|
|
 Глог 17:18 |
|
|
Никоганебъдинещастен |
|
Сутринта приключих с четенето на една тънка книжка, която толкова ми хареса, че ще си я купя. Казва се "Никоганебъдинещастен", а авторът й е напълно непознатият ми до този момент Радослав Парушев. Бе странно изживяване. Всеки ден в града и квартала ми е мъглив, не помня вече от кога. Като казвам "мъглив", имам предвид "непрогледно мъглив". Ходя и се връщам с автобус по едно околовръстно шосе на работа. Понякога шофьорите спират, защото маркировката е изтрита и като се спускат от гористия хълм не знаят дали няма да излязат от шосето заедно с нас, втренчените в предното стъкло пътници, и да се изджаскаме всички вкупом долу в разораните ниви отдясно или в електростанцията вляво. Така че трепетно се прибирам вечер и преди заспиване почитам от тези къси разкази. Да уточня – трудно ми е обикновено да чета разкази. Това ми се е удавало с охота само в два случая до сега – с тези на Шекли и сега, с тези на Радослав Парушев. Отново къси, но такива разкази, в които за пет-шест страници не се разконцентрираш нито за миг, всяка дума те държи към историята. Авторът, хм, авторът винаги участва като герой, и разказва за самото писане, и си представя нашето четене, един такъв хъшлак, боравещ със столичен жаргон, измъкнал разказите си от градското ежедневие на трамваите и мръсните апартаменти за купони с много пиене. А над всичко витае загадъчната романтика на обречените. Току просвистят ангелски криле. Току се мернат самодиви. Една такава маркесовска магичност, в която и столът да ти проговори, няма да се изненадаш. Е, тук един от героите си говори с хлебарки и добре го прави. Първоличните сюжети представляват поредица от срещи с чудаци, наркомани, мацки, които обичат да изчезват както си слизат на спирката, студентки в Испания, на които се изпраща една архивна шарена черга и... осакатени деца по време на войната в Македония, разнасящи дрога между американци, свои и албанци – един малък хлапак, загубил протезата на отрязания си крак, който се оказва умрял преди няколко месеца. Все интересни, ярки, неповторими, фантастични типажи, колкото измислени, толкова и реални, живеещи трудния и жесток, разпънат между мечтите и повтарящото се ежедневие живот. Затворих след последната страница книгата сутринта и потънах в пухкавите мокри вълма на мъглата. |
07 Декември 06, 17:18
 Коментари (0)
|
|
Глог
