Вторични мисли

 
Вторични мисли

 
Рейтинг: 3.00
(105)
Глог
За контакти
Връзки
Вторични мисли
Александруполис
Родопи
Рила/Rila
Последният еднорог
Галерия
Старини

БЛОГ АРХИВ
«« април 2020 »»
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
    1 2 3 4 5
6 7 8 9 10 11 12
13 14 15 16 17 18 19
20 21 22 23 24 25 26
27 28 29 30      


Календар Картички

Глог 16:28
« Обратно
След трудни идват светли дни
След седмица и половина струпали се неприятни факти, от днес реших, че трябва да направя нещо, за да променя хода на събитията към по-добро. За последните десетина дни се случиха куп кофти работи.

Но ето първо решенията ми за промяна, пък останалото, ако не искате, не четете:

Скочих от леглото сутринта и си казах: КРАЙ! От днес всичко е различно. Погледнах към наредените копанки и видях, че Гуща Косматков е ял малко повече от не една, а от две чинийки. Малко, но малко повече. Добре. Оправя се от депресията. (1) Направих онова, което се канех толкова време – дарих на библиотеката в града един екземпляр от "Последният еднорог" на Питър Бийгъл (2) и поръчах да се издири една рядка книга от началото на миналия век – първия научно-фантастичен роман в България, която трябва да прочета, за да я опиша в електронната енциклопедия. (3) Купих си ръкавици. Защо ли? Защото утре и в събота ще се включа в акцията по почистването на градския парк (найлонови чували имам в къщи). Така че – очакват ме два почивни дни на положителни емоции и добротворство сред природата. (4) Приготвих всичко необходимо, за да чета това, което Калин е превеждал от Дейвид Зиндел – от първа глава съдя, че ме чакат приятни изживявания. (5) Сложих си две капки парфюм с дъх на ванилия, нещо, което много рядко правя, защото за мен той е много специален. А са две капки, защото е оригинален, силен и може да накара цял автобус пътници да се облизват. (5) За малко да си обуя късата пола, но последния път, като се явих с нещо късо на работа, получих забрана от шефа, защото съм разстройвала/разсейвала мъжката част от колектива. (6) Заради вътрешния смях.

А сега, ретроспекцията, която – ако не искате – можете да не четете:

Помните ли човека в костюма, чийто син не иска да ходи на училище. Е, той получи малко след като разказах историята с него инфаркт. Вече е добре, но не работи и почива в къщи. Жена му, моята братовчедка, се върна от Гърция и се изправи пред факта, че всички пари, които е изработила при лудите бабички, дето ги гледа там, двамата ú сина са ги опапали до шушка. Разкъсана между това да стои ли до мъжа си още или веднага да заминава обратно, след като той е вече добре и да продължава да робува на мързеливи и капризни гъркини, в края на миналата седмица тя звънна на майка ми да отиде да я види. Синът ú, не тоя, дето отказва да ходи на училище, а другият, дето е на 25 години, я блъснал и спукал две от ребрата ú. Тя лежи и едва става от леглото, за да отиде до тоалетната. Не мога още да повярвам, за пръв път в рода ми има такъв случай, но най-потресаващо е това, че на синчето не му пука и не само не се чувства гузен, но говорел пред моята майка на своята, че нищо не била направила за него.

Моят Гуща, който вече наближи 18 години, котарака ми де, от няколко дни не яде почти нищо. Не изглежда омърлушен, но и почти нищо не хапва. А винаги е бил невероятно лаком. Не зная дали е от старостта. Иначе си скача и тича насам-натам както винаги, чака ме всяка вечер като вярно куче до вратата, прави си обиколките на етажа, гальовен е както винаги, но наредих вече четири различни вида ядене в чинийки, и по две-три хапки само лапва и търси да легне в мен или в майка ми (баща ми е тера инкогнита за него, ама и го заобикаля отдалеч). Дали има пролетна умора? Не помня да е имал чак такива периоди на въздържание, иначе си пие вода и ходи редовно до тоалетна. Някой да има подобен опит с котараци на възраст?


Две от приятелките ми изживяват ужасни семейни кризи.

Едната ми се разсърди, защото отказах да направя нещо, което ми е под достойнството и би било намесване в чужди отношения. Сега я сънувам. Тежко ми е. Но не ú се обаждам. Честно казано, разочарована съм. Не очаквах, че когато обясня защо не искам да направя онова, което тя поиска, ще ми каже, че съм длъжна, ако я обичам, да го сторя. Ако се обадя, тя пак ще иска същото. И няма да разбере, че когато поеме ангажимент, трябва да го изпълни сама. Че когато иска да оправи отношенията си с някого, това е нейна работа и аз не съм и няма да бъда посредник. Че ако вземе решение за живота си, това е решение за нейния живот с всички произтичащи от това последствия, а не за моя. И че времето на останалите хора е също така ценно както нейното и трябва да го уважава. Навярно се чувства наранена и предадена, и от мен, не само от мъжа си. Но има ли друг начин да забележи, че нейното страдание и унижение не са нещо, в което другите трябва да вземат страна (макар че аз съвсем ясно и недвусмислено съм на нейна страна), а път да остане сама и да открие своите ресурси, нещата, които наистина могат да я накарат да се чувства добре и пълноценна без чуждите патерици, да изгради личността си със център в себе си, а не да опитва да го направи от отломките на отдавна разпадналия се свой брак. И да се забива месеци наред, да рови в болката, да затъва все повече в миналото, вместо да погледне напред и да започне да действа за бъдещето си.


Другата ми приятелка страда от доста време, аз все я утешавам и ми се ще да я чуя и видя усмихната и неизтерзана, а единственото, което мога да сторя, е да ú повтарям, че въпреки мъчителната връзка, нещо, което почти всеки поне веднъж е преживял, е един от най-готините, лъчезарни, способни, умни и отворени за новото хора, които познавам. Така си е. Тя е от онези личности, достойни за възхищение, които се развиват неуморно и неспирно. Много е готина и я обичам. Такива приятелки като нея са голяма рядкост. Като се замисля – ние не четем едни и същи книги, не гледаме едни и същи филми, вече не живеем в един град, работихме заедно към две-три години, но за това време станахме много близки. Винаги е проявявала разбиране и е знаела как да ме утеши, аз опитвам да направя това за нея и да я накарам да продължи напред, да туширам болката ú, но явно още не е дошло времето. Да спре да плаче нощем, да спре да ú липсва топлината на точно определен човек, думите му, жестовете на внимание, споделянето и доверието, да не я жегва прокрадващото се недоверие и да не се мъчи с търкане и чистене на всяко ъгълче около себе си да прогони тежките мисли за едно чувство, което се е изчерпало и нищо вече не е същото, не е плътно, а бледа сянка на истинската човешка обич, огромна и безпределна, която е изпълвала нея и другия. Но тя е слънце. И съм сигурна, че съвсем скоро ще се изправи и жегата в нея ще облее отново всичко наоколо с добрата си енергия.



22 Март 07, 16:28    Коментари (0)

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1622