Вторични мисли

Рейтинг: 3.00

(105)

Глог

БЛОГ АРХИВ

Глог 12:30

Велопоходът и вечните въпроси, до които води

Събота. Ден със слънце и умерено, но не подозрително количество облаци. Почивен. Поглеждам колелото си, което не съм карала от две години, не ми се обяснява защо. Поглеждам купищата книжа, разхвърляни около компютъра ми и несвършената, а в някои случаи – незапочната работа; бележките за неща, които все отлагам да напиша. След което се пъхам под леглото и измъквам помпата за гумите, малката стара раница, подарък от приятелката ми в училище до 7 клас (черното сърце от кожа аз ли го заших по време на мъките си в биологична паралелка на следващата година или тя - по време на своите в сливенска езикова гимназия?). Ясно. Днес трябва да се кара. Не го ли сторя – ще съжалявам и ще ме е яд, че съм пропуснала да яхна настроението. И колелото.

Да си кажа правичката, аз съм от онези велосипедисти, които шофьорите псуват почти винаги с основание. Карам толкова лошо, че едва ли е възможно по-зле. Уточнявам – стажът ми на две колела е общо около 30 часа, най-далечното място, до което съм стигала, е отстоящото на около 7 км. през нивите с. Могила, и щях да се претрепя по черния път на един най-обикновен завой. Купих си бегач на третата година от започването на работа, но го карах основно из квартала, заради страха да не ме блъсне някой – я шофьор, я циганин (мъжът на едната ми приятелка, вече бивш, е пилот на боен хеликоптер и една вечер дойде на събирачката окървавен и нарязан след каране на велосипед – като минавал по магистралата през ЦК-то – така наричаме циганския квартал, го мерили с бутилки бира; за да разведря обстановката, питах той дали е пробвал да ги хване, но нещо не се прие майтапа). Дотогава никога не бях имала колело, до 1989-та година това бе непостижима мечта за пословично честните ми родители, които кротко взимаха своите заплати на начална учителка и строителен технически ръководител. После, когато можеха да ми купят, казаха, че съм твърде голяма да се уча да карам. Затова събрах пари и си купих сама.

В известен смисъл бегачът знае по-добре от мен как да върви и накъде, на моменти усещам, как доста му преча да си пердаши откъдето трябва и го карам да минава точно през дупки и камъни, които е искал и е можел да избегне без моята намеса. Но вчера, след дълъг и изненадващо скапващ преход по околовръстното шосе, водещо към близкото село Кабиле и набелязаното манастирче край него, на връщане вече бяхме постигнали удоволствен консенсус. Пък и намерих един пряк път наобратно, който ми спести към 2 км.

Поради ясно съзнание колко зле управлявам колелото, съм много предпазлива и карам максимално вдясно. Дори да съм на път с предимство, на кръстовища спирам и чакам всички да се извървят, за да тръгна и аз. По избрания от мен околовръстен път има достатъчно място встрани от платното, посипано с пясък и пръст, та гледах да се изявявам там на отиване.

Ако не бях навъртяла това разстояние, нямаше да повярвам, че съм го направила. Става дума за общо 28 километра. Когато стигнах, вече знаех какво усещат хората с патерици и почти безчувствени крайници. Твърде много нанагорнища до там, твърде много тежкотоварни коли, но пък реката от двете страни на пътя, пищните дървета с мрежести от множеството малки клончета корони, извили стъбла над водата в най-причудливи чупки, мощният жабешки хор точно преди заводите за олио… Там започва индустриалната зона и жабоците сякаш се бяха събрали на границата с нея да я навикат и наобиждат. Ама какви ги говоря – квакането е любовната им песен! Дали не използват за стимулант някой промишлен отпадък, люснат в реката, та се бяха скупчили в тая зона? Кой ги знае.

Самото манастирче е оазис сред полята, зелено и черно, разорано да поеме следващите посеви. Сгушено е в горичка с вековни дървета и има лековит извор – аязмо. Когато и да отиде човек, винаги среща посетители. С коли, с велосипеди (следобед имало и групи с автобуси), някои дори с каруци от близките села. Водата е мека и леко сладни, много студена. Предприемчивата игуменка на женската обител модернизира и благоустрои всичко. Направиха дори къпалня за желаещите да се изполеят с лековитата вода. Най-приятни за мен са не плочниците, мраморните облицовки, новите дограми, зиданото езерце, беседките, не дори старинните икони (видях една неизвестна за мен като композиция и изображение икона на Възкресение Христово, много стара, боята лъщеше и гланцът ù бе напукан, но нямаше нито една от тоя вид, който ме интересува напоследък – на Казанската Света Богородица). Любими са ми тук разнообразните цветя, които цъфтят в изобилие и чак преливат от градинките от ранна пролет до късна есен.

Сигурно ще отида пак, но утре как ще вървя с тия схванати крака, направо си нямам идея!!!

Както пишеше Валери Петров:

„Нямаш си дори идея
колко паднали са в нея!”

А ето и „вечните въпроси, които никой век не разреши”:

1. Защо отиването винаги е по-трудно от връщането и има повече нанагорнища?

2. Защо пътят обратно към дома изглежда неколкократно по-кратък от същия, изминат към другото място, явяващо се цел на пътуването и се изминава за по-малко време, или поне така ни се струва?

3. Защо по шосетата по-бързо карат шофьорите на тежкотоварни пътни превозни средства?

4. Защо не ми избибипка нито един шофьор на кола (някои ми махаха, но нямах време да се вглеждам дали ги познавам), а гадните тираджии и камазовци се скъсаха да ме стряскат с тромбите си?

5. Защо за около 30 км. видях само едно двойно изпреварване, и то беше предприето от турски тираджия, който задмина ван и беемве?

6. Колко дни максимум трае най-жестоката мускулна треска на бедрата?

15 Април 07, 12:30

Коментари (0)

Дир ID:
Парола:		Забравена парола
		Нов потребител

Общо:	887311
Вчера:	84

Descended From Culture

Сайтът е конструиран с Glog. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в сайта материали, както и за тяхното неправомерно използване от трети страни.

0.1178