Вторични мисли

Рейтинг: 3.00

(105)

Глог

БЛОГ АРХИВ

Глог 18:55

Когато един мъж е на колене

Наречие – единствената неизменяема самостойна част на речта; отнася се най-често към глагол.

Разказвачът в трите криминални повести на Андрея Илиев от новата му книга „Когато един мъж е на колене” твърде ми напомня наречиeто. Неизменяем. Самостоен. Свързан с действието като дума, без която не бихме усетили същината му.

В „Когато те наливаха основите” и „Когато гарванът заграчи” повествованието се води от името на един и същ герой – бившето ченге Деков, което е напуснало милицията (следовател и то доста приближен до високите етажи на управление). Неговата своеобразна „непроменливост” се изразява в това, че и преди промените в системата, и след тях не е участвал в „краденето”. Ролята му и тогава, и сега е роля на наблюдател – без излишни героични пози, без опити да спре видяното, с горчивата увереност, че подобна лавина от беззакония би го помела и би продължила пътя си със страшната инерция на пропадането. Добър в професията си, той вкарва в затвора когото може, а след напускането на системата, в смутните времена на ранния постсоциалистически капитализъм, основава адвокатска кантора. Табелата прикрива не особено усърдно факта, че той и помощниците му (все същите Иван и Крушата в първите две повести) изпълняват поръчки по откриване и евентуално обезвреждане/елиминиране на хора. Работи онова, в което е добър. Плаща се не зле, ако оцелееш да си получиш парите. Една и съща остава и неговата „спътница в живота” – Гена, дето все поставя ултиматуми, че ако и този път закъснее, вече да не ù се мярка пред очите.

Героят, подобно наречията, е непроменлив както по род, така и по число. Мъжкар единак. Воден през опасностите от безпогрешните си инстинкти и способност бързо да анализира обстановката и да преценява шансовете си, Деков оцелява в животинското царство, до което е сведен общественият живот в постсоциалистическа България.

Докато всички бивши колеги и шефове на българския еквивалент на Марлоу са натрупали състояния и са построили палати, той е все така заровен в мръсното си жилище, без сигурността на семейството, без банкови сметки и скъпи коли, бачкащ единственото нещо, което може да прави и опитващ се да оцелее, докато овълченото му обкръжение се опитва да го прецака. Неизменяем в това, той стои и самостоен като наречие в средата си – един стълб, на който всеки се опира, но си стърчи самотен. Човек, от който има нужда, но когото не канят на коктейли да го представят като изтъкнат приятел, защото не може да се похвали с лъскавите атрибути на шеметно богатство.

Криминалните истории на Андрея Илиев притежават характеристики, които не се променят и които касаят не само персонажната система.

Привидно непретенциозни като език, при внимателно вглеждане трите повести разкриват едно прецизно боравене с думите, подчинено на авторовото намерение да изчисти стила от изкуствени и нехарактерни за живото общуване сложни структури, орнаментика и маниерност. Изказът на героите му е напълно отговарящ на средата, при нужда грубоват и циничен, но достоверен и точен. Изреченията са стегнати, лаконични и всяка дума в тях тежи точно колкото трябва и улучва бързо целта. Понякога тия думи куршуми са тежки, понякога – леки, за разлика от истинските от тях не се умира, а само много боли или ви става много смешно. Защото криминалните истории в „Когато един мъж е на колене” смесват трагизма с хапливото чувство за хумор на създателя си. Композиционно най-често е използвана ретроспекцията, най-сполучливо – повторението. Пример за последното е изречението „С обречените тук не се церемоняха”, следвано от „Изписаха и…” от последната повест, издавана по-рано под заглавието „Левкемия”, сега дала името си на книгата. В лечебното заведение, където е прието момченцето на главния герой и където всички деца са болни от левкемия, докторите изписват пациентите си, заприличали на една торбичка кокали, точно преди да починат, за да се отърват от тях и да не отчитат по-висок процент смъртност.

Както подвеждат стилово, така коварни са повестите на Андрея Илиев и жанрово. Защото криминалето е само форма, калъп, който те използват и в който ще откриете вместени и психологизъм, и социална драма, и политически трилър, и елементи на фамилна сага. В една от кратките си творби авторът успява да разкаже дори целия живот на бащата и сина от рода на Таралежите.

