и досега не бях пращала на 20 души едновременно нищо, така че, когато се заджитка тоя телефон и да не дава никаква информация, помислих, че нещо не е наред и съм прекалила с бройката, вследствие на което успях да напратя 7 пъти едно и също съобщение на едни и същи хора – опитът да пресека процеса не сполучи, след спирането и пускането на телефона продължаваха да се пращат, изумително бавно между впрочем. Започнаха и да звънят колегите на баща ми – много развеселени разбира се, той пък още по-разсмян се оправдаваше с главния виновник, т.е. мен, докато аз вече се оливах от хилене и единственото успокоително нещо беше, че шефът му не бе в списъка. Но пък жената на шефа май се оказа там, това не го доразбрах, но и като се повдигна въпросът на не знам си коя дали съм пратила с първата маса народ, се направих на ударена и имах интерес да не се доизяснява случаят.

Иначе съобщенията и тази година не спираха и ме накараха да се усмихвам много на приятелските и роднински пожелания.

Говорих само с един човек, една приятелка, която винаги е успявала да ме зареди с усмивката и бодростта на гласа си, макар че животът й хич не е розов, макар че за всичко се бори много и й липсва обич, мъжка подкрепа и внимание. Говорих с нея, защото към пет следобед се почувствах внезапно адски самотна, защото бях премръзнала и трепереща до един стар калорифер, от който крушките примигваха, след основно почистване на празния дом, в който съм се родила и отраснала докъм 15-тата си година, моята крепост и убежище, в което за пръв път очаквам гости след няколко дни, а поредните майстори, сложили щори, бяха оставили кал и стърготини от пробиване на дограмата навсякъде, дюшеците бяха облечени в нови калъфи, подовете обърсани… Мисля си, че хората, които чакам, наистина се обичат и се надявам това да донесе на къщата късмет и щастливо бъдеще, нещо като благословията от първите влезли на Игнажден, но седмица след това. Обадих се и си говорихме с тая приятелка, и гласът й отново ме накара да се изправя и прибера със спокойно сърце и усещане, че с някого си споделяме наистина и се подкрепяме, наистина.

Приятелките, на които можех да се обадя и да се видим, всъщност си дадох сметка, че не искам да виждам… Защото ми прилошава от толкова нещастие, от толкова провалени любови, от толкова несполучливи бракове, от толкова хора, разделени и изпаднали в някакво състояние на лутане и безпътица, като откъснати треви, носени от вихър и още зелени, но вече предвкусващи шумоленето на сухата шума, в която се превръщат… Те също не се чувстват с мен достатъчно добре – не им е интересно да не обсъждам мъже като мръвки, нито да им разказвам колко промени са станали в живота ми, къде съм ходила, какво съм видяла и преживяла – там не се споменава за секс и знойни екземпляри, просто за някакви си тракийски светилища и мъже, които помагат да намерим хотел в тъмното без никакви намеци за нещо друго, такива, които се усмихват и правят вечерята ти прекрасна, защото са сервитьори и са усвоили това трудно изкуство да накараш клиента да се почувства цар-слънце, о, безинтересно… Прекъсват ме и продължават да разказват за авантюри и свалки, за други по-интимни неща, които не ми е ясно защо трябва да се споделят изобщо. Питам се дали единственият начин да си обект на внимание и вглеждане вече не е това да разполагаш с авантюра, афера, тайна връзка, нещо такова. Те смятат, че нищо не разбирам от семеен живот и са прави. Защитавам един мъж, когото приятелката ми нарича глупак, а той не е и питам с каква мярка е установила количеството умност на въпросния, какво знае изобщо за него, интересите, живота му сега, колко се е променил... Май за тях съм нещо като пенсионерка. Казвам: „Сънувах голямата си любов, случвало ли ви се е скоро? Беше толкова интересно, говорихме за много неща, два дни преди Коледа, помните ли своите?”

Щастливи ли сме? Приятелки ли сме? Зная, че ги огорчавам, като не им звъня, зная и как ще протекат срещите ни, а това ме изтощава и ме кара да се чувствам като бяла мишка във въртележка. Каква е промяната от миналата Коледа? Сега ги чувствам още по-чужди. Каква е промяната след една година? За мен – огромна. Сега не се преструвам вече, че ми се слушат същите истории, за същите мъже, които едновременно обичат и мразят и на които в края на краищата винаги прощават – неуважение, бой, още по-гадни неща… Историите за същите им любовници, за същите любовници на мъжете им.

Затова се обадих на тази точно приятелка – защото тя не спира да опитва да промени живота си, защото не стига до мрънкането и връщането към нещата, с които май се свиква, защото ми е пример как и ужасно зле да се чувствам, не бива да спирам, а трябва да продължавам да опитвам и опитвам да вървя и да не скършвам ръце.

Миналата година бе най-великата година в живота ми. Свърших толкова много и полезни неща, че чак не ми се вярва, че аз съм ги направила. Написах един почти неразработван раздел от литературознанието и литературната история, касаещ диаболизма, за енциклопедията на българската фантастика в интернет – проект, реализиран благодарение на Григор Гачев и сподвижниците му. Сега студентите ще има откъде да четат. Създадох четвъртия си разказ. Помогнах за коригирането и популяризирането на една много хубава колективна фантастична книга – „Монетата” и на куп други неща, които вече и не помня добре. За пръв път прекарах отпуската в непрекъснато пътешестване и видях уникални места в България, за трети път спечелих награда за разказ, в един друг конкурс защитих позицията на всички, които се обявиха срещу издателската политика на „Труд”, за пръв път участвах в граждански протест за Странджа, издаяних на толкова работа, колкото накуп никога не се бе стоварвала – аз и шефката ми от печатницата направихме предпечата на бюлетините на Ямболска, Сливенска и Бургаска области и активно помагахме за всичко след печата: броене, разпределяне, опаковане. Осмелих се да приема неочаквано и тъкмо навреме дошло предложение за нова работа, попаднах сред прекрасен колектив и работя в екип с човек, когото уважавам дълбоко и се надявам да ме научи на много нови неща… Дали да не започна с молба да ме научи да карам мотокар следващата година? Сега работя на две места, повече от 12 часа, пътувам всеки ден със служебния автобус на 30-40 км извън града и всички ме питат ще издържа ли, колко време ще изкарам така? На всички отговарям: НЕ ЗНАЯ, но това не ме спира и трябва, длъжна съм да опитам, да опитвам. Защото само така ще разбера и аз, и вие, колко мога да издържа и дали ще се справя.
27 Декември 07, 09:04    Коментари (1)

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.0912