Макар да се четат бързо, повестите на Андрея Илиев не са лесни и бързо забравящи се четива. В тях зеят бездни от морални и етични противоречия, предадени през погледа на главния герой. Красивото произхожда и се крие в уродливото, човек, способен на искрена обич, става убиец и убиец се оказва способен на искрена обич…Навсякъде криминалната история се разказва първолично от професионалист, опитващ да съхрани своята представа за справедливост и човещина, колкото и невъзможно да се оказва това.

Доколкото четенето е вид идентификация, всяка повест разколебава напълно възможността ви да прецените докъде се простира доброто и откъде започва злото и тази неразрешима дилема е трагедията, в която обитават героите (и ние също) и която прави живота едновременно жесток и милостив, гаден и прекрасен. Авантюра някъде по средата, между крайностите.

Междинността е видна и чисто формално, стига да хвърлим един поглед на съдържанието. Всяко заглавие в книгата започва с относителното наречие за време когато („Когато те наливаха основите”, „Когато гарванът заграчи”, „Когато един мъж е на колене”) – като фраза, чието начало сме пропуснали и чиито край може да бъде продължен, а в същото време може да съществува и самостоятелно, като устойчив израз. Очевидно е и че тези заглавия са препратки към ред други творби: „Когато се наливаха основите” на Пеньо Пенев, „Гарванът” (известна телевизионна и киносага за мъжа, върнал се от оня свят да отмъщава за смъртта на любимата си), но също и „Обесването на Васил Левски” с добре известния стих „гарванът грачи грозно, зловещо…”, рефренът от шлагера на Богдана Карадочева: „даже до смърт да обичаме/пак не падаме на колене”.

Самите повести не крият, а демонстрират приликите чрез текстовете си. Най-въздействаща за мен бе своеобразната реплика към Йовковия „Шибил” в „Когато гарванът заграчи”. Деков очаква на една автогара появата на младия килър. До него в колата седи любимата на престъпника. Реакцията ù при появата на Делян трябва да го издаде на бившия следовател, Иван и Крушата. Платено им е да го очистят, за да спасят кожата на един от най-подлите мръсници от новобогаташите. Помощниците на Деков са заели позиции за стрелба и чакат сигнал. Когато момчето се появява, главният герой разбира, че би го разпознал и без помощта на влюбеното момиче до себе си – той е различен от останалите, изключителен, красив и уникален екземпляр от изчезващ вид. От който е и Деков. Погледите им се срещат и за разлика от „Шибил” тук кърпичка не се размахва и набелязаната мишена е пощадена. Следователят оставя момчето, отмъщавало за убийството на осиновителя си, да избяга. Финалът би бил щастлив, стига да имаше поне един с оцелели илюзии от героите на Андрея Илиев.

Водещи в повестите от книгата „Когато един мъж е на колене” са не толкова криминалният елемент и загадката, която трябва да бъде разплетена, колкото личната драма, заложена в нея, трагедията и адът, през които главните герои са преведени от автора. Макар че никога след прочитането няма да забравите не само историята на страдащия баща и умиращия му от левкемия син, но и достоверната хипотеза за това, как същият този баща и сполетялото го нещастие са използвани, за да го наемат да убие известна политическа фигура. Повестта, дала името си за заглавие на новата книга на Андрея Илиев, изобилства от жалони, насочващи към дръзкото убийство на Андрей Луканов, чиито извършител така и не бе установен със сигурност. Героят му, дегизиран като клошар, ликвидира персонаж с подобно портретно описание, министър-председател, пред входа му, при сходни обстоятелства, за да получи необходимите пари за операция на детето си в чужбина. Каква ирония – и авторът на хипотезата, и жертвата носят едно и също име. Едно от многото предизвикателства към читателските ви вкусове, навици и възприятия, но такъв си е Андрея Илиев – крачеща неизменяема част на речта, упорито и самостойно наречие.

_________

ИЛИЕВ, Андрея. Когато един мъж е на колене. С., 2007, Издателство „Аргус”

30 Септември 07, 18:55

Коментари (1)

Дир ID:
Парола:		Забравена парола
		Нов потребител

Общо:	887311
Вчера:	84

Descended From Culture

Сайтът е конструиран с Glog. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в сайта материали, както и за тяхното неправомерно използване от трети страни.

0.1071